Нямам майчински чувства, инстинкт, обич?!

Няма причина да те е срам. Едно тежко раждане понякога носи такива 'екстри' на майката, като депресия или липса на топли чувства към бебето.
С времето и това ще мине, не се стресирай.

Няма от какво да се срамуваш. Незнам как да ти помогна и съм сигурна, че ти е много тежко. Предполагам, че този период ще отмине, сигурно е някакъв вид следродилна депресия. Гушкай повечко бебчо и го гледай как се променя с всеки ден. Ще дойдат тези хубави чувства. 

Не се обвинявай! Съгласна съм с написаното от Мис Бу и мога да добавя само да разчиташ и на близките си - майка, свекърва, мъжът ти - те също биха могли да ти помогнат - всеки с каквото може.

Не се тревожи, с времето всичко ще си дойде на място.Ако досега си била много изморена от раждането, от грижите за бебето, знам какво е, просто не остава време да се зарадваш истински.И това чувство ще дойде в един светъл миг ще разбереш какво е за теб твоето малко съкровище

Не се обвинявай!

Аз като родих бях в подобно състояние. Много се тормозех от факта и се обвинявах, че не съм добра майка. Сега си обяснявам нещата със следродилната депресия! Много е идиотско... гледах я .... радвах й се .... но все чаках тази извънземна майчина любов да ме обземе. С времето всичко си идва на мястото.
Когато бебка започна да се закача с мен.... когато започна да си мърмори "мам мам мам" просто ми обърна душицата.

Отделяй се понякога от детето... после като се върнеш ще усетиш колко ти е липсвала. Аз моята бебка във всеки удобен момент я командировам при майка ми .... и като си я взема направо се размазвам.

Понякога си го обяснявам с това че я родих на 30.... вече завършен "егоист" .... абе знам ли ...но вече го няма проблема... умирам си от любов по нея.

Миличка не се тревожи. Сигурна съм, че много обичаш детенцето си и тази публикация го доказва. Лошото е само, че понякога осъзнаваме чувствата си когато се случи нещо лошо и необратимо. Пожелавам ти това никога да не се случва, а ти много скоро да изпиташ тази всепоглъщаща обич за която пишеш! Аз също съм съгласна с Мис Бу и ти трябва още малко време. Само не се самообвинявай и не изпадай в депресия!

Просто всеки чувства нещата по различен начин, и ги показва по различен начин. Аз например, въпреки че безумно много обичам дъщеря си, просто не мога да седна и да си играя дълго с нея. Знам, че би било добре, но не ми е присъщо. Има хора, на които им се удава, и други, на които им е чуждо. Аз съм от вторите (или поне така си мисля аз, отстрани нещата изглеждат различно). Това не значи обаче, че нямаш майчин инстинкт. Самият факт, че откликваш на всичките физиологични нужди на детето, е показателен. Да не забравяме, че тепърва детето ще започне да показва повече емоции и ти ще започнеш да се привързваш. Ще видиш как след няколко месеца, когато започнете повече да си комуникирате с бебето, нещата неусетно ще се променят.

Мила, нищо ненормално или тревожно няма в това. Родила си съвсем скоро, разбира се, че обичаш дъщеря си, просто самата ти все още не си се възстановила от раждането, а и да не забравяме постродилният период, който е придружен от един омагьосан кръг от ставане на три часа, безсъние, физическо изтощение и накрая защо ли се учудваш, че нямаш желание да играеш с бебечето. Но това изобщо не означава, че не я обичаш, или, че нещо не е наред.  

"Всепоглъщаща, всеотдайна, умозамайваща"- мен пък би ме притеснила такава любов.Пак е крайност. Ти се въртиш в 
 едно сравнително еднообразно ежедневие.Явно си добра и старателна майка. Ако  си нещастна,трайно объркана или мразиш детето-тогава вече ти е нужен специалист. Докато бебето ми беше малко( сега е на 8мес.)  изпитвах предимно страх-да не го нараня,да не е болно, гладно,жадно. Сега се усмихва и гука, възприемам го като по-съзнателно същество,човече, и ми е много по-приятно да общувам с него.  А баткото пък го чаках с нетърпение да порасне и сега с удоволствие си говорим,четем,работим нещо заедно. Но да си играя (на капачки или карти) с него ми е доста досадно. Та родители-разни. С времето ще расте и привързаността ти към детето. Дори и да си от по-сдържаните по характер хора.

