Моля да ми помогнете да намаря едно стихче на Дамян Дамянов -не се сещам заглавието но ставаше въпрос за децата , които господ убива .....малко тъпо се изразих, но наистина ми трябва, писах във темата за стиховете , но ответ няма 
- Публикувана: 28 юли 2006, 19:40 ч.
- Последно мнение: 28 юли 2006, 21:06 ч.
търся едно стихче
...И само нощем...
...И само нощем, нощем
кога и господ спи, свит в здрача,
си позволявам аз разкоша
във тъмното да си поплача.
Защо ли? Ей така, от нерви,
От жар, от нежност и от мисли.
Причини - колко щеш. Все черни.
И само плач човек да иска!
Баща ми, майка ми от гроба
Излизат и ме навестяват:
„Ти помниш ли?“... „Да, помня...“ С обич
като дете ме утешават.
Деца - пораснали. И грижи.
Обиди - волни и неволни.
И раните си скришом ближа -
От свой и чужд. Куп рани болни.
Ах, битието, битието,
И в него - кървищата, рискът
На туй човечество, което
Не знае вече какво иска...
Настръхнало, зло, в гняв треперещ,
Играещо си със барут и...
А аз съм го люлял довчера
Като дете в приспивни скути.
...Какво дете - звяр безподобен.
И осъзнаваш, че родител,
А не дете ти е... И че в злокобен
Миг е зарязало пещерите
И точно тебе е създало.
Тих плач във будната кошмарност!
Оплакващ цял свят с една жалост.
Ненужна никому, навярно.
И само нощем, нощем дръзвам
Да си поплача тъй, от слабост.
Но съмне ли - пак вълк безсълзен,
Възглавка мокра скривам бързо.
...И - с вълчи зъби - пак след хляба.
31.Х.1992 г.
...И само нощем, нощем
кога и господ спи, свит в здрача,
си позволявам аз разкоша
във тъмното да си поплача.
Защо ли? Ей така, от нерви,
От жар, от нежност и от мисли.
Причини - колко щеш. Все черни.
И само плач човек да иска!
Баща ми, майка ми от гроба
Излизат и ме навестяват:
„Ти помниш ли?“... „Да, помня...“ С обич
като дете ме утешават.
Деца - пораснали. И грижи.
Обиди - волни и неволни.
И раните си скришом ближа -
От свой и чужд. Куп рани болни.
Ах, битието, битието,
И в него - кървищата, рискът
На туй човечество, което
Не знае вече какво иска...
Настръхнало, зло, в гняв треперещ,
Играещо си със барут и...
А аз съм го люлял довчера
Като дете в приспивни скути.
...Какво дете - звяр безподобен.
И осъзнаваш, че родител,
А не дете ти е... И че в злокобен
Миг е зарязало пещерите
И точно тебе е създало.
Тих плач във будната кошмарност!
Оплакващ цял свят с една жалост.
Ненужна никому, навярно.
И само нощем, нощем дръзвам
Да си поплача тъй, от слабост.
Но съмне ли - пак вълк безсълзен,
Възглавка мокра скривам бързо.
...И - с вълчи зъби - пак след хляба.
31.Х.1992 г.
няма го....
само ако можех да се сетя заглавието.... 