Е, аз започвам, вие поемайте щафетата
Писах някъде, че сме адски различни, направо се раминаваме в някои неща. Обичам това, така само се допълваме. В критични ситуации често не мога да разчитам на него; плаши се и се заравя в пясъка като щраус. И все пак предпочитам да е с мен. Приятно ми е да съм просто с него, даже и нищо да не си кажем; да стоя и да го наблюдавам. Обичам го дори когато съм му бясна и се караме. Обичам го, защото ме боли, когато е недоволен от мен. Обичам го, защото ми пука какво той мисли за мен, дали е горд, че аз съм му жена...Обичам го, защото се разтапям, когато и той ми показва същото (не ми липсва мъжко внимание, но когато друг мъж покаже интерес към мен...да, приятно ми е, кефя се, самочувствието ми се вдига...но не е същото). Обичам го, защото, когато страда и на мен ми е болно; когато нещо се издъни и другите му се смеят, аз не се ядосвам, че се е изложил, или мен посрамил - домъчнява ми...Обичам го, защото когато сме скарани, все аз първа посягам да се сдобрим (почти винаги), криво ми е и не се чувствам добре. Обичам го, защото, когато ме вбеси и е виновен, ми иде да го убия - защото точно той ми е направил това и ме е ядосал...Обичам го, защото "даже мен да ме няма на белия свят" ще бъда спокойна, че децата ми са в сигурни ръце...
Е, мили мами и татковци, ваш ред е да се обичате