Кога да кажем на осиновените деца

Успях да сдържа чак до днес коментара си по поста на lilac, но не удържам, защото отношението и наподобява на това на родителите ми.Предварително се извинявам за предстоящата грубост в поста ми, но ще бъда максимално откровенна, а истината е болезнена.Така че, не целя да обидя никого, но обикновенно откровението бива криво разбрано от тези, които предпочитат да бъдат слепи за реалността.
Ето една част от поста на lilac
Честност-чудесно,браво-ама кой ще спечели от това,какво ще постигнеш,освен още няколко рани да отвориш...как го е кърмила и как е било в коремчето...ами както сме били всички.Аз,като съм имала деца в корема си,да не знам какво е ставало вътре...Може и да съм егоистка.Решението си е ваше.Успех!
Не зная с честността кой какво очаква да постигне, но зная с обратното какъв ще е резултата-липса на доверие, тъй като, какво доверие и уважение можеш да очакваш от детето, спрямо което си премислено и напълно съзнателно нечестен, не зачиташ естественото право, което всеки има да знае произхода си, както и много още по-дълбоки моменти, които няма смисъл да описвам един след друг.Като цяло това е чист егоизъм, задържаш някого за себе си, но не мисля че от любов към него и страх да не го изгубиш.По-скоро обратното, защото ако истински обичаш, не би могъл да лишиш обекта на тази обич от елементарни права на осведоменост, на избор, не би подходил с такова неуважение и незачитане и отричане на корените и произхода му.Все пак не става въпрос да си купиш породисто куче, от което да се очаква да ти е вярно, да те представя в добра светлина и да те обожава безпрекословно. От написаното личи и меко казано негативизъм към "коремчето", износило детето, което не мисля да коментирам, тъй като ще навляза в доста тъмна дупка, по-добре да се въздържа.
Цял ден пиша това, което накрая оставям недовършено.Последното, което ще напиша на lilac е, че колкото и да се самозаблуждава, тайната почти никога не остава такава и винаги се намират вестоносци, които да "въведът ред" в душата на детенцето.Дали си се замисляла как ще се почувства то тогава, каква болка ще изпита и дали ще потърси утеха на твоето рамо?Не, няма и то не защото е изживяло тежко истината, а защото е разбрало, че е било лъгано, че не може да ти вярва, затова няма да потърси утеха при теб и ще изникне пропаст помежду ви, заради предателството, лъжата, недоверието в неговите чувства и уважение към вас, в преценките му, в това, че няма да знае какво е мястото му в семейството, дали не е запълвало дупка в него, но в никакъв случай няма да има усещането на равностоен член.И тук присъщо на показаното мислене, ще направиш генерално заключение, че реакцията идва от осиновяването, че е неблагодарно, че генът му избива, че не те обича, защото не си биологичната му майка. Ако преглътнеш егоизма, би разбрала, че реакциите в този сюблимен момент от живота на осиновените деца се дължат на ПРЕДАДЕНОТО ДОВЕРИЕ, благодарение на което губят почва под краката си и не знаят кои са, от къде са и къде е мястото им най-вече, виждат целия си живот като една лъжа!!!
Ето защо майките, които критикуваш са честни с рожбите си, заради всичко това, но най-вече защото ги обичат истински, безрезервно, готови са да ги изгубят, но да ги направят щастливи, а не гонят своето щастие и лустро пред света с цената на чувствата и душевното равновесие на взетите деца..................................спирам, защото ако продължа ще е прекалено, макар да мога да пиша още часове.Мисля ще разбереш написаното, ако погледнеш през друга призма, не през личната, твоя, единствена....................
Не мога да повярвам, че пиша това от 10.00 часа сутринта на миналият ден, пиша, трия и се двоумя..................реших да го пусна чак сега

Ами разбираемо е, че си се двоумила, защото си човек, съобразяващ се с чувствата на другите.

За мен обаче, както казвам неведнъж, мненията на вече порастнали, осиновени деца са най-ценните в този форум. Не знам дали си даваме сметка, колко сме облагодателствани, че сте тук и споделяте открито с нас преживяното.

Аз също не исках да пиша по темата.

Знам, че най-големите си болки и разочарования в живота съм преживяла, благодарение на лъжи и измамено доверие. Рани, които усещах като живи в тялото си.
Чувала съм термини като "бяла лъжа", "добронамерена лъжа"...Такива няма. Просто е. Има лъжа и истина.

Аз лично не смятам, че мога да си позволя да отнема правото на детето си да знае истината за себе си.
Красива или не, това е нейната история. Коя съм аз да решавам, вместо нея?

Почнах да пиша и нещо се скапа в нета и се  затри и си мисля,че не трябва да ви пиша пак нещата,които писах преди месеци в форума.Само ще напиша пак думата Съдба.За това едни разбират истината за осиновяването като деца,а други като мен пораснали.За всеки има условия за развитие,това е целта на живота ни-развитие.Ще стане така както е дадено.
Спомням си думите на мама след разговора за казаната ми истина-Ако знаеш Зойче каква голяма тежест падна от сърцето ми.Отново благодаря на родителите ми,че съм пратена при тях за да се науча и изживея нещата,които са за моето ниво на развитие.Знам,че много хора не вярват в това,което аз пиша,но това е тяхното развитие.Така както на децата ни живота си е техен и не можем да го живеем ние.
И за тези,които се страхуват от момента на истината ще напиша-Аз съм радостна,че по настояване на мойте мама и тати си открих сестрите и брат ми.Който иска може да рови назад в форума там много съм написала от моята история.
Бъдете здрави.

