Това чувство често го изпитвам,затова сега спирам и отивам при мойте сладури
- Публикувана: 4 фев. 2007, 15:56 ч.
- Последно мнение: 24 септ. 2007, 02:32 ч.
Майчиното чувство за вина
Изпитвам чувство за вина от самото й раждане - причини колкото щеш - като започнем от там, че не ми стигаше кърмата до това, че ходя на работа, вместо да съм с нея...
Но се боря тиранично с това чувство, защото не само, че не е градивно, но е задушаващо, парализиращо и в крайна сметка поражда същото чувство и у самото дете.
Да кажем, че сега вината отстъпва място на безкрайните съмнения и въпроси - дали я разбирам достатъчно, дали правилно улавям сигналите й, дали..., дали...
Хубавото е, че вече си говорим много и тя сама ми дава повечето отговори.
Което не значи, че пак не ме връхлита вината, когато отговорите не ми харесат...
Но се боря тиранично с това чувство, защото не само, че не е градивно, но е задушаващо, парализиращо и в крайна сметка поражда същото чувство и у самото дете.
Да кажем, че сега вината отстъпва място на безкрайните съмнения и въпроси - дали я разбирам достатъчно, дали правилно улавям сигналите й, дали..., дали...
Хубавото е, че вече си говорим много и тя сама ми дава повечето отговори.
Което не значи, че пак не ме връхлита вината, когато отговорите не ми харесат...
,при това момчета,палави и понякога наистина ме побъркват,тогава ми идва да ги убия но... 
Истинската вина изпитвам обаче когато се усещам че използвам тяхната палавщина да си изкарам яда от целият ден върху тях...Е тогава наистина ми става страшно болно,и след това се извинявам ли извинявам,и вече имам чувството че съм объркала представите им за това кое е позволено,и кое не Другият момент е че не съм физически способна да обърна и на тримата еднаквото внимание,и от това има винаги потърпевш... 
Ето в този момент също се чувствам виновна...Сигурно има защо...Дано ми простят! 
Истинската вина изпитвам обаче когато се усещам че използвам тяхната палавщина да си изкарам яда от целият ден върху тях...Е тогава наистина ми става страшно болно,и след това се извинявам ли извинявам,и вече имам чувството че съм объркала представите им за това кое е позволено,и кое не Другият момент е че не съм физически способна да обърна и на тримата еднаквото внимание,и от това има винаги потърпевш... Ето в този момент също се чувствам виновна...Сигурно има защо...Дано ми простят! Напълно те разбирам как се чувстваш.Аз се чувствам по същия начин.И всеки път си обещавам,че е за последно и на другия ден ...Само се моля да ми простят и един ден да не ме винят,че съм била лоша майка
Айде и аз при виновните
Тия дни се чувствам виновна, че не съм достатъчно забавна и не измислям и не играем кой знае какви игри с Влади, но пък той се занимава доста самичък
постоянно иска да го водя при баба му, че с нея само си играят - тя зарязва всичко и е 100 % на негово разположение, та се чувствам виновна,че го ревнувам от баба му
Абе, човек като реши, винаги ще намери за какво да се чувства виновен
Тия дни се чувствам виновна, че не съм достатъчно забавна и не измислям и не играем кой знае какви игри с Влади
, но пък той се занимава доста самичъкпостоянно иска да го водя при баба му, че с нея само си играят - тя зарязва всичко и е 100 % на негово разположение, та се чувствам виновна,че го ревнувам от баба му
Абе, човек като реши, винаги ще намери за какво да се чувства виновен
Чувствам се виновна конкретно за две неща:
- миналата година натоварих прекалено много емоционално дъщеря ми, прехвърляйки й моите отрицателни емоции
- почти не съм я гледала, когато е била болна (напомни ми го Иса)
От там нататък не се самобичувам, защото нещата така е трябвало да станат. Бих могла да се упреквам, че съм работила, вместо да я гледам, но пък тяк се чувстваше прекрасно в ДГ сред връсници. Бих могла да се укорявам, че ми се налага да домакинствам и не отделям 100% от извънработното си време на детето ми, но така пък времето, което отделям е наистина нейно и т.н.
