Честно казано, съм раздвоена. Може би защото самата аз мога да застана и от двете страни на условната линия. Аз съм майка на две осиновени деца - най-прекрасните деца на земята. Моите деца знаят,че са осиновени, много пъти сме си говорили за жените, които са ги родили, но които поради една или друга причина не са могли да се грижат за тях, но са ги обичали достатъчно, за да позволят на някой друг - в случай на мен - да се грижа за тях, да ги обичам, да се гордея с тях. И по този начин, съзнателно или не, тези две жени, които аз не познавам, са ми направили най-чудесния подарък - две прекрасни дечица, две слънчица да ме наричат "мамо", да обвиват ръчички около врата ми, да ми нашепват "ти си най-добрата", да ми махат с ръчички когато тръгват на училище, и да ме чакат да се прибера от работа. Тези, другите жени доброволно са се лишили от щастието да видят първите им стъпки, да чуят първите им думи, да ги гледат как растат... И са предоставили това щастие на мен...
От друга страна, аз самата съм осиновена. Научих го късно, когато и двамата ми родители си отидоха от този свят. Цели четиридесет години са пазили Тайната, не са посмели да ми кажат. Не ги съдя, времената са били други. Не успях да им благодаря, но мисля, че те не са очаквали благодарност /както аз не я очаквам от децата си/. Обичах ги безрезервно, вярвах им, гордеех се с тях. Никога /нито преди, нито сега/ не съм подлагала на съмнение в качествата им на родители, на МОИТЕ РОДИТЕЛИ.
Дали бих искала да открия тази, която ми е дала живот? Честно казано, още не знам. Не съм решила. Да, любопитна съм. Каква е? - та нали аз нося у себе си частица и от нея. Не мога да я обичам, но и не мога да я съдя - само тя си знае какво и как, и защо... Благодарна съм й за това, че ме има. И за това, че ми е дала възможност да получа грижи, и обич, и сигурност, каквито тя може би не е можела да ми даде... Може би имам братя и сестри... Може би ще е добре да ги открия, да се видим... Може би... Но още не съм готова. А и не знам откъде да започна...
Дефи