Здравейте 
Много отдавна нищо не съм превеждала, но ето че започнах да пиша докторантура по темата за осиновяването. Така и така превеждам непрекъснато различни статии, книги, изследвания и какви ли не още материали - та реших да ви пусна някои неща. Може би на места езикът ще е прекалено научен, но нямах време да адаптирам всичко с малко по-човешко звучене Надявам се все пак да не ви е много сложно...
Това, което сега пускам, е част от предговора на книгата на един от най-известните изследователи на осиновяването в световен мащаб, Дейвид Броджински. На края има една много хубава таблица за част от това, с което се справят осиновените във всеки етап от живота си, която за съжаление при копирането на материала тук, се размести - все пак, мисля, че ще я разберете
* * * * * * * * * * * * * * *
Преди около половин век се смяташе, че да си осиновен е същото като да отраснеш в биологично семейство. Хората вярваха, че осиновявайки, си избират едно прекрасно бебе, което влиза в дома им и става тяхно. На 3-4 годинки муказват, че е осиновено и с това приключват проблемите – всички заживяват щастливо...През 50-те години разговора с детето за осиновяването се сравняваше с разговора за секса – неибежна тема, която трябва да се подхване и обясни в определен етап от детското развитие и никога да не бъде повдигана отново.
Вече живеем в 21 век и знаем много повече неща както за секса, така и за осиновяването. Сега знаем, че осиновяването е преживяване, което се отразява във връзката на детето с осиновителите му, рефлектира в самооценката. Знаем, че осиновяванео е преживяване, към което , съзнавано или несъзнавано, осиновеният се връща в различни моменти от своето развитие, в различни етапи от живота си.
Когато погледнем на осиновяването по-мащабно, то се възприема като разрешение на редица проблеми. Осиновяването е разрешение на проблема:
- на родителите, които поради една или друга причина не могат да имат семейството, за което са мечтали
- на биологичните родители, които поради една или друга причина не могат да отгледат детето си
- на детето, което ако не беше осиновяването, би останало без дом и чувство за постоянна грижа.
В цял свят са правени изследвания, сравняващи развитието на деца, отраснали при различни обстоятелства – осиновени деца, деца, израснали в иституции, в приемни семейства, или в биологични семейства, в които на майката й е бил отказан аборт или първоначално е мислила да даде детето си за осиновяване, но впоследствие е променила мнението си. В едно подобно изследване, Майкъл Боуен изследва психичното развитие на шведски деца, отраснали в така наречениете „амбиваленти семейства” – деца, чийто майки са регистрирали децата си за осиновяване при раждането им, но впоследствие са се отказали. Боуен сравнява тези деца с деца, осиновени при раждането си, деца, израснали в едно постоянно приемнос емейство и деца, отраснали с биологичните си неамвибалентни родители.
Резултатите от излседването показват, че на 11 години неосиновените деца, израснали в биологичните си семейства, имат най-нисък процент на скалата за емоционални и поведенчески проблеми, последвани от осиновените деца. Децата с най-висок процент проблеми са тези, отраснали в приемно семейство и децата, отгледани от биологичните си родители, които първоначално са искали да ги дадат за осиновяване. Резултатите от изследването показват, че на 11 години неосиновените деца, израснали в биологичните си семейства, имат най-нисък процент на скалата за емоционални и поведенчески проблеми, последвани от осиновените деца. Децата с най-висок процент проблеми са тези, отраснали в приемно семейство и децата, отгледани от биологичните си родители, които първоначално са искали да ги дадат за осиновяване. Това изследване поставя под съмнение общоприетото схващане, че биологичното семейство е най-добрата среда за детето, независимо дали родителите му искат или не искат да го запазят.
И въпреки че осиновяването е най-добрата алтернатива сред гореспоменатите, то не е съвършено – и то носи със себе си своите трудности и предизвикателства. Поради дългогодишната традиция осиновяването да бъде възприемано единствено и само като разрешение на множество проблеми, на голяма част от обществото, включително и професионалистите, им е трудно да приемат, че разрешението на проблемите понякога може да е проблематично. Но аз вярвам, че знаейки рисковите моменти, осиновените, родителите им и професионалистите ще се справят много по-добре.
