Например когато бебето беше малко питах всеки родител “Кога ще спре да се буди през нощта?”. След известно време си казах, че няма значение до кога ще се буди. След още известно време оцених, че това, че се буди е природен механизъм за поддържане на лактацията. Скоро след отбиването спря да се буди.
Друг пример - кърмаческата стачка. Чувствах се отхвърлена от детето си, ненужна. Докато не осъзнах, че тя не ме отхвърля, просто е объркана между биберона и гърдата и аз трябва да и помогна да се върне към това, което наистина иска – топлината на мама и успокояващото действие на сукането. И стана, преборихме се със стачката.
Или когато я захранвах например – не искаше да яде, не даваше да “заместваме хранене”. Е, и това премина. Помогна ми да не очаквам че ще яде пюрета когато аз искам, а когато тя иска.
Мога да давам примери до безкрай – приучаването на гърне, справянето с прилепчивостта в определена възраст (когато мама не бива да изчезва от полезрението) и пр. Надявам се да ме разбирате правилно – не, че съм против въпроси от този род. Напротив, човек така се успокоява, като разбере че и други са изпадали в неговата ситуация. Далеч съм от мисълта, че моите решения са добри в чуждите ситуации - напротив, решенията на проблема винаги са индивидуални и лични. Искам да окуража всички майчета – не можем да избегнем съмненията и тревогите. Това, което ни помага да се справим с проблема много пъти не е директно решение на проблема, а да спрем да го възриемаме като проблем и да си променим отношението и очакванията. Странното е, че трябваше да стана родител, за да стигна до това “просветление”