Е хайде и аз да разкажа за деня....

.. от който слънцето започна да свети по-силно за мен, а небето стана едно такова синьо-о-о-о-о, синьо-о-о-о-о-о.
Та всичко започна на 01.10 (петък), звъни ми мобиларката и доктора вика – как си бе злато? Искаш ли утре да дойдеш в неделя да ги вадим или имаш други предпочитания. Какви придпочитания бе братче, коремът ми огромен – за да се почеша отпред по пъпа ръцетe ми трябва да са изправени в лактите – та му викам, ами хайде в неделя - хубав ден.
Звъня на мъжото и му казвам : ”Аз започвам да приготвям чантичката”, а отсреща едно мучене, после тишина, е най-накрая едно - ами щом трябва вече - Ду-у-у-уубре.
След малко пак докторът звъни – “Ама да си вземеш и синята книжка ( разбирай здравната), ама синята разбра ли ме имаш ли изобщо такава, щото аз зная, че жълта имаш ама синя имаш ли” . Викам споко, споко имам и синя имам.
Така мина петъка и ето ме в събота, с нагласена торбичка, прясно изкъпана и гладко избръсната ( не м питайте какво ми костваше) отивам в болницата.
Приемат ме попълвам един куп документи, мерят ме, записват тонове, идва кардиолог, алерголог – всичко с мен и момите е о.к. и започвам да драпам да си спя в къщи, а доктора, абе я си сядай (по-точно лягай) на трите букви, че вече си нахална, не стига, че с тез близнаци болница не си помирисала  - тук ще спиш – еми добре. Дойде мъжото донесе пица в 19.00 часа, повече няма да ям до операцията. Само ние дваманта знаем, че утре ще раждам – не ща манифестации и тръшкане.
И ето идна заветния ден – будят ме в 6.30 за клизма, но на мен и без това ми се ходи - знаете къде. А акушерката (един голям сладур) ми вика, не мога да не ти направя длъжна съм  - е добре – щом не може. Набутаха ми една системка в д...то, а аз вече едвам се сдържам, крещя “Махай я, че ей сега я оцацахме” и излитам в коридора, а там едни д-р ми вика “Спокойно бе Бранимирке, най-много да се изложиш, кво толкоз”.
Вече съм чиста и изпразнена отвсякъде, пробата за антибиотик е супер- готова съм за ГОЛЯМАТА СРЕЩА. Да ама не – чува се едно виу-виу-виу – в стаите ток има , но в операционните не - и агрегата сдал багажа (добре, че в момента тече нормално раждане, а не секцио)  - ами това си е аз съм си Госпожа Каръкова. Дойде д-ра и вика аз ще се върна в къщи, пък като дойде тока пак ще дойда – о.к. (имам ли избор). Звъня на съпругът, да не трамбова отпред рано рано, мама при него – усетила се и реве – успокоявам ги и двамата.
В това време идва акушерка – моме токът дойде – това говори ли ти нещо – ами говори ми.
Събирам багажа и бам в предродилна – тонове о.к. пускат ми системи някакви, виждат зор (много гадни вени имам), запознавам се с анестезиолога – и след 15 мин в операционната.
Бях голям герой и исках частчна упойка, но сега почти подскачам от радост, като ми казват пълна ще е – ами все пак 2 бебета са.
Всичик са в пълна бойна готовност , а моя д-р разправя вицове и ме олива с йод – мерят ми кръвното слагат ми маска – това е последното дето го помня. И има няма след 2-3 минути ( тогава така ми се стори) ме будят, брей толкова ми е топло  така сладко спя - какво пък искат тези – чувам “Две момичета – честито мамо”(усещам се за какво иде реч), абе аз това го зная, кажете ми имат ли коси – абе шашава работа.
Чувствам тъпа болка долу в корема, карат ме по коридора, а отгоре едни надвесени радостни глави на другите мами - явно ме поздравявят - не зная точно.
Вече съм в стаята и две акушерки ми носят два мъника, но с шапки и ококорени очи – плача, смея се, пак плача ... а те мигат ли мигат – светът вече не е същият за мен и правя всичко възможно, целят свят да разбере това – телефони, телефони телефони – и пак плач, и пак смях- ЩАСТЛИВА СЪМ, МНО-О-О-О-ООГО СЪМ ЩАСТЛИВА....
Идва докторът - виждам го малко двоен, но го боготворя, анестезиологът също, и всички от екипа - абе с две думи обичам ги всичките.
Оф, май много дълго стана .... дали някой ще го изчете до края ???