Голям процент от осиновените се справят прекрасно по всикчи стълбици на социално измеримия успех. Те порастват, сключват брак, създават семейства, имат деца. Имат близки приятели, добра работа, интересни хобита, имат ълги сладки моменти на споделено влюбване и щастие. Изследванията показват,ч е 85% от осиновяванията се определят като успешни – както от осиновителите, осиновените, така и от консултиращите ги професионалисти.
И в тези успешни осиновявания от време на време е имало разбираеми и предсказуеми проблеми, решени най-вече благодарение на отвореността и зрялостта на осиновителите. Един от най-сериозните проблеми в живота на осиновения е свързан с чувството на загуба. Загубата на осиновения не може да се сравни с другите загуби, които срещаме в живота си – смъртта, развода. Тази загуба е много по-всеобхватна, по-дълбока и по-малко призната от обществото.
Обикновено не се наблюдават различия в адаптацията на децата към осиновяването в бебешка и ранна детска възраст. Проблемите започват да се появяват в начална училищна възраст и в пубертета. Изследванията не показват проблеми при деца, по-малки от 5-6 години (ако са осиновени като бебета). За децата от 6 до 18 години обаче многобройни изследвания по цял свят сочат, че осиновяването е рисков фактор за определени психологически проблеми, особено ниска самооценка, трудности в училище, както и „актинг-аут” поведение: агресия, кражби, лъжи, хиперактивност, противопоставяне, бягства от вкъщи.
Загубите на осиновяването
Диана е щастливо, успешно адпатирало се 17 годишно момиче, осиновена като бебе. Тя винаги е знаела, че е осиновена, винаги се е чувствала обичана и щастлива в семейството си. Въпреки това обаче, Диана споделя за онзи неуловим копнеж, за който говорят толкова много осиновени:
”Понякога се чувствам някак непълна, нецялостна. Искам да знам повече, имам дълбока потребност от това. Защо ми се е случило? Защо ме е оставила? Кой е баща ми? Какъв е той? Колкото повече пораствам, толкова по-важно става за мен да знам отговорите на тези въпроси. Понякога е толкова фрустриращо да си осиновен!”
Във фрустрацията на Диана няма нищо ненормално или неочаквано. Процесът, който отразява чувствата й, е процес на скръб – тя тъгува за родителите, за които толкова често мисли. Тази тъга присъства в живота на повечето осиновени в определени етапи от живота им, когато развитието им минава през своите критични точки. Изследванията, както и практиката на психолозите и терапевтите показва, че това , което дълго време се е смятало за патологично поведение у осиновените деца всъщност е неразпозната тъга, чрез която търси адаптацията. Понякога тъгата става значим фактор в живота на осиновения, понякога – не. Някои осиновени често изпитват отчуждение, самота, други – рядко имат подобни моменти и са изключително благодарни на родителите за това, че съдбата им ги е събрала.
Няма начини, по които може да се предскаже кое осиновено дете ще се чувства изоставено и нецялостно и кое ще е щастливо; кое ще избере да се идемтифицира със „изгубената” страна на осиновяването и кое – с „намерената”, може да се каже само, че и двата типа реакции са абсолютно нормални, често срещани и са част от процеса на една здрава адаптация. Обикновено в живота на един и същ човек съществуват и двата вида реакции – в един момент се появява едната, в друг – другата.
Търсенето на себе си
Осиновените често преживяват загубата в контекста на търсенето на себе си. Аз-ът се състои от няколко компонента:
- физически Аз – осъзнатостта за собственото ти тяло, как изглеждаш, как се чувстваш в тялото си
- психологичен Аз – осъзнатостта за характера ти, личностните ти черти
- социален Аз – осъзнатостта за това как се държиш с другите, как те възприемат другите, как изглежаш в техните очи
- самооценка – най-важният компнент на Аз-а, който включва в себе си и предишните три. Самооценката отразява начина, по който въприемаме всичко, свързано със себе си – дали определяме определени свои качества като добри или лоши, харесвани или не, ценни или не. Самооценката играе изключително важна роля за адаптацията и за здравото психично развитие.
