запис 
- Публикувана: 20 май 2007, 22:40 ч.
- Последно мнение: 21 юли 2007, 21:07 ч.
Конкурс „БожеНствен дар или за уникалното чувство да си майка“
БожеНствен дар или уникалното чувство да си майка!
Уникалното чувство да си майка! Хем уникално, хем универсално за всяка майка по света! Дали всяка майка го усеща по един и същи начин. Едва ли! Майчинското чувство сигурно е толкова различно, колкото различни са жените, колкото различни са децата. Всяка от нас е уникална личност преди да стане майка, а след това вече имаме нещо, което ни свързва, вече имаме нещо общо. Приемаме чувството за даденост, все едно детето ни е обещана награда, за всички добрини, които сме извършили в живота си. Замисляме ли се изобщо на колко жени Господ отказва тази награда. Дали са по-лоши от нас? Едва ли! Всички ги познаваме – жената от съседния апартамент, колежка в работата, близка приятелка, възрастна леля. Съчувстваме им, окуражаваме ги, стискаме палци, радваме се, когато (ако) се случи чудото и се молим всичко да е наред. По какво Господ избира кого да дари с рожба и кого не. Никой не може да каже. Защото родители стават и хора, които определено не го заслужават, хора, които бият, обиждат, пренебрегват, изнасилват децата си. Защо? Защо има майки, които изоставят децата си, те не чувстват ли тази специална връзка с малкото същество, още когато е в корема им, или в момента, в който се роди.
Аз също не обикнах сина си веднага, странно чувство беше, когато той се появи, тогава бях сигурна, че никога вече няма да се подложа на това отново, но въпреки всичко веднага почувствах, че има някаква специална връзка между нас. Лежеше си мъничък и безпомощен в болничната количка и ме погледна – огледа ме отгоре до долу, помисли си сигурно: „Тази е мама!” и веднага заспа. Няма да забравя този му поглед никога. Година по-късно, всеки ден откривам по нещо ново в майчинското чувство. Вече съм сигурна, че пак ще бъда майка! Поне още два пъти!
Замисляли ли сте се някога колко време ви радва новият ви телевизор. Мечтаете за него с месеци и когато го купите, колко време му се радвате. Няколко часа, няколко дни, а после... После спирате да му обръщате внимание, свиквате с него, не ви прави впечатление. Ще кажете – просто телевизор.
С новата кола е същото – радва ви малко по-дълго – може би седмица, може и месец – а после... Свиквате. Така е с всичко – новата чанта, новата ютия, новите обувки.
Малко по-различно е с хубава книга, с въздействащ филм. Занимава съзнанието малко по-дълго, става тема за разговор с приятели. Когато я прочетете пак след време си припомняте старото чувство.
Още малко по-различно е с новото гадже – по-различно, но в основата си същото – просто писва малко по-бавно. Отначало трепети, съмнения, магия, после няколко години, сватба, още няколко години... И един ден, като се замислиш осъзнаваш, че имаш най-прекрасния (или не толкова прекрасен) човек до себе си, обичате се, уважавате се, но любовта като че ли „е преминала на друго ниво”. Дали е така или просто не искаме да си признаем, че я няма вече.
А децата, ах, децата при тях е толкова различно. От тях се уморяваме, досаждат ни понякога, омръзват с безкрайните си молби и въпроси, но всяка тяхна усмивка, всяка малка радост, всеки „специален” момент с тях ни изпълва с толкова любов. Думи имате ли да я опишете, думи имате ли да кажете колко гладка е бебешката кожа, колко сладко мирише дъхчето им, как ухае косата им, колко са спокойни докато спят, колко нежни са устничките им, когато ни целуват, колко звънливо е гласчето им, когато се смеят, колко напрегнати и съсредоточени са, когато се опитват да хванат точно определен косъм от косата ни. Думи имате ли? На мен не ми достигат. Всеки нов ден е изпълнен с нови усещания, живота пак си върви, но слънцето някак свети по-различно. Пак имаме проблеми, пак се чудим как да ги решаваме, но винаги идва момента, в който поглеждаме детето си, благодарим на Господ още веднъж за него и разбираме, че наистина нищо друго няма значение.