Не всяка любов е от пръв поглед.
Има и любов, която се заражда бавно, постепенно, неумолимо. 

Ще почувстваш тази Любов, бъди уверена. Случва се често при първо детенце майката да не усети веднага онази обич и умиление, която е очаквала. Но Любовта ще я усетиш, тя се е родила в сърцето ти, просто й трябва малко време, за да те погълне. 

Ти си отговорен родител. Просто още си неопитна - възможно е такава неопитност, когато нещо ти е за пръв път.

За съжаление наистина понякога Любовта се осъзнава със сериозните тревоги около здравето на детенцето - тогава неочаквано майката усеща колко безгранично и отчаяно обича малкото същество.
Пожелавам ти да не е тази причината и поводът!

Просто бъди спокойна, ще усетиш майчинското умиление и трепет в сърцето. Дай си време. И спокойствие.  

 

Намери малко време за себе си. Почини си, отдай се на любимо занимание, поглези се, купи си нещо. Майчинството е на 24-часов "работен ден" и изтощава жената.

Аз също. Не се притеснявай, за мен прекалената любов и постоянното внимание към детето са ненужни и само го обременяват. Не е казано, че да си добра майка означава да мислиш и да говориш само за детето си. Аз поне не го правя, а достатъчно много я обичам.

Минали са САМО ТРИ месеца...има време, все още трябва да свикваш с тоталната промяна в живота си, чакат те безброй много щастливи моменти с бебочето ти. Аз имах тежка следродилна депресия, която се изразяваше в яко черногледство, с чувството, че безвъзвратно съм загубила свободата си. Беше ужасно и това ми състояние много ме плашеше, защото хем бях безумно щастлива от появата на малкото човече, хем се чувтсвах като пред апокалипсис. Слава Богу, към третия месец се оправих.  

Преживяла съм го - знам отлично какво ти е. Не е срамно и не си виновна, че се чувстваш така. Това си е следродилна депресия, случва се на доста майки. Аз също много се чудих на тоя прословут майчински инстинкт - защо не идва при мен, аз нещо ли съм дефектна и т.н. Е, дойде, но след 4-5 месеца, когато за пръв път бебето ми се усмихна една сутрин, щом стана от сън, усмихна се съвсем съзнателно и то само на мен. Имай търпение, и при теб ще дойде. Междувременно се поглези с нещо - време за теб, подарък или вечер на свещи, каквото ти душа иска. Ако пък прекалено се притесняваш, направи си една-две консултации с психолог и ще се почувстваш по-добре. Ако искаш, пиши ми на лични, ще ти дам координати на един страхотен професионалист.

Здравей! Напълно те разбирам! Родих преди един месец почти. Ева също е планирано бебе. Само че сега се чувствам толкова неготова да бъда майка. Първите дни в родилния дом бяхме заедно в една стая, тя плачеше, аз не знаех как да я успокоя. Направо на моменти изпитвах неприязън към това малко крещящо вързопче, което не ми даваше да спя. Сега вече в къщи се старая много. Тя има колики и през деня не мигва. Грижа се за нея - да не е гладна, да не й е студено и т.н., но пак дъблоко в себе си на моменти ми става така досадно. Чувствам се наистина виновна, че не съм всеотдайна. Не знам обичам ли я или не, знам само, че е адски заробващо и изморително. Мисля, че трябва да уважаваш чувствата си и да ги признаваш без вина. Има майки и майки. Просто ние сме от тези, които по-бавно осъзнават голямата си любов и им трябва време да се отпуснат и наслаждават на отношенията с бебо.

В едно съм сигурна, място за самообвинения няма. Първия месец се чувствах като машина, а гледах на бебето като тамагочи. Важно беше да е добре и аз да правя всичко възможно за това. Грам нямах сили за положителни емоции, само СТРАХ дали всичко и е наред и въпроса : Правя ли всичко както трябва?
Сега изпитвам същия страх и понякога ужас, когато само за миг се замисля, ако я няма, но всичко избледнява и остават всички онези чувства който ти сама си описа.
Едно знам, че ти си добра майка, дори и  поради факта, че осъзнаваш проблема с чувствата си и търсиш решение. Емоционалната криза в която си не те прави лоша майка, нито по-малко майка от мен и майките във форума. Всеки изживява раждането и майчинството различно.
Ако бях на твое място не бих обръща внимание на липсата на " стандартните" емоции. Обичай детенцето си по свои уникален начин, какъвто и да е той. Ясно е, че бебко има добра майка. И както са написали всички до тук, дай си време.   

