Бихте ли казали истината?

Аз бих казала, като подчертая, че има надежда и не допусна да се отчае. Ако знае истината ще има за какво да се бори. Незнанието на истината не дава шанс.
Абсолютно съм съгласна, че болният трябва да научава пръв и той да е този, който ще реши дали ще каже на някой.

инстиктът за самосъхранение не зависи от народопсихологията  Според мен болният най-добре може да си помогне, ако има желание, защото вярвам, че тялото и организмът имат неподозирани възможности, които никой отстрани не може да отключи.

Случи ми се. Не казахме.

Аз считам, че болният трябва да знае. Няма условности. Такава истина е необходимо да се знае. Минавала съм през това 4 пъти. И знам, че в тази ситуация би помогнало всичко, но не и лъжа. По-горе казаха - болните не са нито малоумни, нито полуидиоти. Те усещат. Тогава и вярата в лекаря и доверието в близките се срива. А как ще се бориш, ако през цялото време те лъжат?

Как примерно ще подложиш някого на химио без той да е подготвен? Какво ще му кажеш, че му наливат глюкоза ли? Това не е болест или лечение, през което човек трябва да мине в неведение и без да е наясно с перспективите.  

Аз бих казала, дано не ми се налага повторно да съм в такава дилема, но вече имам горчив опит в тази област и сега съжалявам, че не казах Според мен човек трябва да знае с какво се бори, за да има вярната нагласа и мотивация! Така или иначе болестта, ако наистина е тежка ще го съсипе и той дори няма да знае какво се случва, а ще страда с някаква неясна надежда да се оправи!
Само да отбележа, че на Запад въобще не подлежи на коментар това, дали да се каже на човека точната диагноза или не! Там съответно е по-висок процентът на продължителност на живота при онко заболяванията.
Всеки човек има право да знае състоянието си и сам да вземе решение как да изживее дните си, както и какво лечение иска да му бъде приложено! Не може никой да му отнема това право!

Не ми се е случвало, но мисля, че бих казала истината. Като наблегна на по-оптимистичните перспективи, защото истината няма само едно лице. Ако аз съм болна, бих се чувствала ужасно, ако крият истината от мен.
Дано нещата при майка ти се оправят!

Много зависи от човека, живота му...
ще ти разкажа аз какво направих:
татко беше болен от рак на дебелото черво... Той е сирак - майка му умира много млада от рак на кожата... после умира баща му - от рак на белия дроб! поради тази причина не му казахме, че го оперират заради карцином! всичко мина, слава Богу - ракът беше в начален стадий и когато го прибрахме в къщи - едва тогава му казах.
не му казвахме именно за да не падне духом, за да не се предаде. Е, всъщност сме си играли театро - той на нас, ние на него...

Всеки има право да знае истината. Трябва да се каже на човека, но и да му се покаже че не е сам, че е заобиколен от хора, които го обичат и ще го подкрепят и така у него да се породи това желание да се бори.Като не знае с какво се бори как ще стане това?

Трудна тема е и страшна също.
Ето два примера:
Дядо ми почина от рак на белия дроб. До последно той мислеше, че има пневмония. Човека беше усмихнат и весел и обещаваше, че ще ни води на екскурзия като се оправи. Това беше до момента в който не загуби съзнание. Но немога да забравя колко им беше тежко на майка ми, сестра и и на баба да слушат тези неосъществими обещания. Но пък дядо си отиде без да знае за края и според мене беше щастлив.
Баща ми пък след много борба си отиде от тумори в мозъка. Знаеше пределно ясно какво го чака и мога да кажа, че се държа смело и непоколебимо. Само няма да забравя моментите в които ми каза и плачеше като дете и моментите накрая вече на легло и плачеше когато ни видеше защото знаеше, че ни оставя завинаги.
Просто за мене болния ще е по - добре ако не знае за болеста си. Но това пък натоварва близките до краен предел. От друга страна всеки трябва да знае как да разполага с живота си и какво да прави с него. Зависи как ще го приеме човека. Майка ми винаги е казвала, че ако дядо е знаел е щял да се предаде в момента в който разбере. Просто те са избрали да го подкрепят с желание. От друга страна баща ми беше на ти с медицината и знаеше за всяко състояние и какво точно го очаква. До последно изпълняваше обещанията си към нас. Дори купи на брат ми мишка за компа. защото му е обещал. Просто искаше един вид да си приключи делата. Трудна работа е това решение. Но си мисля, че борбата се води от всички и затова е важно и болния да знае.

Бих казала. Може би не цялата истина т.е не бих казала колко тежко е наистина положението, но няма да скрия самото заболяване.
Ще се моля нещата да се оправят Вярвам в чудесата!

Споделям мнението на Кифлата. Бих казала и бих искала на мен да ми кажат.

 Аз пък не бих казала и не искам и на мен да ми казват(не дай боже).
 Говорили сме с приятели на тази тема.Един казва - аз ако разбера такова нещо го удрям на живот и ще пробвам каквото до сега не съм могъл и все не съм намерил време.
Аз обаче си мисля, че ще се срина и затова е по-добре да не знам.

всеки 4овек има право да знае истината

И аз поддържам мнението, че всеки човек в такова състояние трябва пръв и насаме с лекаря да научи истината. Разсъждавам само като съдя по моя характер (просто дано не ми се налага да казвам лоша новина на някого), но ако на мен ми се случи нещо такова искам само аз да си го знам и да не виждам в очите на хората около мен мъка и сълзи, нито пресилена благородна радост и еуфория, все едно нищо ми няма.

Дано да се оправи майка ти, мило момиче! Стискам ти палци! Дано все по-малко хора се срещат отблизо с такава дилема и съдба! Успех и много сили и вяра ти желая!   

Да,бих казала...дано никога не ни се налага да го правя.