Сега ще ме овайкате съвсем... не още не съм се научила, че този моя бившия ми е причинил толкова много мъка (па що още има да ми причинява... леле мале).
Днес ми се обади по телефона и ме държа да си говорим цели 2 часа. Смях се... и ревах през тези 2 часа. Сега не ми е до смях вече, до рев ми е.
Говорихме за всичко, за старите протъркани неща дето аз явно май мога все да си ги вадя и търкам все едно са си чисто нови. Все за едно и също... и все аз го вадя на дневен ред.
Та... каква стана тя... аз посъветвана от една приятелка направо го попитах ако има тази възможност, би ли се върнал обратно. И той какво? Ми нито отрече, нито и прие... иди разбери.
На края му казах, че сега питам, ама да не излезе посе, че той иска а то вече е твърде късно. (А на туй ми изказване той прихна да се смее, била съм го изнудвала... Казах му, че не го изнудвам, просто такова е положението и искам да знам).
Казах му, че го обичам (няма да го лъжа я... щото вече аман от лъгане- лъжа себе си, лъжа и вас, лъжа всички останали... само децата ми знаят, че мама обича тати) и както и да суча и въртя все ще си го обичам. Обаче, не мисля да сложа живота си в пауза и да седя и да гледам и чакам ще реши ли той да се върне при нас.
Та как да спра да го обичам? Как да притъпя любовта?
Също и от 28 април се водя с гадже... но пък не знам гаджълъка с него как ще го бъде... живеем на 300 километра един от друг. Виждаме се когато можем, той тук е бил 2 пъти, а аз при него веднъж. Има 3 деца които вижда когато на майка им й изнася. Уикенда когато бяхме там те бяха при баща си и когато майка им разбра, че там има някаква жена и друго дете и О, боже! Гръм, мълнии и пепел се засипаха по главите ни.
Никога преди не съм била толкова псувана и ругана както този уикенд. Дори пристигна да си прибира челядта (която пък не искаше да си ходи защото с нас беше по- весело) и тогава ме наплю лично лице в лице.
Да не забравя да отбележа, че тази жена живее, сгодена е и е бременна от друг мъж. Та не разбирам защо тогава би трябвало да й е толкова трудно да приеме, че бившият й мъж си има приятелка.
Та към приятеля ми имам чувства, но пък бившия звънне ли и аз съм айдеее готова да се хвърля на врата му, стига само той да поиска. Голяма каша... ма си е моя. И не знам как ще го бъде с нас двамата (мен и гаджето). Аз не бих искала да се местя (евентуално) да живея в друг град. И без това едвам съм се нагодила сега в този (хем тук съм живяла и преди), а и сега Оливер започва училище тук (специализирано училище за деца с дисфазия) и аз кандидатствах и сега ме викат на изпит (на 15 юни) и ако го взема на есен и аз ще бъда ученичка (да ми стискате палци). Той пък от своя страна и той не би искал да се мести защото там са децата му, а и работното му място (на което печели доста добре), а дойде ли тук и нямааа... Та не знам... аз не бих искала да бъда тази която да направи компромис. Според мене на него ще му е много по- лесно да се премести тук (както и да пътува до тук за да ме види, а не аз да се люшкам 4 часа с влак в едната посока заедно с 2 деца... па да не говорим за цените на билетите ... отиване и връщане закръглено - 100 евро... ми сори, аз такива пари нямам вече), но пък човека си мисли за работното място (и не го виня) и за децата (и за това го не виня) та не знам.
Да не ви казвам само колко е подтискащо това незнание за бъдещето. По принцип съм от типа хора които обичат да правят планове за бъдещеото и да знаят поне горе долу какво ще става... а аз в момента съм съвсем в задънена улица от към чувства, отношения и въобще цял живот.
Ще се намеря в лудницата на края.
Хич ме няма в успокояванията и в даването на съвети, но знам, че вас ви бива... та помощ!!!!