Сигурна съм, че съвсем скоро ще премине този период и най-важното до тогава е да не мислиш постоянно за това защото ще се обсебиш още повече от тези мисли.

миличко момиче, върна ме с 2 години назад...
ЗНАМ, че сега ти е много трудно, но също така ЗНАМ, че лошото ще премине, то е само временно състояние!
интересното е, че тогава и аз направих същото като теб - от СРАМ и СТРАХ потърсих помощ не от своя си никнейм, а направих нова регистрация с ново име, само че в дир-ския клуб на майките беше това, за да не ме познае никой от старите ми приятелки и познати там... срамът, вината и страхът са толкова ужасяващи чувства, знам го...
но НЯМА смисъл от тях
с писмото си правиш първата много важна крачка към победата над страховете си - поздравявам те и се присъединявам към всяко едно мнение дотук
вярвам, че си много силна жена и добра майка!!! просто остава и ти да си повярваш
с времето нещата с децата не стават по-трудни, а ПО-ЛЕСНИ, така е!
ще споделя с теб моята история, като се надявам да ти бъда полезна с нещо!!!
може да ми пишеш и на лични, ще се радвам да пообщуваме 
хубавата новина е - пролетта дойде, а с това и слънцето, топлината, светлината, разходките на открито, положителните емоции, здравето и пресните плодове и зеленчуци!
Нещата при теб ще се оправят!
Няма болка без лек! С приятелски поздрав - Деси. 

http://clubs.dir.bg/showthreaded.php?Board=budeshtimaiki&Num … mp;sb=5&part=

http://clubs.dir.bg/showflat.php?Board=budeshtimaiki&Number= … mp;sb=5&part=

http://clubs.dir.bg/showthreaded.php?Board=budeshtimaiki&Num … mp;sb=5&part=

Линковете, които ти давам, представят личната ми история! След като се пооправих все пак реших да открия картите на масата и споделих с всички с истинския си ник какво ми се случи. Не сгреших. Едно, че срещнах много добро отношение и разбиране, друго че успях да помогна на други жени в подобни състояния.   

Задължително пиши как си! От това олеква! Не си сама!   

Нарича се "следродилна депресия", мила, и ако наистина страдаш много и се чувстваш зле, най-добре се обърни към психолог.

Здравей Илиева,
Не се обвинявай. Може би наистина си уплашена, стресирана след тежко раждане, изненадана...и всичко ти идва малко нанагорно. А със сигурност имаш и следродилна депресия, която понякога трае по-дълго.Имаше една много много хубава тема за тази депресия, описани всичките й степени, и ще я потърся след малко, за да я посоча в линк. Ще ти бъде много полезна.
За моя голяма радост аз не съм изпитвала подобни терзания, просто защото майчинското чувство ме заля сигурно още преди да родя, а когато това се случи, вече бях просто щастлива....но за съжаление не при всеки протича така.
Напълно съм съгласна с desykv, че ти си много добра майка и доказваш това с първата направена вече стъпка-да споделиш проблема.
Бори се и не се чувствай виновна! Ще се справиш!  

Не се срамувай да си признаеш как се чувстваш и да говориш с някого. Щом толкова те притеснява - най-добре със специалист (демек, лекар разбирай). Следродилната депресия е нещо реално. И си е болестно състояние, не глезотия. Макар че едва ли имаш голям проблем, можеш от притеснението и задържането в себе си да си създадеш изкуствено такъв. И освен това... любовта идва полека. Идва от... ами, прочети Малкия принц. И да си го чела - пак повтори. "Моята роза ми е толкова ценна поради изгубеното време..."... Ти още просто не си имала достатъчно време с бебо. Нормално е да не изпитваш особено топли чувства към нещо, което току-що се е опитало да те разкъса - буквално. И да ти трябва време, за да се превърне въпросното нещо в любимата пухкава играчка... или каквото там ти харесва като сравнение. Пък и бебенцата, като са толкова мънички, не са особено интересни сами по себе си. Дай й време да се изяви. Да демонстрира някакъв характер, да отговаря активно на жестовете. И най-вече, не трупай горчилка навътре. Наистина.

