Преди почти 3 години се омъжих за един прекрасен човек,и почти веднага поискахме да имаме дете. Но не ставаше-след първата година тръгнах по лекари,направихме куп изследвания и никой не ни откри никаква причина-и явно не е имало,трябвало е да мине време,да се поуспокоя. И изведнъж чудото се случи. Заветните 2 чертички се появиха пред погледа ми в един слънчев мартенски ден и аз започнах да мечтая за малкото човече,което растеше в мен. Всички бяхме толкова щастливи-след толкова време,това бебе беше така чакано и желано от нас,от близките и от приятелите ни,които отдавна вече бутаха колички. Бременността ми беше абсолютно безпроблемна от първия ден до деня,в който приключи. Чувствах се прекрасно, никога в живота си не съм била по-щастлива. Бебето отговаряше на термина си,всички изследвания ми бяха точно в нормата. Нищо не ми подсказваше заплаха, и аз пазарувах най-прекрасните малки дрешки и всичко необходимо. Пишех редовно в отчетния форум,запознах се с много бъдещи майчета,виждахме се и се следяхме коя как расте. И точно в първия ден на 9я месец за няколко часа спрях да усещам малките ритничета,а корема ми сякаш загуби оня тонус,който имаше до предния ден. Веднага тичахме в болницата-посред нощ,тонове имаше,но апарата не регистрира ни едно движение за 40 минути. Оставиха ме за наблюдение. На другия ден сутринта беше същото-тонове добри,движение няма. Непрекъснато ме връзваха на апарата,но нищо. Гледаха ме на ехограф,на доплер и решиха да го извадят със секцио,защото "явно страда". Оттук нататък нещата се развиха със светкавична скорост- системи,упойки и на масата,но до последно бях вързана на апарата и сърчицето му биеше... В момента,в който го извадиха,чух бебешки плач...изпитах странно усещане и попитах "Моето бебе ли плаче" и сестрата до мен студено ми отвърна "Нямам право да давам каквато и да било информация". Оттук насетне всички около мен изчезнаха,а ако някой се появеше,се обръщаше на другата страна и не смееше да ме погледне в очите. Усещах,че ме шият,цялата треперех,а нямаше кой да ми каже,че това е нормално при секцио. Появи се една докторка,явно педиатърката,и започна да пише нещо в листа ми. По едно време каза "Кажете ми часът на последното". Аз вече знаех... След операцията целия екип се събра и ми го каза. Попитаха ме искам ли да го видя...естествено,че исках...това детенце беше моят син,когото с толкова любов чаках...и ми го дадоха в ръцете-толкова мъничък,толкова красив,гледах малката главичка,така добре оформените черти,имаше и косичка...на мама героят се беше борил до последно...но явно не му беше писано да вдиша дори една глътка въздух. Целунах малката главичка и една акушерка ми го издърпа от ръцете с думите "Николета,има и по-страшно. Аз загубих близнаци! Ти си млада,ще имаш други деца". Светът ми се срина,в оня момент имах сили само да си задам въпроса "А аз защо останах жива???" Пуснаха мъжа ми при мен и аз го стиснах с всичка сила и сълзите се отприщиха... Прекарах кошмарни дни в болницата-3 дни в реанимация,за да не съм сред родилките,после в отделна стая,сама с мъката ми...Под прозореца ми весело чуруликаха дечицата от детската градина до болницата, по етажа плачеха бебенца, непрекъснато някой влизаше в стаята ми и ме питаха "носят ли ти бебето?" "измислихте ли име на бебето", "кърмиш ли вече бебето",а аз трябваше на всички да обяснявам,че бебе няма... Накрая трябваше да подпиша и някаква декларация,че се отказвам от тялото,за да могат да го изследват...толкова много мъка...
Когато се прибрах вкъщи ми дойде и кърмата-не за едно,а за две бебета,въпреки хапчетата...Цедях,плачех и изливах в мивката... После смених хапчетата и слава богу,спря,но още ги пия...
Сега живея в някакъв кошмар,искам да знам какво се случи... Казаха,че съм имала "ципесто прикрепване на пъпната връв към плацентата",много малка плацента и много тънка пъпна връв- явно му е липсвал кислород,имаше изоставане в килограмите при напълно отговарящ на термина костен скелет-затова не се беше видяло на ехографа...Срещало се ужасно рядко...какъв е тоя моя пуст късмет... Дали е имало и друго-чакам да излезе резултата от аутопсията...
Не знам как ще продължа нататъка...Чувствам се празна и ограбена...Щастието беше толкова близо до мен,трябваше само да се протегна и щеше да е мое...и изведнъж изчезна..дали е било мираж???
Сега се сещам за нещо,което ми се случи първата сутрин в болницата-след като ми чуха тоновете,се върнах в стаята си. И видях,че ми се е откачило синджирчето от врата ,а кръстчето беше паднало в леглото ми,докато съм спяла...Странното е,че до този ден никога не ми беше падало...