Като цяло се старая да търся положителното и в отрицателните ситуации.
- миналата година натоварих прекалено много емоционално дъщеря ми, прехвърляйки й моите отрицателни емоции
- почти не съм я гледала, когато е била болна (напомни ми го Иса)
От там нататък не се самобичувам, защото нещата така е трябвало да станат. Бих могла да се упреквам, че съм работила, вместо да я гледам, но пък тяк се чувстваше прекрасно в ДГ сред връсници. Бих могла да се укорявам, че ми се налага да домакинствам и не отделям 100% от извънработното си време на детето ми, но така пък времето, което отделям е наистина нейно и т.н.
Като цяло се старая да търся положителното и в отрицателните ситуации.
Ох, мислих си че само аз изпитвам подобни чувства. Също като теб, обхваща те изведнъж, без да искаш и без да очакваш. Обвинявам се за какво ли не предимно за това, че му се карам, че избухвам, че съм го удряла по дупето. И двамата сме много емоционални, но аз не мога да си простя, че го правя, че не съм достатъчно сдържана и като видя сълзите в очите му причинени от мен, това ме разяжда. Обвинявам се че не съм достатъчно добра майка, че няма да мога да се справя, страх ме е да не го направя комплексар (без да искам), притеснявам се да не съм прекалено взискателна. Направо се мразя понякога, и си мисля, че не го заслужавам. Обвинявам се за това, че понякога се разочаровам от него и не умея да прикрия тези си чувства и той ги усеща. Че нямам богато въображение за да го забавлявам и възпитавам и да бъда добра майка. Когато съм ядосана, той си го отнася в повечето случаи и започвам да му крещя за най дребното, а той не е виновен, че съм нервна. И за какво ли още не, чак не ми се говори, че сега ще ревна. 
Айде и аз при виновните
Тия дни се чувствам виновна, че не съм достатъчно забавна и не измислям и не играем кой знае какви игри с Влади, но пък той се занимава доста самичък
постоянно иска да го водя при баба му, че с нея само си играят - тя зарязва всичко и е 100 % на негово разположение, та се чувствам виновна,че го ревнувам от баба му
Абе, човек като реши, винаги ще намери за какво да се чувства виновен
Тия дни се чувствам виновна, че не съм достатъчно забавна и не измислям и не играем кой знае какви игри с Влади
, но пък той се занимава доста самичъкпостоянно иска да го водя при баба му, че с нея само си играят - тя зарязва всичко и е 100 % на негово разположение, та се чувствам виновна,че го ревнувам от баба му
Абе, човек като реши, винаги ще намери за какво да се чувства виновен
Ох да забравих за това и мен ме гризе тази ревност. И нея като я включа към купчината с вината... Се чудя остана ли нещо за което да не изпитвам вина.
Абе стига бе, депресирате ме с тия теми, направете тема, какво правим за децата си, та да се успокоим.
Аз не изпитвам такова чувство. Отделям й достатъчно време, не се виня когато ми се налага да й се скарам, защото това е част от възпитанието. Не че го правя много често, но се налага. Не работя заради нея, нямам хоби заради нея, едва успяваме да отделим време за нас с мъжа ми. Постигам нещата които искам с много обяснения. Доволна съм от себе си като майка.
А и вината е смазващо чувство с което отдавна съм се разделила във всяко едно отношеное. Вината убива. Права си iviche, че прекалено големите изисквания могат да допринесат за чувството за вина, когато са нереални.
Изкуствените усмивки няма да накарат детето да се чувства по добре. То не е колежката до теб, а дете с мнооого висока чувствителност.
А и вината е смазващо чувство с което отдавна съм се разделила във всяко едно отношеное. Вината убива. Права си iviche, че прекалено големите изисквания могат да допринесат за чувството за вина, когато са нереални.
Изкуствените усмивки няма да накарат детето да се чувства по добре. То не е колежката до теб, а дете с мнооого висока чувствителност.
Напълно си права.
Аз по принцип съм много взискателна към себе си и изключително критична, никога не съм доволна и все смятам, че нищо не правя достъчно добре, все искам да съм перфектна, нищо че правя всичко за него, пак смятам, че не е достатъчно и това отново ме връща към вината.