Ето малко теми, които изрових за следродовата депресия. Ще видиш, че не си само ти, прочети, мисля, че ще ти бъде от полза! 
имам ли следродилна депресия??
Следродилна депресия
Относно следродилната депресия /който няма желание, да не чете/...
Омраза към бебето!?!?
Как се справихте със следродилната депресия?
Следродилна депресия
Последен въпрос за депресията...
депресия след второ раждане
За майчинския инстинкт!
Какво ми е сбърканото? Имам нужда от помощ!

Искам специално да изразя своята голяма БЛАГОДАРНОСТ за линковете по въпроса!
Смятам, че всяка една информация по въпроса е от значение и полза!
Днес е празник на психолозите и денят на психотерапевтичната помощ!

Здравей миличка,
Не се тормози ! Аз също много исках бебка и имах много,ама много тежко раждане.Не съм имала следродилна депресия,но също като теб нямах кой знае каква 'близост' с бебо,а и болката ,уф,ама хич не ми мина.Дано някой да не ме упрекне,но за мен истинската близост и любов към бебчето идва с кърменето.Това е връзка,която е неописуема/Сега сме неразделни и тя  (а,и аз) умира за мене.....Всичко си дойде наред при нас,когато се върнахме в нас ,болката нямаля и разбрах колко е красиво да дойде това малко чудо на бял свят.Прекрасно е ! Спри да мислиш дали си добра за нея и остави тя да ти покаже колко значиш .И повярвай ми ,ти си единствената и най-добрата за беба 

Миличка и аз се чувствам точно като тебе. Родих преди месец и половина. Много ми е гадно. Чувствам се неадекватна и ужасно скапана. Все ме питат дали си обичам бебето и колко било хубаво ама аз изобщо не го усещам така. Ми още не мога да кажа че я обичам. Симпатична ми е .. понякога- когато успея да поспя повечко и не ми се вие свят от преумора. Кърменето въобще не ми е приятно- по-скоро ми е безразлично- даже се дразня че заради него не мога да я оставя друг да я нахрани а аз да се наспя. Имаше просветление малко като отидох на пазар и си хупих малко дрехи /старите не ми стават/ и една вечер като се видях с няколко приятелки и те ми казаха че е нормално така да се чувствам. Ама майка ми примерно изобщо не ме разбира и ми вика кви депресии това са глупости. Старото поколение рядко ги разбира тия работи. Мъжът ми му споделям ама незнам колко насериозно ме взима. Все ми вика ще се оправиш. Ами сигурно ще се оправя ама трябва време. Както са казали другите майчета сигурно като почне да общува повече бебчето ще си го обикнем. А иначе гинеколожката ми каза ако се влоши положението че може да ми дадат хапчета. Каза че това състояние се дължи на недостатъчното производство на един хормон ама му забравих името за съжаление. Та този хормон е отговорен за чувството на задоволство и унасянето в сън и ако е  в малки количества мозъка не работи много добре, което и сама мога да установя. Помагала разходката и спането.
Много дълго стана пък и май повече се оплаках отколкото да ти помогна ама поне ми олекна.
Шъ съ оправим   

С риск да ме нападнат привърженичките на кърменето ще кажа, че е много по-добре за детето майка му да е спокойна, щастлива и да го храни с АМ, отколкото да го кърми без всякакво желание, с оттегчение, дори досада. А сега ме направете на нищо.

liliana_R , аз нямам намрение да те нападам, ама изобщо! Просто искам да споделя, че кърмя от 3 час след като родих до ден днешен и това е най-прекрасното нещо за мен и моето бебе.

Съвсем друго е когато го правиш с желание, както е при теб. Браво!
Не съм против кърменето, а против кърменето насила .