Търсенето на себе си е непрестанен процес, характерен за всеки човек. И за осиновените, и за биологично родените, отговорът на въпроса „Кой съм аз?” е една от най-важните задачи в развитието ни. Усещането ни за това кои сме ние е повлияно от всяко едно наше преживяване – то се променя всеки път, когато в живота ни настъпи промяна. Не го променят само значимите събития, като раждане, смърт, брак, осиновяване, променят го всички малки събития от изминалия ден- един комплимент, едно отхвърляне, едно постижение, един провал...
Както пишат много известни ислевдователи в областта на осиновяването – търсенето на Аз-а е по-трудна и сложна задача за осиновените, отколкото за неосиновените. Когато живееш с биологичното си семейство, имаш отправни точки, които приемаш за даденост, над които никога не се замисляш – те са ти изходната позиция, от която тръгваш по пътя. Можеш да видиш малки парченца от собственото си бъдеще - отразени в своите родители, частици от личността ти – отразени в братята и сестрите ти.
Осиновените рядко имат такива преживявания. Те често говорят за „липсите”, „празнотите” в историята на живота си – откъслечна или почти никаква информация за биологичните родители, разширеното семейство, генетичните заложби, етнически произход.
Търсенето на себе си и преживяването на загубите са два от най-основните процеси в живота на осиновения – те се проявяват по различни начини в различните етапи от човешкото развитие. Ерик Ериксън разглежда човешкото развитие като континиум от 7 периода, всеки от които се характеризира с определан криза. Кризата е необходима повратна точка в развитието, с която ако човек се справи, продължава напред, Ако не се справи, има потенциала да разрепи кризата в следващия етап. Броджински, един от наи-известните изследователи на проблемите на осиновяването, използва теорията на Ериксън, за да онагледи живота на осиновените и задачите, с които те се справят на всеки етап:
Възрастов период Криза на развитиетo Задачи, свързани с осиновяването
Бебешка възраст (0-1) Доверие срещу Недоверие Адаптация към новия дом
Развиване на сигурна привързаност
Детство (1-3), Автономия срещу Срам и съмнение Адаптация към първоначалната
информация за осиновяването
Детство (3-6) Инициатива срещу Чувство на вина Разпознаване на разликите във
външния вид, особено при
международно оисновяване
Средно детство Компетентност срещу Чувство за Разбиране на значението и
Малоценност последствията от осиновяването
Търсене на отговори, свързани
с произхода и причините за
изоставянето
Справяне с физическите разлики в
семейството
Справяне със стигмата, асоциирана
с осиновяването
Справяне с реакциите на
връстниците
Справяне със загубите, съпътстващи
осиновяването
Юношество (12-19) Формиране на идентичност срещу Още по-задълбочен анализ
Объркана идентичност върху смисъла и последствията от
това да си осиновен
Интегриране на осиновяването в
идентичността
Справяне с физическите различия
от семейството
Справяне с фантазията за
„семейния романс”
Справяне със загубите, съпътстващи
осиновяването, по отношение на Аз-а
Обмисляне на възможността за
търсене на биологичното семейство
Младост (20-35) Интимност срещу Изолация Справяне с последствията от
осиновяването по отношение на любовта, интимността, доверяването
Започване на търсенето
Адаптация към родителството
през призмата на собственото
изоставяне
Справяне с липсата на
генетична история в контекста
на раждането на собствени деца
Справяне със загубите
Зрялост (35-65) Творчество срещу Стагнация Справяне с последствията от
осиновяването по отношение
на настъпващата зрялост
Интегриране на минало,
настояще, бъдеще
Търсене и? намиране
Справяне със загубите
Старост (65- ) Цялостност срещу Отчаяние Финален поглед към
осиновяването в контекста на
изживяния живот
Много отдавна нищо не съм превеждала, но ето че започнах да пиша докторантура по темата за осиновяването. Така и така превеждам непрекъснато различни статии, книги, изследвания и какви ли не още материали - та реших да ви пусна някои неща. Може би на места езикът ще е прекалено научен, но нямах време да адаптирам всичко с малко по-човешко звучене