В интерес на истината на мен не ми е съвестно, когато тя се занимава самичка, напротив - радвам й се и се заслушвам с умиление в игрите й, защото ми напомнят на мен самата като малка...
Не ми е съвестни и когато се занимава с други хора - с баща си например, когото тя обожава и с когото в момента си играят в детската...
Не ми е съвестно и когато стои по ден-два при баба си и дядо си или ходят на море, защото децата е хубаво да общуват с бабите и дядовците си, а и на всички ни се отразява много здравословно такава кратка раздяла...
Съвестно ми е, когато са единия час, в който сме заедно, аз понякога я слушам с половин ухо и й отговарям с половин уста, защото си мисля някакви работи. И имам чувството, че не й се отдавам за това време на пълно. Това не е всеки път, разбира се...
Но най-силно чувство за вина изпитвам, когато изгубя търпението си някъде из прашните ъгли на дома ни...и, когато тя се лигави например, защото в този момент подсъзнателно се чувства пренебрегната заради бебето или защото е била на гости там се е "стегнала" да се държи прилично и после трябва да навакса, а аз в този момент вместо да подходя с разбиране и да направя така, че кризата да отшуми, й се скарвам с ясното съзнание, че това може само да влоши нещата....ами, това е....губя търпението си и понякога ми е много трудно да го намеря
Не ми е съвестни и когато се занимава с други хора - с баща си например, когото тя обожава и с когото в момента си играят в детската...
Не ми е съвестно и когато стои по ден-два при баба си и дядо си или ходят на море, защото децата е хубаво да общуват с бабите и дядовците си, а и на всички ни се отразява много здравословно такава кратка раздяла...
Съвестно ми е, когато са единия час, в който сме заедно, аз понякога я слушам с половин ухо и й отговарям с половин уста, защото си мисля някакви работи. И имам чувството, че не й се отдавам за това време на пълно. Това не е всеки път, разбира се...
Но най-силно чувство за вина изпитвам, когато изгубя търпението си някъде из прашните ъгли на дома ни...и, когато тя се лигави например, защото в този момент подсъзнателно се чувства пренебрегната заради бебето или защото е била на гости там се е "стегнала" да се държи прилично и после трябва да навакса, а аз в този момент вместо да подходя с разбиране и да направя така, че кризата да отшуми, й се скарвам с ясното съзнание, че това може само да влоши нещата....ами, това е....губя търпението си и понякога ми е много трудно да го намеря
За съжаление се чувствам виновна доста често. Тръгнах на работа, когато беше на 2.5 месеца, когато е болен пак си го гледа баба му. Опитвам се да наваксам като се прибера, а телефонът ми не спира да звъни (служебно), обвинявам се, защото малкият е голям инат, нервничък и аз се самонавивам, че вината е моя, защото не успявам да му отделя достатъчно време. А когато си изпусна нервите и започна да крещя..., се питам дали аз съм най-добрата майка за моето дете и дали всичката обич, която му давам компенсира тези неприятни моменти и честите ми отсъствия. А когато сутрин ми махне с ръчичка и каже "Тао, мамо" не съм сигурна дали подредих правилно приоритетите си, а всъщност е невъзможно да не работя, така че съм в омагьосан кръг и непрекъснато се лутам между чувството за вина и задълженията си.
И все се променям ли променям, но все ми се струва недостатъчно. Според мен е полезно човек да бъде критичен към себе си 
Вечер, когато заспят и ги погледна- моментално ме залива вълна с чувство на вина.
Като ги погледна как спят като ангелчета, ми става много съвестно, че преди малко съм могла да им повиша тон
Като ги погледна как спят като ангелчета, ми става много съвестно, че преди малко съм могла да им повиша тон
mylenka го е казала вместо мен..
Май повечето майки сме абонирани за това чувство. В това число и аз.Дали пък не ние нужно? Във всеки случай, страшно ми домъчнява, когато видя голямата си дъщеря(на 4 години) замислена, самотна и някак твърде зряла и разбираща...Как се справям ли? Опитвам се да намеря промеждутъче от време само за нея-без памперси, рев и шишенца с мляко.