На мен това ми се случи с голямата ми дъщеря. Заради чувството на вина такава тежка депресия ме стръшка, че не можах година и половина да се освестя.
Никой около мен не ме разбра и утеха не получих. Сама трябваше да се измъкна от дупката.
На майка ми й се късаше сърцето да гледа дъщеря й каква "лоша майка е".  Мъчно ми е, че не може да ме види днес с малката каква съм.
Лекарска помощ не потърсих, защото ме беше срам от себе си, а и не исках да взимам лекарства.
Е, с времето излязох от дупката. Трудно беше. Много обичам дъщеря ми, наистина много. Осъзнах, че всяка майка е различна и обича по различен начин.
Сега като гледам колко по-спокойна съм с малката пак ми е гузно пред голямата, но гледам да не се поддавам на чувството за вина, защото е пагубно. Съветвам те и теб да не се поддаваш.  Успех, мила.

Що пък, това не е точно кърмаческия форум, нали? На мен това ми го каза педиатърката. Мен мъжът ми ме разбираше, но майка ми не, а свекърва ми съвсем... Но понякога ми е било и на мен гузно, както на Сиг, но после осъзнах, че бебето е твърде малко, за да му повлияя толкова зле. Пак ще повторя - ако се чувстваш зле, сподели с някого, най-добре със специалист.

Незнам какво да ти кажа. Предполагам, че е следродилната депресия, за която много съм чела преди да родя. Слава Богу аз не съм имала подобен проблем, и от самото начало приех бебето си с неописуема обич. А точно от това ме е било много страх, да не би да не изпитам това топло чувство, за което бях чувала само преди това. И всеки път докато беше съвсем малък когато се загледам в него по-дълго време се разплаквах от умиление и щастие. Щастие което не съм и предполагала че мога да изпитам някога през живота си. Това е неуписуемо чувство, което докато не изпиташ няма как да разпознаеш. Пожелавам ти от все сърце много скоро да изпиташ и ти това чувство, за което си чувала. Ако не го изпиташ все едно не си живял пълноценно. Дано скоро мине депресията ти и да се наслъждаваш с цялото си сърце на грижите около малкото ти бебе.
Успех!!!

Вярвай,че нещата ще си дойдат на мястото с времето и ще се питаш дали наистина преди си се чуствала така.Ще дойде момент,когато ще се разтапяш от желание да те разбира,да ти гука по смело....Може би те е хванала депресията,но се надявам скоро да се радвате взаимно двечките една на друга и най-важно не се отчайвай ако примерно ти и говориш,усмихваш и се а тя се разреве,понякога и така се получава,но това не значи че не те обича и че не разбира коя е майка и!

Здравейте,
тази тема много ми допадна защото и аз имах един такъв ужасен период след раждането. Въпреки че родих supper леко без усложнения и какото и да е само факта че деня след раждането всички кости и мускули ме боляха не можах да се наспя да си почина (защото тук бебето ти го тръсват веднага и те оставят да се спасяваш) а моя сен не моя да започне да се храни нормално и много ме болеше като сучеше не знам ама течеше повече кръв от колкото мляко. И всичко това ме изкара извън равновесеие и аз бях на 30 и живота си беше мой а сега ето го едно малко ревящо което трябва да храня на всеки 2h за по 40мин. Нямах никакво време за себе си това ме влудяваше. И аз си мислех като теб че съм животно а не човек и за како ми е като не го обичам. Така като стана на 6 месеца аз започнах работа сега осъзнавам че го направих за да спра да кърмя и да се върна поне малко към стария си начин на живот. и ето че изведнъж когато малкия направи 1 година сякаш за да привлече вниманието ми започна да ходи и да говори (да много странно точно на рожденния си ден) и аз изведнъж осъзнах че всъщност много го обичам. Сега ще имаме второ бебе и смятам че и сега ще е така но какво да се прави всяко начало е трудно.
Не се измъчвай и не се обвинявай за нищо нещата си идват по местата лека по лека така е устроена природата някой по рано други по късно осъзнават.....................аз чак след година ти може би по скоро

--------------------------
Пиши на кирилица!!!