Въобще не съм съгласна със теб.
Децата си да лъжа нямам никкаво намерение.та нали един ден,без значение,кога дойде и ме попита,че е чул от еди си къде,аз какво да каже,"Не маме аз съм те родила те те лъжат"така ли?
Писала съм го и друг път,синът ми доста малък ми зададе въпросът от къде идват бебетата и след това от къде е дошъл той,аз трябваше да го излъжа ли,не мерси.
Обясних му по-детски и по такъв начин,че да разбере въввид на приказка за "Бялата къща"
Но въпреки това,всеки решава сам за себе си дали да каже или не.
Днес даже спретвахме заедно със него кашончета със дрешки за "бялата къща"Предложи да сложим и от играчките неговите и на Преслава,защото децата там си нямали мама и татко и нямало кой да им купи.

браво на вси4ки майки които са решили да кажат на своите деца истената в о4ите има една поговорка по добре късно от колкото никога повярваите ми още мисла наще защо не ми казаха истената а ме лъжеха всеки ден. винаги съм се васхищавала на мама и други които осиновават деца и ги отглеждат със цалата си любов васхищавам се и на вас и се радвам 4е има такива добри хора които стоплят сърцата на де4ицата  съм сигорна 4е им давате цалата си любов вие сте страхотни от едно пораснала осиновено дете

Lesly, не е чак толкова страшно и не си закъсняла чак толкова много, защото има още време до пубертета

Но със сигурност е добре да й кажете преди 11-12 годишна възраст. Ако детето се е адаптирало добре към училище, ако в момента няма някакъв стрес в живота му, ако е спокойна и се чувства добре, може би е време да помислите как да й кажете истината... Съветвам те да не отлагаш, защото времето минава и с всеки изминал ден, с всяко нейно съзряване и осъзнаване, нещата стават по-трудни. За вас. И за нея...

Много е важно да говориш със съпруга ти и двамата да бъдете в единна позиция. Не е добре да й казвате, че е осиновена, преди той самият да е постигнал хармония относно това вътре в себе си. Ако той е в конфликт относно разкриването на истината, детето ще усети напрежение и двойствени послания от негова страна. Хубаво е и двамата да бъдете изцяло със и до нея в този момент, защото повече от всякога тя ще има нужда от вас - от безусловната ви любов, от това да се чувства сигурна, стабилна и защитена. Всяка амбивалентност и несигурност от страна на баща й би я объркало още повече.

Един -два въпроса към радетелите за опазване на тайната: как се обяснява липсата на снимки преди определена възраст? У нас е пълно с мои снимки като бременна, снимки от изписването, Елица на 2 дни, Елица на 3 дни, Елица на 7 дни... Броят на снимкте започва да намалява с увеличаването на възрастта. Такава е логиката на трупането на снимки - в началотот са най-много. Как, за Бога, си мисли някой, че може да обясни, че трупането им е започнало на 1, 2 или 3 години?! Това е първото, което ми хрумва, че би ме попитало едно осиновено дете, ако се реша на стъпката. Знам колко ми е било интересно на мен като дете да гледам снимки на дебелата си майка и свои на възраст от 5-6 дни. Баща ми - с китки и глуповато изражение на лицето пред родилния дом... Същата е и дъщеря ми сега. Все по-често вече хората заснемат самото раждане. Снимите и филмите отдавна не са лукс в живота ни, а неизменна част от него. Че едно осиновено дете по-глупаво ли е от мен, "биологичните" деца или вас???
Хора, не подценявайте децата (си)!

Знам, че е неуместно да давам акъл, след като не съм нито осиновена, нито осиновявала, но ми хрумва, че е по-добре да се съберат именно такива (обясняващи) предварителни "спомени": снимки от срещи, вземане от дома, сбогуване с персонала... Посещенията в този дом в бъдеще, в съчетание с естествената употреба, примерно, на "когато ти дойде при нас" (вместо "когато ти се роди", което рождените родители употребяват) би трябвало да улеснят примането на реалността по естествен път, без да е необходимо "да се каже на детето". То просто би израсло с нея.
Колкото до пубертетските ексцесии, има доста теми по въпроса в "Нашите деца"... Осиновяването изобщо не е част от проблема за тях. Като се сетя за ппубертета на брат си, изниква ми въпросът от коя дива планета е паднало у нас това дете
Извинете ме за намесата ми, ако ви се е сторила нахална!!!

Здравейте,за първи път пиша при вас и искам да споделя  моята история.

Аз почти на 26г. осиновена съм когато съм била на 11м. от най-прекрасните и раздаващи се до край хора.Който с гордост ,наричам свой РОДИТЕЛИ.Толкова обич и топлота никой ,никога няма да може да ми даде колкото тези велики за мен хора.