Уникалното чувство да си майка! Хем уникално, хем универсално за всяка майка по света! Дали всяка майка го усеща по един и същи начин. Едва ли! Майчинското чувство сигурно е толкова различно, колкото различни са жените, колкото различни са децата. Всяка от нас е уникална личност преди да стане майка, а след това вече имаме нещо, което ни свързва, вече имаме нещо общо. Приемаме чувството за даденост, все едно детето ни е обещана награда, за всички добрини, които сме извършили в живота си. Замисляме ли се изобщо на колко жени Господ отказва тази награда. Дали са по-лоши от нас? Едва ли! Всички ги познаваме – жената от съседния апартамент, колежка в работата, близка приятелка, възрастна леля. Съчувстваме им, окуражаваме ги, стискаме палци, радваме се, когато (ако) се случи чудото и се молим всичко да е наред. По какво Господ избира кого да дари с рожба и кого не. Никой не може да каже. Защото родители стават и хора, които определено не го заслужават, хора, които бият, обиждат, пренебрегват, изнасилват децата си. Защо? Защо има майки, които изоставят децата си, те не чувстват ли тази специална връзка с малкото същество, още когато е в корема им, или в момента, в който се роди.
Аз също не обикнах сина си веднага, странно чувство беше, когато той се появи, тогава бях сигурна, че никога вече няма да се подложа на това отново, но въпреки всичко веднага почувствах, че има някаква специална връзка между нас. Лежеше си мъничък и безпомощен в болничната количка и ме погледна – огледа ме отгоре до долу, помисли си сигурно: „Тази е мама!” и веднага заспа. Няма да забравя този му поглед никога. Година по-късно, всеки ден откривам по нещо ново в майчинското чувство. Вече съм сигурна, че пак ще бъда майка! Поне още два пъти!
Замисляли ли сте се някога колко време ви радва новият ви телевизор. Мечтаете за него с месеци и когато го купите, колко време му се радвате. Няколко часа, няколко дни, а после... После спирате да му обръщате внимание, свиквате с него, не ви прави впечатление. Ще кажете – просто телевизор.
С новата кола е същото – радва ви малко по-дълго – може би седмица, може и месец – а после... Свиквате. Така е с всичко – новата чанта, новата ютия, новите обувки.
Малко по-различно е с хубава книга, с въздействащ филм. Занимава съзнанието малко по-дълго, става тема за разговор с приятели. Когато я прочетете пак след време си припомняте старото чувство.
Още малко по-различно е с новото гадже – по-различно, но в основата си същото – просто писва малко по-бавно. Отначало трепети, съмнения, магия, после няколко години, сватба, още няколко години... И един ден, като се замислиш осъзнаваш, че имаш най-прекрасния (или не толкова прекрасен) човек до себе си, обичате се, уважавате се, но любовта като че ли „е преминала на друго ниво”. Дали е така или просто не искаме да си признаем, че я няма вече.
А децата, ах, децата при тях е толкова различно. От тях се уморяваме, досаждат ни понякога, омръзват с безкрайните си молби и въпроси, но всяка тяхна усмивка, всяка малка радост, всеки „специален” момент с тях ни изпълва с толкова любов. Думи имате ли да я опишете, думи имате ли да кажете колко гладка е бебешката кожа, колко сладко мирише дъхчето им, как ухае косата им, колко са спокойни докато спят, колко нежни са устничките им, когато ни целуват, колко звънливо е гласчето им, когато се смеят, колко напрегнати и съсредоточени са, когато се опитват да хванат точно определен косъм от косата ни. Думи имате ли? На мен не ми достигат. Всеки нов ден е изпълнен с нови усещания, живота пак си върви, но слънцето някак свети по-различно. Пак имаме проблеми, пак се чудим как да ги решаваме, но винаги идва момента, в който поглеждаме детето си, благодарим на Господ още веднъж за него и разбираме, че наистина нищо друго няма значение.
Ще си позволя да цитирам част от едно изпратено за конкурса писмо, защото мисля, че тук му е мястото. Надявам се авторката да не се сърди.
"П.п: Благодаря ,че има сайт като вашия от вас получих първите знания,за стерилитета, от вашия сайт намерих и д-р Димитрова, с вас реших да споделя най-голямата си радост, пожелавим Ви всичко най-хубаво и нека Господ бди над вас и вашите семейства.
Благодаря BG-MAMA.COM
С уважение Пауна Казакова"
"П.п: Благодаря ,че има сайт като вашия от вас получих първите знания,за стерилитета, от вашия сайт намерих и д-р Димитрова, с вас реших да споделя най-голямата си радост, пожелавим Ви всичко най-хубаво и нека Господ бди над вас и вашите семейства.