Надявам се все пак да не ви е много сложно...Това, което сега пускам, е част от предговора на книгата на един от най-известните изследователи на осиновяването в световен мащаб, Дейвид Броджински. На края има една много хубава таблица за част от това, с което се справят осиновените във всеки етап от живота си, която за съжаление при копирането на материала тук, се размести - все пак, мисля, че ще я разберете
* * * * * * * * * * * * * * *
Преди около половин век се смяташе, че да си осиновен е същото като да отраснеш в биологично семейство. Хората вярваха, че осиновявайки, си избират едно прекрасно бебе, което влиза в дома им и става тяхно. На 3-4 годинки муказват, че е осиновено и с това приключват проблемите – всички заживяват щастливо...През 50-те години разговора с детето за осиновяването се сравняваше с разговора за секса – неибежна тема, която трябва да се подхване и обясни в определен етап от детското развитие и никога да не бъде повдигана отново.
Вече живеем в 21 век и знаем много повече неща както за секса, така и за осиновяването. Сега знаем, че осиновяването е преживяване, което се отразява във връзката на детето с осиновителите му, рефлектира в самооценката. Знаем, че осиновяванео е преживяване, към което , съзнавано или несъзнавано, осиновеният се връща в различни моменти от своето развитие, в различни етапи от живота си.
Когато погледнем на осиновяването по-мащабно, то се възприема като разрешение на редица проблеми. Осиновяването е разрешение на проблема:
- на родителите, които поради една или друга причина не могат да имат семейството, за което са мечтали
- на биологичните родители, които поради една или друга причина не могат да отгледат детето си
- на детето, което ако не беше осиновяването, би останало без дом и чувство за постоянна грижа.
В цял свят са правени изследвания, сравняващи развитието на деца, отраснали при различни обстоятелства – осиновени деца, деца, израснали в иституции, в приемни семейства, или в биологични семейства, в които на майката й е бил отказан аборт или първоначално е мислила да даде детето си за осиновяване, но впоследствие е променила мнението си. В едно подобно изследване, Майкъл Боуен изследва психичното развитие на шведски деца, отраснали в така наречениете „амбиваленти семейства” – деца, чийто майки са регистрирали децата си за осиновяване при раждането им, но впоследствие са се отказали. Боуен сравнява тези деца с деца, осиновени при раждането си, деца, израснали в едно постоянно приемнос емейство и деца, отраснали с биологичните си неамвибалентни родители.
Резултатите от излседването показват, че на 11 години неосиновените деца, израснали в биологичните си семейства, имат най-нисък процент на скалата за емоционални и поведенчески проблеми, последвани от осиновените деца. Децата с най-висок процент проблеми са тези, отраснали в приемно семейство и децата, отгледани от биологичните си родители, които първоначално са искали да ги дадат за осиновяване. Резултатите от изследването показват, че на 11 години неосиновените деца, израснали в биологичните си семейства, имат най-нисък процент на скалата за емоционални и поведенчески проблеми, последвани от осиновените деца. Децата с най-висок процент проблеми са тези, отраснали в приемно семейство и децата, отгледани от биологичните си родители, които първоначално са искали да ги дадат за осиновяване. Това изследване поставя под съмнение общоприетото схващане, че биологичното семейство е най-добрата среда за детето, независимо дали родителите му искат или не искат да го запазят.
И въпреки че осиновяването е най-добрата алтернатива сред гореспоменатите, то не е съвършено – и то носи със себе си своите трудности и предизвикателства. Поради дългогодишната традиция осиновяването да бъде възприемано единствено и само като разрешение на множество проблеми, на голяма част от обществото, включително и професионалистите, им е трудно да приемат, че разрешението на проблемите понякога може да е проблематично. Но аз вярвам, че знаейки рисковите моменти, осиновените, родителите им и професионалистите ще се справят много по-добре.
