Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

  • 15 фев. 2018, 21:53 ч.

Тайната, че умираш

  • 8 582
  • 50
  •   1
Отговори
  • Мнения: 4 101
Тези дни, покрай набирането на средства за операция на наша позната, с майка ми се заговорихме за несправедливостта да разчиташ на чуждата милостиня за да живееш, а държавата да не ти помага по никакъв начин; за страхът, че може да не се пребориш; за този на близките и семейството ти когато си поставен в подобна ситуация, знаейки, че могат да те загубят и най-вече за това как го изживяват децата ти. Разговорът се завъртя около наши близки и познати, които починаха без да са казали на децата си ( и малки и големи), че боледуват, че е нелечимо, че им остават месеци или седмици.
 
- Ти би ли искала да знаеш, че съм болна и умирам?

Да, бих искала да знам. Бих искала да знам, че имам Х време оставащо ми с нея. Бих искала да знам за да можем да го изживеем пълноценно и докрай. Заедно. За да мога, доколкото е възможно,  да се подготвя психически и да свикна с мисълта, че ще я загубя. Не някога, не след години, а скоро. Прекалено скоро.

Вие бихте ли искали да знаете? А бихте ли го казали на децата си или бихте го спестили? Поради какви разбирания и причини ще решите да направите последното?

# 1
  • София
  • Мнения: 413
Не бих казала на близки, нито на мъж, нито на дете. Това си е моя драма. Щастието споделям, а моите трагедии и болести са си мои и не искам да товаря с тях близките си.

# 2
  • Варна
  • Мнения: 12 957
Аз пък не мога да си представя как се крие подобно нещо. Чисто технически. Кое е това заболяване нелечимо, при което човек ще си отиде, без близките му да усетят, че нещо става? А и ако споделиш е много по-вероятно да помогнат с търсене на специалисти, терапии, пък дори и със средства, нещо с което човек трудно може да се справи сам. За нуждата от морална подкрепа в такъв момент да не говорим. Абсурдно ми се струва да пазиш подобно нещо в тайна, надявам се никой мой близък да не го направи. Да си живея аз в блажено неведение, докато един ден не се случи непоправимото и разбера, че съм изпуснала всички шансове да направя нещо за този човек, да си изясня нещо, да си кажем нещо.

Последна редакция: чт, 15 фев 2018, 22:10 от Месечинка виторога

# 3
  • Мнения: 4 101
Рак на яйчниците. На децата си, които бяха големи ( на 16 и 20 години) беше казала единствено, че има гинекологичен проблем, но никакви други подробности.

# 4
  • Мнения: 5 450
Бих искала да не знаят.Да  се справя сама.Но  не съм сигурна,че мога да запазя тайна.До  сега всичко си казваме,е  поне важните неща.
Не  съм сигурна,че споделянето е  правилно,за всеки е различно.Едни   са спокойни да помогнат,да са до близките си,други се дразнят да споделят болката и им дотяга.Трети пък може със спокойствие  и дори безразличие  да преминат през това.
Моля се да не хленча и  отравям живота на никого.Да съм като моите близки-за дни си отидоха.Праведни били казват.Или приживе  достатъчно измъчени,та краят лесен.Платили през живота си за бързото  разделяне .
Не  знам,трудна тема и не категорична.

# 5
  • Мнения: 1 332
На децата не знам дали бих казал - предполагам, че зависи колко са големи. Но не бих могъл да крия подобно нещо от съпругата си - не смятам, че животът ми принадлежи единствено на мен и че решението как да действам в подобна ситуация е единствено мое.

Криенето за мен предполага и нелекуване (а лечението няма как да се скрие - няма нелечимо, има нелекувано в България, защото "няма смисъл"). Не бих могъл да ограбя близките си от възможността да се сбогуват с мен или от допълнителните месеци, които едно лечение може да даде дори в много напреднала фаза на болест.

Във всеки случай бих се борил заради близките си, като естествено им спестявам колкото мога.

За обратната ситуация не искам да мисля.

Доста морбидна тема между другото.

