"Мамо, ти нали няма да имаш друг мъж?"

Касиди, като четох как си обяснила на дъщеря ти ми стана толкова мъчно..... Ако и на мен ми бяха обяснили така навремето, мисля че по- лесно бих се справила. Дъщеря ти може да се гордее, че има такава майка!

Сигурна съм, че всичко след време ще бъде наред. Ти си намерила подход към дъщеря си и смятам, че тя ти има доверие. Хубаво е, че сте приятелки - това е най-важното в отношенията дете- родител! Желая ти късмет!

Касиди, много зависи, как е настрена щерка ти към нейния си тати. Ако е както е моята към баща си, жална ти майка (сори  , че го казвам и то с такива думи...).
Тя не е малка и подходът ти е правилен. Говорене, като с голям човек и очакване на резултати. 
И дано партньорът ти е настроен благоприятно към нея. Късмет и ако всичко свърши преди пубертета на дете ще е най-добре.

Намерих тази статия в нета и ми се стори доста интересна и поучителна, затова поисках да я споделя с вас - ето линка http://rozali.com/parent.php?l=a&p=97

уф, и при мен е така. ако нашите бяха стигнали до раздяла аз щях да избера баща си - просто искам да кажа, че това е немалък фактор. но на мен ми замерисва на голям проблем с съпруга, по това което разбирам, той ще се опита да манимулира детето и теб чрез него. дано греша , но ако е така стягай се за война и милият на сърцето ще трябва да изчака зад колисите, докато неприключи развода. пожелавам успех по пътя към щастието 

Аз също мисля, че отношението на бащата е изключително важно. Но за съжаление малко са бащите, които осъзнават, че с човеко поведение в такава ситуация правят услуга на детето си, а не на бившата си половинка.

Надявах се да не ми се наложи да пиша повече в темата, но уви... Снощи малката инциира един доста странен разговор. Все за сестричка повтаря и аз уж на шега съм и казвала, че някой ден може да има. Подхвана тя снощи темата и аз и казвам, че сестричка без да имам мъж няма как да и родя. И като и се насълзиха очите, като ми ги зареди едни от рода на " Не искам да имаш друг мъж ", " Ако си намериш друг мъж и го доведеш тук аз ще се махна ". Обяснявам и аз, че хората не са създадени да живеят сами, че имат нужда от любов, от нежност, а тя ми отговаря " Аз не те ли обичам ", " Не съм ли ти достатъчна "... За момента останах безмълвна, думите и не бяха думи на 8-годишно дете И пак почвам да обяснявам всичко отначало, че любовта между майка и дете не е същата като любовта между мъж и жена, че когато намеря мъж ще искам и тя да го хареса, а не само аз. Почти не съм мигнала нощес, изпитвам странна вина, че заради решението което взех детето ми порастна преждевременно и ми е болно. Чувствам се каот човек, който е ограбил нечие детство. Незнам дали енормално да се чувствам така, незнам... С нея сме много близки, казала съм и  че ми е най-добрата приятелка и искам да си споделяме всичко, но снощи осъзнах че немога да очаквам от едно дете да разбере собствения ми свят и незнам какво да правя.

Kasidy, не се поддавай на това. Ако не заради друго - заради дъщеря ти. Тя трябва да се 'отдели' от теб. Хубаво е да сте близки, но не прекалено близки. Вече в няколко книги на детски психолози чета колко е вредно след развода родителят при който остават децата да няма друга връзка. Вредно за самите деца. Как това ги връща назад в емоционалното им развитие. Това и ме подтикна да представя гаджето си на дъщеря си и не съжалявам. Особено като си спомня каква голяма ревност и чувство за собственост към мен прояви тя...

Не е нужно тя да те разбира - тя е дете. Просто някои неща трябва да приеме.

Ти я обичаш, тя е най-важното нещо за теб, никога няма да я изоставиш, НО... имаш собствен живот.

Честно казано аз дори не бих искала нейното одобрение, само приемане. 

kasidy, не се отчайвай, това е временно явление и ще премине, ако ти си твърда в позицията си и не отстъпиш.
Децата се пробват - ако мине номера - мине, ако не мине - ще пробват пак и ако пак не мине ще приемат положението. Твоето момиченце просто се страхува от новото положение /а и май някой и насаждаще глупости в главата - или бъркам /. НО ти не бива да се отказваш от СЕБЕ СИ, защото когато детето ти порастне и види света с други очи  - ще е късно и за двете ви.
Бъди твърда и ако трябва проведи този разговор детето си още 100 пъти - докато тя приеме нещата, кажи и че тя е най-специалното дете на света и най-специалният човек за теб, НО ти имаш нужда и от ......
Успех и не се предавай   

Хайде и аз като жена минала по този път да се изкажа по въпроса....

Мила, не е лесно-повярвай ми...живея с втори мъж, малката ми дъщеричка е от него, а голямата-от бившия ми съпруг.... Симона (голямата) много искаше да се съберем отново с баща и, но и при мен връщане назад няма-там, където съм била веднъж, втори път не стъпвам....обясних и, че в живота ми има друг мъж и после заживяхме заедно с него-отначало много трудно го прие, но постепенно свикна....макар, че от 4 год. живеем с него под един покрив си я усещам, че неможе понякога напълно да се отпусне....аз зная, че той никога няма за измести баща и и колкото и да и угажда си остава просто ТОЙ....
А за малката- просто я обожава-това бебе тя го искаше повече от мен-поне така го чувствах...

Успех, нещата ще се наредят-вярвай, но се иска много, много търпение!

