Имам нужда да споделя..

момичетата са ти казали всичко, което и аз бих искала - поведението ти към детето е разбираемо, но и недопустимо. всички примери, които си дала за неща, за които си й се карала за мен са меко казано излишни. отпусни се, успокой се, виж детското в детето си, не гледай на нея като на зрял човек   , та тя е само на 2 !!!! на това отгоре в най-чувствителната си възраст, когато най-много има нужда от теб, има братче, с което да те дели. казваш, че ходи на градина, че имаш роднини - в близост до вас, това за теб са глътки въздух, използвай ги!!!

и се усмихвай много, без  да те молят за това, успех  

Много ми стана мъчно за детенцето,направо си го представих такова едно нещастно и иска да те разсмее...То толкова много те обича и иска да ти се хареса,и не може да разбере защо му се сърдиш.Може би не си била гото ва още за второ дете,аз по принцип съм скептична към малка разлика при децата,защото това се отразява на едното или другото дете.Все има ощетен.На 2 години тя е толкава малка, а ти искаш да порастне изведнъж,защото е кака.Тя има нужда много повече от внимание и нежност,отколкото бебето,което още само спи и яде.Покажи й,че я обичаш,бъди мама-нежна и добра.

 При нас таткото се промени така откакто се роди малката. За едно и също нещо на сина се кара, а на щерката прощава. А беше толкова мил и нежен с него  толкова горд...сега за всяка дреболия му крещи, вместо да го утеши ако е паднал, той все го поучава. Не знам защо го прави - от страх, ли  гледа да го възпитава, що ли??? За щяло и нещяло се заяжда с детето, а с малката едни лигни, едни  глезотии...казва, че тя още била малка, та затова.
Не е честно. Дали си на 8 или на 4 все си дете и имаш нужда от нежност. Не, че се държи като звяр , или го пребива от бой, неее, просто стана по-студен и си прехвърли нежността към малката.
Лошото е, че и аз се заразявам от него и понякога не знам защо се държа лошо, крещя и сякаш го смачквам, сякаш само той е виновен за кавгите, че лош, лош...правя го и с двете деца. Понякога дори осъзнавам, че с Дени се държа зле сякаш за да компенсирам батко и...уж гледам аз поне да не ги деля..но на няколко пъти имах усещането, че тя ме пренебрегва.
охх, не знам. Понякога децата (и моите и всички други ) направо си просят боя и си заслужават шамарчетата и карането. Но истината е, че просто сме станали много нервни, егоистични и злобни и не можем да търпим собствените си деца.
Питам се защо става така...и се моля да съм по-нежна и по-търпелива поне с децата, защото най-хубавите мигове са, когато са малки и не бива да ги пропиляваме.
Понякога ми се иска и двамата пак да са малки бебчета...имам чувството, че някои неща няма да ги повторя и много сълзи ще им спестя  ; и като си помисля, че това е невъзвратимо и че толкова ценно време пропиляваме в злоба и нерви... и ми става едно жални и болно...но пък явно живота е такъв и трябва да си го изживеем някак и да бъдем по-добри.

Понякога толкова се мразя...и не мога да си простя

И аз имах подобни упасения, че ако имам още 1 дете, ще постъпвам така. Но сега ме убедихте да нямам повече деца. П скоро затвърдихте становищетето ми.

Не мисля, че нещата идват от товаколко деца имаме, а проблемът е в това, че животът ни е много напрегнат, изнервяме се и границата на търпимост много ни е паднала - не търпим това, че децата мтънкат (но и те са хора и имат право да им е криво), не търпим, че са палави (а всъщност да бъдат палави е основната им задача в тази възраст), не търпим, че ни противоречат (ами нали са отделни индивиди, похвално да имат лично мнение), абе май нищо не търпим вече и крещим и наказваме и после се самообвиняваме и страдаме...
Всички го преживяваме с децата си в една или друга форма. За да не страдаме толкова май-трябва да си закичим лентички "Не сме сами" и всеки път, когато положението започва да излиза от контрол да се подсещаме, че това за което в момента се ядосваме е нормално детско повдение и всички деца се държат така, че трябва да се успокоим, да прегърнем малкия хулиган и с усмивка да насочим вниманието му към нещо друго, което няма да предизвика лавина от нервен пристъп у нас...
И аз креща и обвинявам и наказвам, но той вече разбира и ми казва "ти си лоша майка, не така, така не може!" И аз се стряскам и осъзнавам, че не той прави беля, а аз самата...

Еееее, стига де... нали не искаш да кажеш, че толкова сериозно решение може да бъде взето по толкова несериозен начин?? Това, че 10, 20 или 200 потребителки в един Интернет форум споделят еди-какво си, нищо не означава. Как ще се държиш с първото, второто или петото си дете, зависи само и единствено от теб! 