# 6
  • Мнения: 1 593
Наскоро моя колежка (на 20) загуби рязко майка си от рак. Знаеше 1-2 месеца преди това. Не мисля, че и помогна, даже обратното. През тези два месеца беше дезориентирана, не можеше да мисли за друго, беше в депресия. Въобще не е имало "пълноценно изживяване" или каквото и да било свикване с тази мисъл. Като я гледах нея си мислих за същото - че ако не дай си боже стане нещо, не искам да причинявам на близките си всичко това...

# 7
  • Мнения: 4 473
 В момента наша близка съседка се бори с рак. Знаят всички- семейството и и съседите. Приема се нормално. Жената не показва да страда или да се страхува. На 60 г. Е децата и са над 30-годишни. Няма драма от никой. Ако изпадна в такава ситуация искам и от страна на моите деца да няма драма. Бих страдала много повече ако знам, че и те страдат и имат нужда от мен. Смъртта е нещо нормално.
Сега на този етап обаче моите деца са малки и ще е много трудно за тях ако се разболея нелечима.

# 8
  • София
  • Мнения: 990
Не може да остане тайна, че умираш...
Като чуеш някаква диагноза и ти решаваш, че ще умреш, не значи, че ще се случи точно така.
А ако се случи... при всички положения е по- добре да не си сам/а, да си заобиколен от хората, които обичаш и които те обичат.
Ако по някакъв начин успееш да го скриеш, те (хората, които обичаш и които те обичат) никога няма да ти простят, че си скрил, че си ги излъгал.
Случи ми се преди много години да чуя тежка диагноза (мислех, че ще се умира), минах през трудно и дълго лечение... как да скрия... Когато се "събудих" след операцията, първият човек, когото видях беше съпругът ми... И остана до мен...
Децата ми бяха във втората си сесия (повечето си изпити не издържаха тогава), но идваха след всеки изпит при мен в болницата...
И къде да се скрия след като лечението ми трая почти година и аз бях почти в несвяст след всяка терапия!?
И оцелях... и така вече 18 години...
И оцелях сигурно благодарение на това, че всички те бяха до мен, усещах обичта им, усещах, че имат нужда от мен...  намерих смисъл да се "боря"
 Всички изпити бяха взети после, дипломираха се децата...
Вече имам зет, снаха и трима прекрасни внука.
Моето  мнение е, че трябва семейството да е наясно (нали затова е семейство).

# 9
  • Мнения: 6 788
И според мен трябва да знаят и даже смятам, че това е по-добрата грижа за психичното им изживяване. Дори и да страдат покрай заболяването ще са подготвени, а не да им се стовари подобен шок и до края на живота си да треперят, че утре ще загубят близък - ей така ..

Не е точно по темата, но защо жената е починала от рак на яйчниците? Предполагам, че там е започнал рака, но в последствие е преминал на жизненоважен орган и е настъпил края. Вашата близка е преминала през сериозна операция и е чудо как близките не са разбрали.

Антигона, малко съм изненадана че Вие пускате тази тема. В предната тема, в която изказвахе мнения имахте точно противоположното мнение - да не се казва на близките, защото може да се натоварят от  евентуална отрицателна развръзка.

# 10
  • Sofia
  • Мнения: 14 184

Труден въпрос. Тежък. Едва ли има еднозначен отговор - със сигурност няма верен такъв.
За деца... зависи от възрастта, очевидно. Ако са малки със сигурност бих се допитала до мнението на детски психолог - по възможност такъв, който го/ги познава. При всяко положение ще гледам да го.ги запозная с такъв. На принципа че после вероятно ще имат нужда от него... И ще потърся мнението му след като вече ги е опознал - дали ще се съобразя с него, не знам.
За големи деца и съпруг / съпруга... тези неща имат и друго измерение. Много грубо, цинично, практично такова. И след моята смърт... живите ще продължат, колкото и да не ми се иска да мисля, че е така - Противно на моето желание светът нито е започнал с мен, нито с мен ще свърши. И тогава остават недовършените неща - в смисъл на "слагането на нещата в ред", не на някакви дълбоко-философски измерения. Всичко, което в момента се движи от мен, ще трябва да се поеме от друг. Доста по-леко ще стане това, ако аз предам работата, нали така... вкл. къде стои този или онзи документ и такива прагматизми. Не е приятно да се мисли за тях, но... уви. Крехки създания сме, никак не сме дълговечни.

