Отново за "Първичната рана"

За съжаление не съм чела книгата, но ще си я купя - не съм убедена дали няма да стигна до 44 страница преди да се откажа от четенето, но поне ще опитам.
Причината да се включа в точно тази тема са въпросите на Магьосника от Оз и терзанието което изпитах когато в молбата за осиновяване трябваше да напиша в ограниченото пространство - мотиви за осиновяването. Знаете ли какво написах - "Само това ни липсва"
Това в никакъв случай не значи че сме презадоволени или пък че се задоволяваме с много малко. И по-интересното е че на мен не ми липсваха 9-те месеца очакване на бебето, нито на съпруга ми му е липсвало галенето на корема докато детето рита - говорили сме по тези въпроси и сме стигнали до изводите че това макар и да не е маловажно не е в никакъв случай най-важното. Липсвал ни е детския смях, понякога и сълзи, тропането с крак, смешните и сериозни физиономийки, моментите в които броим зъбчетата, моментите в които опитваме нова храна, моментите....
Много са тези моменти и още повече ще стават, някои ще са много приятни, някои невероятно тежки, изпълнени с предизвикателства - сладостите /пък и соленостите/ на майчинството и бащинството са безкрайни. Само това ни липсваше - сега когато го имаме трябва да се справяме.
Не мога да си представя живота без Милен. Магьосника от Оз пише :"Често се вкопчваме със зъби и нокти в тях и всяка мисъл за възможна загуба ни ужасява..." - Така е, но няма да позволя този ужас да ме направлява - все още не съм 100% наясно с начините по които ще го преодолявам, но трябва - сама съм си го пожелала.
Стана дълго, а колко още ми се искаше да напиша, но май буца ми стегна гърлото - да става каквото ще - ще се уча да летя в движение

Изненадах се много като видях темата, особено броят на мненията и се включвам веднага. Прочетох книгата веднага след издаването й и на няколко пъти се опитах да разбера мнението за нея, както на осиновители, така и на осиновени, но безрезултатно.
Прочетох я още веднъж и след това я изхвърлих /буквално/. Аз не съм нито детски психолог, нито съм отгледала 5-6 осиновени деца за да коментирам до колко написаното отговаря на истината, но във всяка една житейска ситуация има ин и ян, светлина и тъмнина, бяло и черно, добро и зло, ден и нощ...
Аз със сигурност не съм осиновена, но хиляди пъти, особено в пуберитета съм се чувствала “с първична рана”, отхвърлена, неразбрана, необичана, нежелана от родителите си и непрекъснато ги провокирах и предизвиквах, точно както авторката описва осиновените. Много бих искала пораснали вече осиновени деца да споделят, какво мислят за книгата.

Аз мисля че книгата на нас много ни допадна и помогна защото всичко което е описано и ситуациите в нея отговарят на всичките ни въпроси през годините не сме я изхвърлили само искам да споделя че още в началото когато започнахме да я четем сякаш беше написана за нашия живот и проблемите с нашия син неговите несъгласия откази казани думи поведение и изобщо всичко а и това че миналата година той без ние да знаем е ходил в две болници да издирва биологичната си майка много са нещата и въпросите  на които си отговорихме определено книгата е помощник който натъжава с истините си но и кара да се замислиме за неща които за децата ни са важни а за нас още повече пазете я някой ден можеби ще трябва да я отворите дори само заради една дума или жест

кльомба, почти във всяка глава в книгата, знаеш, имаше разкази на осиновени порастнали деца.
Спомням си, че и тук бяха писали няколко от тях. Зойка по-напред разказва някои неща.
В другите теми, в които споменахаме книгата също имаше мнения, но и аз ще бъда благодарна, ако пак се включат и споделят мнението си.

Имам в предвид мнения тук във форума.

Това, което ме изумява в тази книга е липсата на една едничка позитивна история. Във всяка глава е разгледана по един песимистичен и тъжен разказ.
Далеч съм от мисълта, че подобни текстове трябва да приличат на "Пилешка Супа за Душата". Розовите лиготии също ми се струват точно толкова неистински, колкото и напълно черните мъгли.

Но наистина бих искала да разбера от останалите - с какво точно ви помогна тази книга. Какъв практически извод, до който преди сами не бяхте стигнали, извадихте от текста.

Гледайки на нещата само от тази тъмна страна със сигурност ще имаме нужда от сериозно лечение след известно време.

кльомба, ето:

Аз само ще споделя,че не съм чела книгата,може би и няма да си я купя!Нищо не съм чела и не са ме обучавали,когато взехме Ваня/на снимките се вижда каква беше тогава/ Мисля,че се справих,когато и се е налагало да реве след мое скарване и е искала "в дома",защото за нея тогава там беше сигурното убежище,просто и обяснявах кое е правилно и кое не,че много я обичам и че когато батковците и направят беля и на тях им се карам  че и наказвам!
Нека тези които имат различно мнение от някое друго споделено тука не се дразнят и нападат с по-грубички изрази!Нека няма засегнати,а само споделени мисли и опит в темата
Мисля,че предстоящата ни среща ще се отрази на всички ни много добре...опознавайки се и най-вече споделяйки своят опит и своите тревоги!
 Радвайте се на днешният празник ........и нека всеки ден от живота ви бъде като един малък празник 

Честно казано, аз не виждам в книгата това черногледство и липса на оптимизъм и позитивизъм. Може би ги открих след втория прочит, вярно, обаче те са там, има ги.
Как да отговоря накратко на въпросите ти...

