Защо не мога да се отърва от упреците на майка ми, че съм лоша майка.
Не разбирам как повечето други жени могат да правят изцепки от рода "да не вадят кашлящо дете от морето с цел закаляване" и да ста отлични майки, а аз "да разголвам така детето" и да съм лоша майка. Другите - да оставят дете на 2 месеца за да посетят чужбина, продължават да са добри майки, а аз да не се отделям от децата си и пак да съм лоша майка, че не обръщам внимание на децата си.
Не мога повече. Последния път и заявих, че не искам 3 месеца да се сеща нито за мен, нито за децата ми, изобщо за всичко покрай мен, да забрави че някога е имала дъщеря, както всички благинки от мен. Нека да досажда на другите с постоянните си упреци и вмешателство. Опита да причаква детето след училище и "случайно" да се засичат в градския транспорт.
Оставям на страна, че малкото ми дете има непоносимост от някои храни, а тя ме дебне и зад гърба ми и натъпква в устата точно тези храни. Не засягам и това, че оставя едно 8 годишно дете да "наглежда" сестра си на 2 годинки в необезопасен апартамент, и когато голямото ми реве по телефона, че малкото не го слуша и пипа кабелите и конактите тя да се прибира и да му вдига скандал защо ми се е обаждал за глупости.
Постоянно ми дудне главата колко добра майка била тя и как се грижела не само за своите деца, но и за децата на нейната сестра, как ми е отгледала децата и т.н. Заради това от години не съм си позволявала да оставя децата през почвините дни при нея (особено след случая с обаждането на голямото ми дете) - на собствената ми майка, която твърди че ме обичала много и можело да разчитам на нея.
Не издържам вече на тормоза, че заради нея трябва да дебна голямото дете, не желая да ми помага, просто искам да не ми пречи - много ли е според вас?
Пиша всичко това, защото тези 3 месеца вече изтичат, но знам, че за нея пак аз съм виновна и се държа "отвратително неуважително" към нея. Тя е дотолкова властна, че е подчинила баща ми изцяло, той приема за истина дори ако тя му каже, че черния цвят всъщност е бял. Имам семейство с големи деца, искам си собствения живот, дори подчинен на децата, но не и подчинен на нея - много ли е според вас? Кажете как мога да се освободя от нейното присъствие.
За нея "обичам", "уважавам" означава "подчинявам се". Дайте съвет как да излезна от ситуацията, като дете ми беше промила мозъка и не виждах какво ми причинява. Сега имам семейство, не мога да спася семейството си от нея, вече не ми останаха сили да го пазя от нея.
Не разбирам как повечето други жени могат да правят изцепки от рода "да не вадят кашлящо дете от морето с цел закаляване" и да ста отлични майки, а аз "да разголвам така детето" и да съм лоша майка. Другите - да оставят дете на 2 месеца за да посетят чужбина, продължават да са добри майки, а аз да не се отделям от децата си и пак да съм лоша майка, че не обръщам внимание на децата си.
Не мога повече. Последния път и заявих, че не искам 3 месеца да се сеща нито за мен, нито за децата ми, изобщо за всичко покрай мен, да забрави че някога е имала дъщеря, както всички благинки от мен. Нека да досажда на другите с постоянните си упреци и вмешателство. Опита да причаква детето след училище и "случайно" да се засичат в градския транспорт.
Оставям на страна, че малкото ми дете има непоносимост от някои храни, а тя ме дебне и зад гърба ми и натъпква в устата точно тези храни. Не засягам и това, че оставя едно 8 годишно дете да "наглежда" сестра си на 2 годинки в необезопасен апартамент, и когато голямото ми реве по телефона, че малкото не го слуша и пипа кабелите и конактите тя да се прибира и да му вдига скандал защо ми се е обаждал за глупости.
Постоянно ми дудне главата колко добра майка била тя и как се грижела не само за своите деца, но и за децата на нейната сестра, как ми е отгледала децата и т.н. Заради това от години не съм си позволявала да оставя децата през почвините дни при нея (особено след случая с обаждането на голямото ми дете) - на собствената ми майка, която твърди че ме обичала много и можело да разчитам на нея.
Не издържам вече на тормоза, че заради нея трябва да дебна голямото дете, не желая да ми помага, просто искам да не ми пречи - много ли е според вас?
Пиша всичко това, защото тези 3 месеца вече изтичат, но знам, че за нея пак аз съм виновна и се държа "отвратително неуважително" към нея. Тя е дотолкова властна, че е подчинила баща ми изцяло, той приема за истина дори ако тя му каже, че черния цвят всъщност е бял. Имам семейство с големи деца, искам си собствения живот, дори подчинен на децата, но не и подчинен на нея - много ли е според вас? Кажете как мога да се освободя от нейното присъствие.
За нея "обичам", "уважавам" означава "подчинявам се". Дайте съвет как да излезна от ситуацията, като дете ми беше промила мозъка и не виждах какво ми причинява. Сега имам семейство, не мога да спася семейството си от нея, вече не ми останаха сили да го пазя от нея.
/ Че нападките, обидите и вмешателството идват от нея - така е, но че ти и помагаш като ги приемаш и им се "връзваш" е по-страшното. Твоето семейство ще следва твоя пример на поведение спрямо нея, тя е твоя майка. Ако ти им покажеш, че нейните приказки и действия не могат да ви навредят, те ще приемат нещата по спокойно. Казвам го това защото децата ти ще израстнат с мисълта, че подобно поведение не трябва да се игфнорира. Относно даването на хранта, която детото ти не трябва да приема: трудно ми е да кажа. Предполагам това е храна, която то харесва и ще му е трудно да се въздържи, но все пак би могло да го направи.
иначе, ако искаш и съпруга включи в инициативата, но първо се оттърви от чувството за вина което имаш и после подходи с твърда ръка 
, покажи й просто че можеш и без нея, само не се хващай ако почне да реве, защото такъв тип хора ми се струват малко актьори и гледат как да ти се качат на главата, успех 
Въобще дай й да разбере, че не приемаш нейната критика и тя не може да ти влияе по никакъв начин. 
Обижда се от най-малката забележка,не търпи критика,ужасно властна и авторитарна,абе Овен отвсякъде!Много трудно се общува с нея,много... 
Мъжът ми не е от София, собствен апартамент още не съм си купила (това като бях на 26 години примерно), защо не съм заминала да уча в чужбина (бяха ме приели, но аз се отказах), как така всичките ми приятелки са се оженили за богати мъже, а аз не и други такива. Това е само върха на айсберга, разбира се, няма да изпадам в детайли. Поради споменатите и неспоменати причини аз контактувам с нея 2-3 пъти годишно по телефон и веднъж на живо за не повече от 2 дена. Това е формулата, при която и двете си живеем доволно и щастливо. Майка ми се радва, че си има 2 хубави внучета на снимка в хола, а аз се радвам, че не се караме пред децата и те имат идеята, че имат в София и други баба и дядо. Знам, звучи много странно, но това е - най-големия успех, който съм постигнала е, че не се караме. Чак да искам да се разбираме е един абсурд. А да се насилвам да общуваме по-често, означава да си стопим нервите и аз, и тя. Е, няма нужда, ще мина и без това общуване 