Благодаря BG-MAMA.COM
С уважение Пауна Казакова"
Ламята неСПАСКА , много тъжно, но и мноого щастливо. От сърце ти желая цялото щастие на земята с твоята звездичка!
БожеНствен дар или за уникалното чувство да си майка
04. 10. 2004г., 16.50 ч. „Аз съм майка”
Гледам написаното в „Бележки” на мобилния телефон, опитвам се да скрия сълзите зад слънчевите очила и не успявам да подредя чувствата си. Не зная кое е по-силно – безумието от щастието да усещам мъничките телца в ръцете и душата си, допира на малките ръчички, очите, които надничат в душата ми или тази вселенска пустота.
Пътувам. Всяко прелетяло покрай прозореца крайпътно дърво ме отдалечава от Смисъла. „Чакайте ме! Обичам ви”. Разбраха ли ме? Повярваха ли ми? Пътувам. Прибирам се у дома. Сама. Там ме чака единствения до скоро Смисъл. Досега винаги съм му вярвала. Сега думите ми, че скоро всичко ще е наред не ми носят сигурност. „Ами ако…”
„Аз съм майка”. Къде са децата ми Господи? Там, където бяха и вчера, и преди месец, и преди два, и преди половин година. „Аз съм майка”. Сама съм. А как гукаше… „Аз съм майка”. Четири малки ръчички танцуваха в косите ми… „Аз съм майка”. Слънцето се е заплело в руси главици… „Аз съм майка”. Този детски плач… „Аз съм майка”.
Искам си децата! Те ме чакат. Един мъж на другия край на страна твърди, че скоро всичко ще е наред, че днес е получил единия документ. „Аз съм майка”. Утре ще е готов другия документ.
„Аз съм майка”!
Аз не съм документ! Аз не съм случай! Аз не съм статистика! Аз съм майка!
Дърветата летят. Лети и времето. Минута. Ден. Нощ. Седмица. Месец. Още един.
Аз съм майка. И чакам. Чакам да прелетят дърветата, минутите, дните, нощите, седмиците, месеците. Чакам да прелетят документите.
Аз съм майка и чакам. Чакам пощальона. Чакам закона. Чакам документите. Чакам съдията. Чакам срока за обжалване. Аз съм майка и чакам.
Дочаках.
04. 10. 2004г., 16.50 ч. „Аз съм майка”
Гледам написаното в „Бележки” на мобилния телефон, опитвам се да скрия сълзите зад слънчевите очила и не успявам да подредя чувствата си. Не зная кое е по-силно – безумието от щастието да усещам мъничките телца в ръцете и душата си, допира на малките ръчички, очите, които надничат в душата ми или тази вселенска пустота.
Пътувам. Всяко прелетяло покрай прозореца крайпътно дърво ме отдалечава от Смисъла. „Чакайте ме! Обичам ви”. Разбраха ли ме? Повярваха ли ми? Пътувам. Прибирам се у дома. Сама. Там ме чака единствения до скоро Смисъл. Досега винаги съм му вярвала. Сега думите ми, че скоро всичко ще е наред не ми носят сигурност. „Ами ако…”
„Аз съм майка”. Къде са децата ми Господи? Там, където бяха и вчера, и преди месец, и преди два, и преди половин година. „Аз съм майка”. Сама съм. А как гукаше… „Аз съм майка”. Четири малки ръчички танцуваха в косите ми… „Аз съм майка”. Слънцето се е заплело в руси главици… „Аз съм майка”. Този детски плач… „Аз съм майка”.
Искам си децата! Те ме чакат. Един мъж на другия край на страна твърди, че скоро всичко ще е наред, че днес е получил единия документ. „Аз съм майка”. Утре ще е готов другия документ.
„Аз съм майка”!
Аз не съм документ! Аз не съм случай! Аз не съм статистика! Аз съм майка!
Дърветата летят. Лети и времето. Минута. Ден. Нощ. Седмица. Месец. Още един.
Аз съм майка. И чакам. Чакам да прелетят дърветата, минутите, дните, нощите, седмиците, месеците. Чакам да прелетят документите.
Аз съм майка и чакам. Чакам пощальона. Чакам закона. Чакам документите. Чакам съдията. Чакам срока за обжалване. Аз съм майка и чакам.
Дочаках.
Запис!
Изпратила съм обаче писмо, а не прикачен файл, не вярвам да е проблем.
Изпратила съм обаче писмо, а не прикачен файл, не вярвам да е проблем.
, но нищо, и такива неща се случват. 
и аз да стана мама.