Милички - преди мен всички много точно сте описали болката. Тя винаги ще си остане в мен. Може би така трябва да бъде. Празнотата след загубата на дете е толкова огромна, че едва ли има какво да я запълни. Преди да загубя детето си пишех стихове. От тогава насам просто не мога. Нещо в мен бе опустошено и така и не се възстанови. Времето не лекува, но си мисля, че не искам да бъда излекувана. Просто се примирих със загубата, заживях с нея. И така ще бъде и за напред. Изпитанията се дават на силните, на тези които могат да ги преживеят.
- Публикувана: 22 юни 2006, 22:07 ч.
- Последно мнение: 1 авг. 2007, 13:11 ч.
За болката
Момичета, искам първо да се преклоня пред силата Ви да живеете с най-огромната болка на света ЗАГУБАТА. Често чета темата Ви, именно защото болката не се забравя. Направих спонтанен аборт в 3-ти месец с първата си бременност. От тогава минаха 7 години и макар че бремеността ми беше малка още ме свива сърцето и гърлото като си мисля за това. Най-ужасното е , че никой не иска да говори с мен за това, всеки си мисли че като си имам 2 прекрасни дечица/господ да ми ги пази/ никога не съм имала проблем. Но мен още ме боли. По различен, далечен начин, но боли 
Желая, много усмихнати детски личица на всички вас майчици!
Желая, много усмихнати детски личица на всички вас майчици!
Най-ужасното е , че никой не иска да говори с мен за това, всеки си мисли че като си имам 2 прекрасни дечица/господ да ми ги пази/ никога не съм имала проблем. Но мен още ме боли. По различен, далечен начин, но боли
Същото щях да напиша и аз. Може би всички смятат, че болката е отминала, но никой не си направи труда сам да се увери в това. Добре, че имам дъщеря си и единствено тя ми даде стимул да продължа живота си.
Моля се само лошите неща да са зад гърба ни, а болката - тя винаги ще си ни напочня за онези душици, на които им бе отнет шанса за живот...
Аз не съм мама аз съм на 15.Много плаках докъто четох всичко написано от вас макар и да не съм майка ми стана много мъчно.АЗ съм била родена в 7 мия месец 1 280 лекарите не са ми давали шансове да оживея и сега майка ми като ми разказва колко съм била малка и как съм се борила за живота си и ми се плаче като си представя.И до ден днешен имам белези от системите където са ми слагали.Ваще истории са къде по лоши извинявайте мили мами,че ви занимавам с мойте неща искаь да споделя
... Незнам дали времето лекува, но си заслужава да проверим. Може би след година, две ще свикна, но сега.......
Не се свиква, мила, не се свиква...
Днес научих за още един ангел на небето. Моя приятелка загуби дъщеря си, която беше на 16 години... Казах на клетата майчица, че нито времето лекува, нито пък тя ще иска да бъде излекувана от тази болка. Всеки е белязан да си носи кръста...
Всеки е белязан да си носи кръста...
напоследък все повече мисля за живота след смъртта.
Аз също...
Дано наистина им е светло и топло там! Дано не са самотни! Да не страдат и да не ги боли! Моля те, Господи....
Болката-тя не е страшна, мога да я надвия, да я стъпча и захвърля в най-скришното, тъмно кътче на жалките остатъци от душичката ми. По-страшна е посестримата й Празнотата, която не ми беше позната до сега и не знам къде иска да ме отведе...при Самосъжалението?- не ми е там мястото, при Гнева?-като постоянен съюзник не ми прилича. Ще й заповядам да ме отведе по-добре при Грижата- за детето, за близките... Тогава покрай нея може би ще се върнат първо малките радости, после по-големите щтастливи мигове.... А Болката, ако не съм я пускала дотогава ще е станала сляпа изнемощяла старица...
За болката незнам дали някога ще ми мине,може да се притъпи,но имам чувството,че никога няма да спре да ме боли.Изминаха почти 6 месеца от загубата ни,а като че ли не се чувствам по-добре.Вярно,че не плача всеки ден,но пък всеки ден се сещам за бебето-за това какво щеше да е,ако беше при нас и т.н. Иска ми се да гледам по-положително на нещата,въобще на живота,ама не мога.Иска ми се да се зарадвам на нещо,но няма на какво-нищо не ме радва.Иска ми се да мисля за друго бебче,което да ме радва,ама се сещам за това,което загубих и не мога да приема мисълта да пробваме пак.
Въобще се въртя в един кръговрат,от който няма излизане.Много ми е болно,много ми е мъчно и не виждам как ще се справя занапред.За тази болка,която изпитваме-няма болкоуспокояващо,и което по-страшното-май никога няма да спре да ни боли/колкото и години да минат/.
Желая много късмет на всички ви
Въобще се въртя в един кръговрат,от който няма излизане.Много ми е болно,много ми е мъчно и не виждам как ще се справя занапред.За тази болка,която изпитваме-няма болкоуспокояващо,и което по-страшното-май никога няма да спре да ни боли/колкото и години да минат/.
Желая много късмет на всички ви
Иска ми се да гледам по-положително на нещата,въобще на живота,ама не мога.Иска ми се да се зарадвам на нещо,но няма на какво-нищо не ме радва.Иска ми се да мисля за друго бебче,което да ме радва,ама се сещам за това,което загубих и не мога да приема мисълта да пробваме пак.
При първа възможност отивам да спортувам- даже за един час, уморявайки тялото си ще дам почивка на мозъка си...
Сещам се, че като почина Валето ни се обади един приятел който загуби дете ( за 3 часа след първите симптоми си отиде) което беше на 17 години. Той каза че при него болката се усилвала с всяка изминала година. Първата ми реакция беше възмущение, но сега с всеки изминал ден имам усещане, че за съжаление той има право.
Освен болката изпитвам и възмущение от това как не ни бе даден никакъв шанс или знак да спасим Валето.(Сърцето и спря изведнъж и продължилата час и половина реанимация беше безуспешна макар спасителите да дойдоха бързо). Улавям се, че мисля, че болката може би щеше да е по-малка ако поне някой от десетките доктори който я преглеждаше беше открил, че и има нещо сериозно, а не както твърдяха те, че има обикновен запек и анемия(които били едва ли не били напълно безвредни). Ако имахме шанс да я лекуваме, нямаше да се чувстваме като сега напълно безпомощни и безполезни.
Освен болката изпитвам и възмущение от това как не ни бе даден никакъв шанс или знак да спасим Валето.(Сърцето и спря изведнъж и продължилата час и половина реанимация беше безуспешна макар спасителите да дойдоха бързо). Улавям се, че мисля, че болката може би щеше да е по-малка ако поне някой от десетките доктори който я преглеждаше беше открил, че и има нещо сериозно, а не както твърдяха те, че има обикновен запек и анемия(които били едва ли не били напълно безвредни). Ако имахме шанс да я лекуваме, нямаше да се чувстваме като сега напълно безпомощни и безполезни.