И според мен няма за какво да се обвиняваш - не си лоша майка, напротив - по всичко личи, че си загрижена за детето си, стараеш се, правиш необходимото. Самият факт, че се тормозиш дали му даваш достатъчно във всяко отношение, е израз именно на това - на майчинско чувство и грижа, макар поразни причини да не са в най-емоционалната си и прелестна опаковка.
Важно е да си наясно - има разлика между това да не обичаш бебето и ти самата да се чувстваш толкова изчерпана, че да нямаш сили да проявяваш емоциите си и ще е хубаво, ако успееш да разделиш нещата.
Когато не съм се наспала и съм крива - по каквато и да е причина - и аз не мога да кажа, че особено много обичам децата си (които при това са бая големи, както се вижда). Напротив - не мога да се умилявам от неща, които иначе ме карат да се усмихвам, не изпитвам желание да съм с тях, искам просто всички да ме оставят на мира, да избягам и поне за 1 ден да съм сама, за да мога да вкарам мислите и усещанията си в ред. Всичко това - без никога да съм страдала от следродилна депресия.
Затова според мен е важно да си дадеш сметка какво се крие зад това, което изпитваш и да си го признаеш честно и откровено пред себе си. Нещата могат да са доста явни или пък дълбоко прикрити - тотално разочарование от начина, по който е протекло раждането; непреодолимо свързване на болките и изтощението в първите седмици с бебето - може подсъзнателно да те е яд на него за това (емоция), което не пречи да осъзнаваш, че човечето няма вина (разум) - но и това не те прави лоша майка, а само нормален човек, който преживява нормални сблъсъци между противоречиви усещания! В добавка идват куп други фактори, вероятно ги има и при теб - неразбиране от страна на близките, отчуждение от останалите майки, които изглеждат така щастливо погълнати от децата си, необходимостта от фалш за прикриване на емоциите си, заради което човек се чувства още по-ужасно.
Всички тези неща и най-вече вината, която човек неминуемо изпитва в такива моменти, товарят неизказано много и е важно да ги подредиш за себе си. Звучи изтъркано, но - да ги приемеш е първата крачка към това да ги преодолееш. Ако смяташ, че ти е нужна професионална помощ - изобщо не се колебай да я потърсиш! Това няма да те направи нито смешна, нито слаба - а просто разумен човек, който преценява кога действително би му била полезна помощ, за да може да продължи напред с желание и настроение
Имам едно натрапчиво усещане за това коя мама може да си... голяма от мен, независимо дали си човекът, за когото си мисля

Ако не се подобрява състоянието ти, сподели с близките си (ако смяташ че ще те разберат!!!0 или потърси специализирана помощ. Това състояние не е шега!

Честит празник с малко закъснение!
Да сте винаги до нас и да продължавате да жънете успехи на трудното поприще!   

Много точно! И аз съм била в това състояние и ми беше много тежко да се справям с всички задължения на майка. На всичкото отгоре никой не ми е помагал. Не ме е срам да си призная - искаше ми се да се хвърлим с детето от балкона, че да се свърши с тоя рев и недоспиване. Мисля, че колкото по-интелигентна е една жена, колкото повече е постигнала в живота си, толкова по-трудно и е да се откаже от социален живот и кариера, за да стане майка.
С времето ще преодолееш естествения си егоизъм и няма да можеш да си представиш живота без малкото съкровище

Да може и така да се нарече,сигурна съм че скоро ще премине и ще изпиташ всичко това което до този момент таиш в себе си!Навярно много по силно и завладяващо отколкото си очаквала!Усрех и много щастливи мигове с твоята малка принцеса! 

Благодаря ти! 

За щастие, аз не съм изпадала в това състояние. Но покрай трудното раждане, всичките грижи и тревоги по бебето и натрупващата се умора, мога да те разбера. Хубаво е, че споделяш чувствата си, но не изпитвай вина заради тях. Успокой се, не мисли за това, почини си, ако можеш малко се отдели от бебето. Сигурна съм, че всичко ще си дойде на мястото.
Мисля, че всички майки ще ти дадат подкрепата си. И след време всички ще те четем как си се справила с това.
Успех

Когато аз родих,изпитах точно това което ти описваш....Тоест - нищо.Сякаш някаква досадна задача беше изпълнена и толкоз.Два месеца бях така и нат ретия изпаднах в тежка следродилна депресия.Последствията лекувам и до ден днешен....Но ! Не казвам че и при теб е това,вероятно наистина раждането ти се еотразило.Сега свикваш с новата ситуация.Спокойно,нещата ще дойдат на мястото си !
Аз за себе си мога да кажа че тази любов за която говориш започнах да изпитвам едва от 4-5 месеца !
Че не си лоша майка съм сигурна.Повярвай в себе си,това е !