Голям процент от осиновените се справят прекрасно по всикчи стълбици на социално измеримия успех. Те порастват, сключват брак, създават семейства, имат деца. Имат близки приятели, добра работа, интересни хобита, имат ълги сладки моменти на споделено влюбване и щастие. Изследванията показват,ч е 85% от осиновяванията се определят като успешни – както от осиновителите, осиновените, така и от консултиращите ги професионалисти.
И в тези успешни осиновявания от време на време е имало разбираеми и предсказуеми проблеми, решени най-вече благодарение на отвореността и зрялостта на осиновителите. Един от най-сериозните проблеми в живота на осиновения е свързан с чувството на загуба. Загубата на осиновения не може да се сравни с другите загуби, които срещаме в живота си – смъртта, развода. Тази загуба е много по-всеобхватна, по-дълбока и по-малко призната от обществото.
Обикновено не се наблюдават различия в адаптацията на децата към осиновяването в бебешка и ранна детска възраст. Проблемите започват да се появяват в начална училищна възраст и в пубертета. Изследванията не показват проблеми при деца, по-малки от 5-6 години (ако са осиновени като бебета). За децата от 6 до 18 години обаче многобройни изследвания по цял свят сочат, че осиновяването е рисков фактор за определени психологически проблеми, особено ниска самооценка, трудности в училище, както и „актинг-аут” поведение: агресия, кражби, лъжи, хиперактивност, противопоставяне, бягства от вкъщи.
Загубите на осиновяването
Диана е щастливо, успешно адпатирало се 17 годишно момиче, осиновена като бебе. Тя винаги е знаела, че е осиновена, винаги се е чувствала обичана и щастлива в семейството си. Въпреки това обаче, Диана споделя за онзи неуловим копнеж, за който говорят толкова много осиновени:
”Понякога се чувствам някак непълна, нецялостна. Искам да знам повече, имам дълбока потребност от това. Защо ми се е случило? Защо ме е оставила? Кой е баща ми? Какъв е той? Колкото повече пораствам, толкова по-важно става за мен да знам отговорите на тези въпроси. Понякога е толкова фрустриращо да си осиновен!”
Във фрустрацията на Диана няма нищо ненормално или неочаквано. Процесът, който отразява чувствата й, е процес на скръб – тя тъгува за родителите, за които толкова често мисли. Тази тъга присъства в живота на повечето осиновени в определени етапи от живота им, когато развитието им минава през своите критични точки. Изследванията, както и практиката на психолозите и терапевтите показва, че това , което дълго време се е смятало за патологично поведение у осиновените деца всъщност е неразпозната тъга, чрез която търси адаптацията. Понякога тъгата става значим фактор в живота на осиновения, понякога – не. Някои осиновени често изпитват отчуждение, самота, други – рядко имат подобни моменти и са изключително благодарни на родителите за това, че съдбата им ги е събрала.
Няма начини, по които може да се предскаже кое осиновено дете ще се чувства изоставено и нецялостно и кое ще е щастливо; кое ще избере да се идемтифицира със „изгубената” страна на осиновяването и кое – с „намерената”, може да се каже само, че и двата типа реакции са абсолютно нормални, често срещани и са част от процеса на една здрава адаптация. Обикновено в живота на един и същ човек съществуват и двата вида реакции – в един момент се появява едната, в друг – другата.
Търсенето на себе си
Осиновените често преживяват загубата в контекста на търсенето на себе си. Аз-ът се състои от няколко компонента:
- физически Аз – осъзнатостта за собственото ти тяло, как изглеждаш, как се чувстваш в тялото си
- психологичен Аз – осъзнатостта за характера ти, личностните ти черти
- социален Аз – осъзнатостта за това как се държиш с другите, как те възприемат другите, как изглежаш в техните очи
- самооценка – най-важният компнент на Аз-а, който включва в себе си и предишните три. Самооценката отразява начина, по който въприемаме всичко, свързано със себе си – дали определяме определени свои качества като добри или лоши, харесвани или не, ценни или не. Самооценката играе изключително важна роля за адаптацията и за здравото психично развитие.