Касиди, писах ти и преди ...Не се отказвай от живота си и не се чувствай виновна!
Повярвай ми децата порастват и наистина не могат, дори когато искат, да видят жертвите, които родител прави за тях.
Майка ми никога не се събра да живее с друг човек, след като се разведоха с баща ми и 20 години си живя сама. Много ми тежеше, че е сама и хиляди пъти предпочитах да си има живот, но вместо това просто бях длъжна да си отивам в къщи за празниците, за да не е сама, така и аз загубих възможността да съм свободна в едни много хубави студентски години.
И знаеш ли защо???
Защото като съм била на 12 години съм й  казала, че никога няма й простя, ако доведе някой в къщи Е, да ама аз това дори не си го спомням!!! По-късно съм й казвала, че искам да си има някого, но вече беше на повече години и беше трудно да срещне човек.
Моля те недей изобщо тръгва в тази посока- ти не си роб на дъщеря си, правиш най-доброто, което можеш и спрямо това какъв човек си ти, а дъщеря ти ще трябва просто  да го приеме. В живота нещата не стават само според нашите желания и няма нищо лошо да го научи отсега. 

Каси, нека ти кажа нещо дето е странично но аналогично:
ДАни нямаше и две като се роди сестра му. Първо радост, сега ме бута като я къпя, гука и се прави на бебе за да му обръщам внимание - не че не му обръщам. Милата ми щерка често лежи насрана и недояла за да му обръщам внимание. Реално погледнато аз съм лоша майка и за двамата защто не гледам никого добре.
от тук насетне всеки божи ден те ще се съревновават дори АКО се обичат за нашата с баща им любов. НО! ТОва ще им носи  иползи нали?
Аз не съм луда на тема "ТРЯБВА да имаш две деца" - що да трябва? кой реално ако си дава сметка от кво би се отказал заради някого би искал брат или сестра това е колкото майтап, толкова и истина
НО - това значи ли, че трябваше да се откажа от второто дете?
да, дъщеря ти е съзряла преждевременно, да ще й липсват разни неща... но реално това не значи че психиката й е осакатена - но това зависи от теб най-вече!!!!! - това може да са големи плюсове за нея!
не се обвинявай - първо за неща за които НЕ СИ САМО ТИ ВИНОВНА и второ - тук вина НЯМВА!

Напълно подкрепям!

Нашите се разведоха, като бях на 3-4. Баща ми няма и година по-късно се събра да живее с една много мила жена. Но още като се събра с нея, започна да ми отправя репликата "Ама аз никога повече няма да се оженя". 10 години живяха заедно, не се ожениха, разделиха се накрая. После имаше и друга приятелка - за 5 години - пак ми спрягаше същата реплика, аз вече бях по-голяма и го питах неразбиращо "И какво, ако се ожениш, за мен няма проблем?", но той: "Не, аз съм ви обещал още от едно време и няма никога да се оженя пак." Явно беше обещал на себе си, незнайно защо... Сега е сам, което е тъжно за него. Аз и брат ми сме всеки поел по пътя си - съвсем в реда на нещата...
Като станах на 9, майка ми се събра с настоящия й съпруг, след 2-3 години се и ожениха. Много го захаресвах още от първия момент, в който го видях - той си е чудесен човек, винаги се е отнасял прекрасно с мен, има страшен подход към децата (а и към възрастните ). Мога дълго да пиша ЗА него и ЗА всичките хубави качества, които притежава... Но това, че го харесвах, не ми пречеше да ревнувам, да го гоня; когато се хванеха с майка ми за ръка, да се хващам между тях (последното го "тренирах" усърдно, нямаше пропуск )... Той дори си спомня как съм го ритала в коридора и съм му крещяла да се маха (аз не помня ) и как се е чудел какво прави тук, защо си причинява това едно дете да се отнася с него по такъв унизителен начин и той все още да стои... Но в крайна сметка всички бързо свикнахме с новата ситуация, аз навлязох скоро и в друга, моя си възраст и така - всеки по пътя си и всички много се обичаме, макар семейството ми да изглежда отвън пълна бъркотия.

И така: майка ми има чудесен брак, баща ми си спазва "обещанието" - което и като бях малка, ми изглеждаше абсурно, при положение че живееше дълги години с друга жена. Това "обещание" си е негова приумица, за да предпази себе си от нещо си; не е заради мен, брат ми или когото и да било...

Та, дори да имате труден период на преход, дъщеря ти ще свикне с новата ситуация! Щом харесва човека, ще свикне още по-бързо! Не се плаши от ревността й - ще отмине, стига тя да вижда, че нещата в новото семейство са по-хубави от преди...

Касиу, гледам че поста ми е объркано написан - не знам дали ще разбереш, че не ти разказвам моята история а ти правя аналог - ако жените мислим по този начин като теб - да мислим само за доброто на детето, без да мислим за себе си или нещо др - тогава няма да има и втори деца
Това ми е мисълта
И че някои събития не подлежат на обсъждане с децата - това като дали да имаш съпруг нов или да имаш второ дете! Няои неща не зависят от тях. Тях ако питаш и секс не трябва да правим сигурно
Има неща които се поднасят като нещо естествено и не подлежат на обсъждане с детето - там няма искам, не искам - и да иска и да не иска, пък ще стане!

Аз през всичките пъти, когато сме говорили по темата съм и поднасяла информацията като нещо съвсем естествено. Просто ми се иска да ме разбере, а май няма как са го очаквам от едно дете... Иначе схванах идеята ти и съм също на мнение,че децата не бива да диктуват развоя  на живота на родителите си след тяхната раздяла.