Миличка, изобщо не се тревожи! това е напълно нормално състояние. И при мен беше така. Нашите баби ми казваха, че на тях им е по-мило отколкото на мене. В началото просто приемах малката като някакво същество, за което трябва да се грижа, иначе не може да оцелее във външния свят, ако не я нахраня и изкъпя. Не знам кога точно дойде обичта, но един ден осъзнах, че не мога да живея без това малко същество, че то е смисълът на живота ми и ми е нужно така, както и аз на него. вече си видяла, че от ден ден ти става все по-лесно и занапред ще ти остава все повечко лично време, така че търпение!

И аз бях така, дори ходих на лекар. Предписаха ми хапчета, че дори бях развила страхова невроза. Вече поглеждам назад и се радвам, че всичко това е зад гърба ми. Сега няма нищо по-ценно и прекрасно от дъщеря ми. Между другото да ти кажа, че дори в наказателния кодекс на България (и не само тук) жени нараналили децата си в определен период след раждане са освободени от наказателна отговорност. Само по себе си тово е достатъчно показателно колко естествено по природата си е това чудо- следродилна депресия

Това нещо не го чувам за пръв път. В смисъл и други майки са ми споделяли, че дълго време не са усещали силна майчинска любов. Мисля, че това е само временно. Щом е така чакано и желано бебче, със сигурност ще бъде и мн обичано!

И при мен беше така в началото. През първите няколко седмици се чувствах ужасно, плачех и се обвинявах, че не ставам за майка и че не заслужавам това съкровище, не знаех как да се държа с него, не му говорех. Но с времето нещата сами си дойдоха по местата. А когато започна да ме разпознава и да реагира на вниманието, което му се отделя, нещата се промениха коренно. Сега не мога и секунда без него, "говорим" си и се гушкаме при всеки удобен случай. 
Не се самообвинявай, може би при теб е нужно малко повече време, но вярвам, че нещата сами ще се подредят. Просто не го мисли толкова и всичко ще се оправи!

Една моя приятелка сподели,че майчинските й чувства към сина й са се появили 6 месеца след раждането. НЕ се тревожи!!!! НЯма как да не заобичаш детето си. Нормално е ,та вие все още се опознавате! После няма да можеш да се отделиш от детето си и като излизаш ще си мислиш предимно за него!   

Много ме натъжава това, което пишете   .Чувала съм за следродилната депресия и никак не искам да я изпитвам .  Толкова много обичам мъничкото човече в мен, че не мога да си представя нещата да се обърнат наопаки след раждането. Явно този проблем съществува и вместо да се обвиняваме трябва да търсим логични отговори на възникналите въпроси. Аз също вярвам, че ilieva не е лоша майка, още по-малко след като търси съвет и иска нещата да се променят. Късмет   

Не мисля, че има от какво да се срамувате.Това си е следродилна депресия, и при всеки е различно времето,за което отшумява.
Много често възприемам сина си, като един малък човек, които има нужда от голям приятел(мен и баща му), докато порасне.Случвало се е и да се умилявам до сълзи, но рядко.Детето ми обаче е жизнерадостно, палаво или кротко,шумно или тихо,обича да играе и с мен и тати и самичък(дори по - често предпочита сам да си играе),няма наченки на начумереност,няма белези на депресеия или страх или нещо подобно.Затова мисля, че това, което изпитвам не е ненормално.Всъщност силните чувства и привързаността го има(вярвам и във Вас), просто по една или друга причина, може би не е дошло времето да се проявят.
Така че - не се притеснявайте.Всичко си идва на мястото.Само времето ни дели от мига,когато това става

привет, илиева! 
разбира се, че не е престъпление да кажеш как се чувстваш!!!
ние всички сме с теб!
радвам се, че звучиш вече доста по-добре!!!
ако трябва да благодариш на някого, то би трябвало да благодариш първо на самата себе си!!!
 