Търсенето на себе си е непрестанен процес, характерен за всеки човек. И за осиновените, и за биологично родените, отговорът на въпроса „Кой съм аз?” е една от най-важните задачи в развитието ни. Усещането ни за това кои сме ние е повлияно от всяко едно наше преживяване – то се променя всеки път, когато в живота ни настъпи промяна. Не го променят само значимите събития, като раждане, смърт, брак, осиновяване, променят го всички малки събития от изминалия ден- един комплимент, едно отхвърляне, едно постижение, един провал...
Както пишат много известни ислевдователи в областта на осиновяването – търсенето на Аз-а е по-трудна и сложна задача за осиновените, отколкото за неосиновените. Когато живееш с биологичното си семейство, имаш отправни точки, които приемаш за даденост, над които никога не се замисляш – те са ти изходната позиция, от която тръгваш по пътя. Можеш да видиш малки парченца от собственото си бъдеще - отразени в своите родители, частици от личността ти – отразени в братята и сестрите ти.
Осиновените рядко имат такива преживявания. Те често говорят за „липсите”, „празнотите” в историята на живота си – откъслечна или почти никаква информация за биологичните родители, разширеното семейство, генетичните заложби, етнически произход.
Търсенето на себе си и преживяването на загубите са два от най-основните процеси в живота на осиновения – те се проявяват по различни начини в различните етапи от човешкото развитие. Ерик Ериксън разглежда човешкото развитие като континиум от 7 периода, всеки от които се характеризира с определан криза. Кризата е необходима повратна точка в развитието, с която ако човек се справи, продължава напред, Ако не се справи, има потенциала да разрепи кризата в следващия етап. Броджински, един от наи-известните изследователи на проблемите на осиновяването, използва теорията на Ериксън, за да онагледи живота на осиновените и задачите, с които те се справят на всеки етап:
Възрастов период Криза на развитиетo Задачи, свързани с осиновяването
Бебешка възраст (0-1) Доверие срещу Недоверие Адаптация към новия дом
Развиване на сигурна привързаност
Детство (1-3), Автономия срещу Срам и съмнение Адаптация към първоначалната
информация за осиновяването
Детство (3-6) Инициатива срещу Чувство на вина Разпознаване на разликите във
външния вид, особено при
международно оисновяване
Средно детство Компетентност срещу Чувство за Разбиране на значението и
Малоценност последствията от осиновяването
Търсене на отговори, свързани
с произхода и причините за
изоставянето
Справяне с физическите разлики в
семейството
Справяне със стигмата, асоциирана
с осиновяването
Справяне с реакциите на
връстниците
Справяне със загубите, съпътстващи
осиновяването
Юношество (12-19) Формиране на идентичност срещу Още по-задълбочен анализ
Объркана идентичност върху смисъла и последствията от
това да си осиновен
Интегриране на осиновяването в
идентичността
Справяне с физическите различия
от семейството
Справяне с фантазията за
„семейния романс”
Справяне със загубите, съпътстващи
осиновяването, по отношение на Аз-а
Обмисляне на възможността за
търсене на биологичното семейство
Младост (20-35) Интимност срещу Изолация Справяне с последствията от
осиновяването по отношение на любовта, интимността, доверяването
Започване на търсенето
Адаптация към родителството
през призмата на собственото
изоставяне
Справяне с липсата на
генетична история в контекста
на раждането на собствени деца
Справяне със загубите
Зрялост (35-65) Творчество срещу Стагнация Справяне с последствията от
осиновяването по отношение
на настъпващата зрялост
Интегриране на минало,
настояще, бъдеще
Търсене и? намиране
Справяне със загубите
Старост (65- ) Цялостност срещу Отчаяние Финален поглед към
осиновяването в контекста на
изживяния живот