Абе като цяло имам много доводи заради които бих останала с едно дете, това е един от тях. Винаги съм се стремяла да бъда съвършена майка (но не ми се отдава винаги) по-принцип съм доста импулсивна и емоционална и се случва да избухвам понякога и за дреболии, а ако имам 2 деца това ще утежни положението ни (като се има в предвид, че нямам най кроткото дете на света и на всичкото отгоре не можем да спим повече от 6-7 часа на нощ през което време сме будени поне 10 пъти от сина ни) представям си ако имам и още едно дете..., не знам дали бих издържала на психическото натоварване. Не искам децата ми да си го отнасят заради моя избор и да носят последиците от моята психически дисбаланс. Др. мотиви няма да ги коментирам понеже са извън темата.

Хъх, това ми звучи безкрайно познато, само че синът ми беше на 1г. и половина, а аз бях в петия месец с второто 


За мен е похвална позицията ти - добре е човек да има деца не защото трябва, а защото иска. Лично аз никога не съм мислила колко ще психясам и дали ще ги деля... Винаги съм искала повече от едно дете - да растат заедно, да се съобразяват едно с друго, да се подкрепят в борбата с родителското тяло  И не на последно място, за да ме предпазят от прекалено фиксиране на вниманието.

Точно това си мисля, че от както се помня винаги съм искала да имам само 1 дете, не знам дали защото постоянно гледах делени деца или поради др. причини. Като че ли във всеки е заложен броя на децата които ще желае да има.
Гледам другите и се чудя, защо искат 2-3 или повече деца, от друга страна гледма тези с 1 дете и се чудя, защо са избрали да имат само 1 дете, дали не е егоистично, дали ще е добре за детето и т.н. Дали пък не е зле за децата вечно да се конкурират за любовта на мама с др. си братя и сестри? 

Аз пък не мога да си представя детето ми да расте само! Израснала съм с три други деца - сестра и двама братовчеди, аз съм най-голямат и дори и да е имало някакво пренебрежение към мен в началото, не си го спомням. Напротив, спомням си щурите игри, пакостите, смеховете и как във всичко бяхме заедно. Познавам деца, еднички на мама и тате, които нямат елементарно чувство за съпричастност и загриженсот към останалите. Всичко е до възпитание, разбира се, но аз искам да имам 3 деца и сигурно толкова и ще имам, живот и здраве.
Ама хайде стига, че бая отклонихме темата.

Катюша,аз самата съм единствено дете, а и синът ми е сам, няма братя и сестри, така че нямам някакви травмиращи спомени в тази посока, а и детето ми не страда от недолюбване заради друго дете.
Проблемът е, че понякога забравяме колко са различни от нас, дразним се и изискваме реакция като на възрастни, а после осъзнаваме грешката си.

Когато аз прочетох "Татко забравя" толкова плаках, че се замислих - защо, аджеба, толкова ме натъжи....И тогава осъзнах - беше плач за мене самата, за моята собствена слабост пред моите грешки.Беше и плач от сантименталност, от любов, от нежност....и от успокоението, че някой друг прави някои неща, които и аз съм правила и съм преживявала.

Толкова ги обичаме тези деца, но понякога, за секунди, минути, време някакво....просто сме хора - възрастни, изморени, изтощени, изнервени, ядосани, просто не сме "мама" и "тате" а Тя и Той и То - някъде там, където е същество, което искаме просто да ни остави за миг сами със самите себе си.
А после се обвиняваме.Но!Като се замислим, тези малки същества колко са ни игнорирали, колко целувки са ни отказали, колко пъти са ни "обидили"....ех.....те - това сме ние и ние - това са те.
Важна е доминантата - на любов, грижа, радост от взаимното ни съществуване, която е всъщност всичко, от което се нуждаем.Любов!

Аз съм 1 дете и не смятам, че съм ощетена от това, даже се радвам от този факт. Не съм била глезена, нито ми е било угаждано и т.н. А това за съпричастността не е от факта, че било 1 дете, а от характер, темперамент и т.н., аз съм много чувствителна и ми се свива сърцето всеки път като видя бездомник, няма бездомно куче, което да не погаля и т.н., не смятам, че съм егоист гледам първо да има за мъжа ми и сина ми и после за мен. Никога не са ми липсвали братя и сестри (не знам дали е от факта, че израснах със леля ми, която е 7г. по голяма от мен, понеже баба ми е била починала 1г. преди да се родя), но не смятам, че съм нещо по долно от тези които са били в големи семейства. Имам приятели които излизат от многодетни семейства и това ги кара да искат само 1 дете, всичко е строго индивидуално, на основа на опит, на живот, на израстване, на усещане и т.н.

И аз се разпознах
Когато се роди малката, голямата стана по-капризна и непослушна, а аз- по-изнервена.
Раждането на 2-ро дете изисква адаптация вече не само на родителите, но и на първото дете.
Мислех, че голямата не ревнува, но тя е преживявала нещата по свой начин.
Справях се (и се справям) с помощта на бабите. Без тях до сега да съм откачила (съвсем).

Тинка,не оставяй с едно дете,много ще съжаляваш след време,но вече ще е късно да промениш нещата.Не бързай с второто,при моите деца разликата е почти 13 години,но непременно си роди още едно детенце.Нямам какво повече да кажа.