Не се притеснявай,аз в началото също бях така и не го дължа на депресии и темп подобни,а на адаптация,сега обаче нещата са точно както трябва да са 

Сигурна съм, че не е вярно, че нямаш майчински чувства и не обичаш детето си. Просто си чела много информация по темата и навсякъде тези чувства са неописуеми и страхотни и не знам какви си още. Но все пак аз мисля, че тези чувства са описани и от позицията на времето. На мен ми подариха една книжка със събрани красиви мисли за бебетата и ми направи впечатление, че мислите са на известни хора, които са на възраст на около 50 г. и давайки си сметка за преживяното до момента описват този миг като върховния на живота им.  А и не трябва да пренебрегваш следродилната депресия - аз много се страхувам от нея. Имам много приятелки, които я преживяха по различен начин - едната само казваше колко е трудно да гледаш дете и то с един яд към мен все едно аз и бях виновна, че още нямам. Друга пък само ме упрекваше до кога ще чакам и така. При всеки е различно. Но потърси в Интернет специалисти в областта и отиди на няколко разговора с тях - в училищата за бременни не може да няма такава услуга. Аз те съветвам да поговориш и с твоята майка - майките много помагат в такива моменти. Успех и се усмихни и какво си се заровила в тези черни мисли - виж колко е хубав живота!

Колко хубаво го е казала Free Soul !

Не се притеснявай! Когато се ражда бебе, тогава се ражда и майка! Казвам ти го от личен опит, защото и аз преживях следродилна депресия..... Гледах Рая сама с мъжа ми, сами......без помощ от баби......и по някога си мислех, че ще полудея, но с времето свикнах с беба и вече всичко е наред!Успех!

Споко, не сме като навити на пружинка я!
Хоп - бебе, хоп - обич!
И при мен чак сега започва постепенно с грижата да се просмуква нещо повече от притеснение за беззащитното юначе, а до голямата обич има бая време, нали и то трябва с комуникация да може да отвръща!

Точно това и аз исках да ти напиша. Всичко ще си дойде на мястото. Аз в началото се чувствах по същия начин - нямаше я тази всепоглъщаща любов, за която толкова чувах и четях. Дори и сега на моменти се чудя обичам ли достатъчно  малкото ми момиче, защото трудно издържам като мрънка или е лудетина, но постепенно направо усещам как се пристрастявам!

ПЪРВО: Спри да се чувстваш виновна!
Не мисли за това и всичко ще се нареди.
Ти в момента се пренавиваш и изпитваш угризения. Това само ти пречи. 

Аз се чувствах по същия начин с първото дете.Грижех се за нея,хранех я,преобличах я,с две думи-обслужвах я без грам емоция.Никави силни чувства,никакво прехласване от моя страна...Просто я гледах и толкова!Моето раждане също беше много тежко и завърши със спешно секцио,но не се наемам да твърдя че от това е липсата на майчин инстинкт.
Любовта към детето ми дойде постепенно...
Обаче със второто не беше така- в мига,в който я взех за пръв път се задавих от сълзи на вълнение и умиление.Обичта ме изпълни отвсякъде,гледах малкото бебче и подсмърчах от радост и възторг.Никога няма да забравя усещането да вземеш за пръв път току що роденото ти дете.

Сега ги обичам и двете ужасно много,независимо че в началото ги приех по съвсем различен начин.

Така и не разбрах този възторг-не ми я дадоха,не го изпитах,и аз не го чувствам това нещо.Плаках в болницата като я гледах такова едно дребно,безпомощно,увито с маркучи..но може би плаках не толкова заради нея,колкото от яд към мене си защо я родих така.И до сега се чудя какво изпитвам.Така че твоето е на 3 месеца-пак имаш още време-мен да ме питаш до кога.Радвам и се много често,но много често не ми се слуша въобще за нея.Срамно е ,ама какво да правя с чувствата си.

Винаги ще сме насреща, миличка! 
Радвам се много, че пишеш пак.
Какво ново около теб? 

Споко скъпа!Ще видиш,че когато бебчо започне да гука,да се усмихва и да те търси с поглед,всичко ще си дойде на мястото...
Доколкото имам спомен и при мен беше така с първото ми дете...
Така че - КУРАЖ!

При някои жени тези чувства се проявяват по-късно, което е съвсем нормално. Изисква се време да се опознаят с бебето и привържат към него. Самото бебе още не ти отвръща по същия начин, като по-голямо дете и затова ти се струва непознато, дори чуждо. С времето сама ще се убедиш в това.