1. Разбрах и си наложих да се боря с егото си в нашето общо бъдеще.
2. Разбрах, че трябва да занижа очакванията си (въпреки, че бях убедена, че нямам такива...)
3. Разбрах, че понякога детето ще реагира провокативно и не добре на моите старания и грижи. И слава Богу, защото сега се случва почти всеки ден, но аз съм подготвена. Знам, че детето не цели да нарани мен, а някои постъпки са проява на собствената му нараненост.
4. Дадох си сметка, че не аз трябва да запълня празнината в мен и дома ми, а да запълня неговата празнина, доколкото мога.
5. Дадох си сметка, че се нагърбвам по-скоро с тежка задача, отколкото с обещания за радостни дни, но знам и, че си струва.
6. Разбрах, че не бива да карам умишлено или не, детето да се лишава от емоциите, които изпитва към биологичната си майка. По-добре да покрещи от болка, отколкото да му внушавам нездравословно безразличие. Нея я има. Дала му е живот. Носила го е 9 месеца под сърцето си. Каквато и да е, няма как между тях да няма връзка. Аз мога да се опитам да му дам любовта и ласките, от които е било лишено. Надявам се и сигурността, че винаги може да разчита на мен.

Така казано изглежда много общо. Но всъщност, често ми помага в ежедневието, когато нямам време да спра и да се замисля за дълбоките причини за тази или онази постъпка.
Понякога виждам, как с реакции на мига, мога да загубя построеното с толкова труд през месеците, а друг път виждам как с налучкването на правилната дума и жест, правим гигантски крачки напред.

И така като се замисля, не съм чела книгата от три месеца. Ще взема пак да я прочета.
Весел празник, момичета!
Мисля да взема моята кокона днес от градина и да идем по женски на сладкарница!

Дидке, ако нямаш дар за рисуване, по-добре! Че нашето "обучение" премина в рисуване на човечета и родословни дървета...Моят приятел го беше закъсал сериозно. На първата среща ни оставиха сами и той вика: Ми не мога да рисувам! Скръцнах със зъби: Ша рисуууваш и ушите ти ша плющят, амаха! 
Та така, малко за разведряване на обстановката...

Иначе за стотен път ще кажа: не му разбрах идеята на нашето обучение, а честно казано не ми приличаше на такова. Така или иначе, накрая го казах. Изцеди ме онзи човек, ей. Обаче като се замисля, щом и него издържах, вече от нищо не ме е страх! 

книгата ни разясни на глед малки и нищожни моменти от бебешката и детска та до юношеска възраст на детето ни казани думи сърдене обида отказ отхвърляне даде ни отговори на въпроси на които дори и психолозите не ни отговориха защото никой не е в душата на едно дете ДА помогна ни да видим проблемите през очите на детето ни да влезнем образно казано в главичката му и да мислим като него че има черни а не розови страници това е така защото да живееш с проблемите на осиновено дете не се научаваш за година или две а за цял живот трудностите  и изненадите са много но щом сме имали смелостта да поемем този кръст трябва да си го носим и да се научим да се справяме и всеки да избере най удачният начин как да се справи с детето си защото няма еднакви хора на този свят и един подход към всяко дете не искам да бъда нриво разбрана на никого не противореча изказвам моето личон виждане и досегашен опит моля да не приемате това което пиша лично просто споделям нали затова е този форум никого не нападам и не обиждам това е мое право да имам мнение не претендирам за приза че съм перфектна

Раната в душата на детето е огромна и то не може да я разбере и опише с думи защото е дете болката се изсипва върху нас и ние трябва да успяваме да се справяме с нея за да може детето да изживее този труден за него процес на осмисляне провокативното поведение и агресията също и отхвърлянето на нас осиновителите стават едно напрегнато ежедневие и моменти в които не виждаме светлина в тунела на проблемите старанието ни да бъдем полезни на детето понякога не се разбира от самото него като помощ всяка дума или жест в определен момент или ситуация може да се изтълкува грешно думите че не то ни е избрало за родители и че ние сме го взели без неговото съгласие могат да те накарат да осмислиш доста неща като това че ти си го взел за да му дадеш обич а то не ги иска тези деца не ги е страх от смъртта а от самотата от изоставянето имала съм доста такива доказателства търсят във всяка жена да видят своята билогична майка даже тя съществува в сънищата им моят син е споделял че вижда жена без лице в съня си гони я и иска да я пита много неща но тя бяга има и много други неща за които мога да пиша с часове но не е тук мястото и времето на всички пожелавам успешно взаимно живеене и много разбирателство