Сега ,ще ви разкажа как и кога разбрах истината:

Когато бях на 4г мама ме попита :
-Ако разбереш ,че мама и татко са те взели от една друга мама която те е родила за да те отгледат и обичат повече от всичко какво ,ще направиш?Ще ни обичаш ли?
Тогава казах ДА(спомням си всичко от този разговор толкова дълбоко беше влязал в съзнанието ми)
След това когато бях на 7г мама ме заведе в дома от който съм била осиновена и пак ме попита:
-Къде искаш да живееш тук или вкъщи при мама и татко?
Разбирасе казах вкъщи.
Доста често говорехме за осиновените деца с мама и тати и тези хора успяха да ме подготвят за момента в който ще разбера истината.След толкова много разговори между нас имах чувството ,че винаги съм го знаела и съм го приела още в ранна детска възраст.
Аз разбрах доста нелепо истината ,но вътрешно вече я знаех и никак не бях шокирана.Бях на 12г когато реших да прочета в здравния ми картон просто от любопитство от какво съм боледувала.И хоп на първа страница пишеше:ДЕТЕТО Е ОСИНОВЕНО И ЖИВЕЕ В ОТЛИЧНИ УСЛОВИЯ
Когато мама се прибра от работа отидох при нея и й казах ,че искам да поговорим.Докато и разказвах какво съм прочела тя неспираше да плаче да ми държи ръката и да повтаря ,че ме обича.Никога през мен не мина чувството на укор или неприязън и тогава както и сега знам ,че това ме накара да ги обичам хиляди пъти повече .Ще си позволя да ви дам един съвет бъдете честни към децата си никога не криите истината.Така ,ще бъдете честни и към себе си.Колкото по-рано кажете на децата си ,че са осиновени толкова повече време ,ще имате време да говорите спокойно с тях за това и да си помагате взаймно.Защото ЛЪЖАТА която можете да изречете кога ви попитат дали са осиновени и не им кажете истината може да провали и вас и детето ви.Бъдете здрави вярвайте в себе си и детето си и никога не криите истината.Тя просто е една истина която трябва да обясни и да се говори за нея.

Не мога да си представя как бих могла да живея в лъжа и да подложа детето си на това. Децата трябва да знаят истината възможно най-рано.Има лоши,МНОГО ЛОШИ хора, които разбира се са изключително "доброжелателни" в определени моменти и само чакат удобен случай за да ни навредят. Така увреждат и без това така нестабилната психика на децата ни.Не мога да си позволя да отнема правото на детето ми да знае истината-прекалено много я обичам и не искам да я нараня и аз.

Позволявам си пак  да се обадя при вас. Напълно съм съгласна с пърия пост по темата.
Ключа към всичко е вътрешното спокойстиве на родителите. Ако го има него, наистина няма да има нужда от специален разговор. Още с взимането на детето, по всеки повеод, при всеки  удобен случай, може леко и безболезнено да се  довежда до съзнанието му истината. "Когато те взехме", "когато дойде при нас"... "нямаме снимки на теб като бебе, понеже тогава още не бяхме заедно".. все в този дух.
Дъщеря ми е  родена, но напоследък настойчиво иска да знае къде е била преди  да се роди...става й мъчно, че не е била с мен преди това!!! един ден дори плака, че не ме  е виждала по цял ден... преди да се роди!!!  В  този случай, аз наистина нямам  ясен отговор,  и отговарям както и доколкото ми стигат силите. Обаче! нито аз правя въпрос от това, нито пък тя, понеже усеща, че аз съм покойна... в този случай нищо не завси от  нас, нали така.. не е била родена и да реве и да не реве, все тая. Така според мен стои въпроса с осиновяването.  Което зависи от родителите - те са го направили- взели са детето при себе си... всичко, което е преди- не зависи от тях, нито от детето. Ако наистина дълбоко се проникнете от тази мисъл всичко ще си дойде само на мястото... няма да има тревоги, страхове....или поне ще са обичайните.... и синът ми е роден от мен, но сега в пубертета не е истина просто каква промяна има..."живота си е мой" бля, бла... всички сме го минали това, то не е страшно.
Просто ако на акта на осиновяване се гледа по същия нормален  начин, както на раждането, половината притеснения ще се окажат излишни. И аз много се радвам като ви чета и виждам колко много жени мислят по подобен начин, това е пътя според мен

Няма нужда от нищо специално да се прави, ако  в речника на семейството се настани този нормален поглед към нещата.
МОга да пиша и още, но стана дълго. Дано ме разбрахте 

Jaly,  разбрах те и ми допада- това което си написала. Дано е така.
Приятно е да те видя тук! 

Горе-долу към това се стремим. Надяваме се да е добър и щадящ подход.
Друга тема е, че в началото по-голям проблем ни е да "излекуваме" някои спомени и не толкова да обясним откъде идват пчеличките. Всъщност, може би оттам идва основното затруднение. Непрекъснатото взиране в реакциите на детето, не толкова в казването.

И все пак, благодаря за подкрепата!