# 11
  • Мнения: 1 326
Майка ми почина от рак преди две години и ми е "прясна" темата. Знаехме и ние, и тя през цялото време какво е състоянието й. Тя още като разбра първата диагноза (карцином на млечната жлеза) сподели с нас какво се случва, етапите на лечението, прогнози и т. н. Не сме се баламосвали взаимно със сладки успокоения, възрастни хора сме, и ние, децата й, и тя самата,  знаехме, че в даден момент смъртта ще дойде. Имахме късмет да бъде в ремисия почти 5 години след първата операция и през това време си казахме всичко. За мен този период беше от голяма полза, защото имах време да свикна с болестта и с мисълта, че майка ще си отиде. Като  получи разсейки в белия дроб знаехме,  че това е края. Не беше лесно в никакъв случай, но поне имахме възможност да се подготвим. Когато почина приехме нещата една идея по - философски, вместо да изпадаме в драми и истерии. Някак си приехме смъртта като естествен завършек на едно дълго и мъчително накрая боледуване.
За мен...не знам, едва ли бих крила от близките. Не честно и жестоко ми се струва да заблуждавам семейството за нещо, което ще има негативни последствия върху тях. По добре да знаят, да са до мен, да имат време да приемат мисъл, че умирам, отколкото да са в заблуда и да не подозират какво ще се случи. Нека са подготвени. Аз и на децата си съм казала без заобикалки, че рано или късно всички ще умрем. Коментирали сме темата за смъртта и са наясно, че няма нищо вечно и завинаги.
Не настоявам, че съм права, разбира се. Това е моята гледна точка, базираната на злощастен житейски опит. Пък ако някой го кефи да не знае какво го чака - ок, негово право е да си заравя главата в пясъка.

# 12
  • Мнения: 411
По последния пост на мекичка виждам колко сме различни хората. Моята майка също почина преди 2 години от рак и честно казано предпочитам да не съм знаела. Защото в един момент, след тичане по лекари, аз знаех че тя си отива, а тя не - мислеше че ще се оправи. Това не те подготвя психически, а точно обратното - психически те смазва ден след ден в очакване. Все още живея в този кошмар. Докато пък баща ми почина внезапно от инсулт и много по-леко понесах смъртта му. Така че с две думи по темата - на мъжа си бих казала, на детето не.

# 13
  • Мнения: 1 326
Evencee, моята майка знаеше за диагнозата и съответно беше наясно с прогнозите. При теб е било по- трудно, защото е трябвало да прикриваш емоциите си и да се правиш,че всичко е наред.
Баща ми пък почина внезапно и беше ужасно,още повече, че си отиде съвсем млад. Наистина хората сме различни.

# 14
  • София
  • Мнения: 7 119
Всички умираме и това не е тайна. Такава тайна е добре да се пази от човека, който ще умира, ако не сме в Америка и не е възпитан да я понесе, за да си оправи делата. Иначе, като човек, който за повече от един човек е знаел, че умира, а и е придружавал въпросните хора съвсем до края им, мога да кажа, че никой не е в състояние за знае наистина такова нещо. Има неща, които знаеш, но не можеш да повярваш и това е едно от тях. Та дали ще се знае или не, няма голямо значение. Ако някой все пак има капацитета в по-голяма степен да повярва това, когато го знае той ще живее с ужаса от това знание до края, а не само накрая. Далеч по-важно е да се прави всичко възможно за живия, той и останалите да се борят за живота, а не толкова да знаят за смъртта. В крайна сметка, нали всички правим това ежедневно.

Редакция на ключовите думи на тема



Общи условия

Активация на акаунт