Като гледам другите....

Аз живея във връзка 12 години.С бащата на децата си.Брак имаме от около 5, децата са планирани и във брак.Но всичките ни 12 години са под общ покрив, не като гаджета при мама и татко, а заедно.Минали сме през какво ли не.Преди около 2 години имахме сериозна криза и бях много горда, че я преодоляхме.Сега е пак така, но незнам как да се боря пак.Искам да се боря, но незнам вече как.И защо.Всъщност аз си знам защо, но както и да е.Сега е много по-сложно.А сме млади още. пък сме със стаж солиден.Мисля, че си заслужава да спасим ако можем всичко, но любимата ми фраза е-само времето ще покаже.....

Всеки сам си решава. Пък и много зависи от ситуацията.

и от личните граници на търпение  и поносимост ,
няма правила
Една жена може да търпи мъжът й да я бие когато не е на кеф, а друга да не понесе това че я е обидил че не е добра готвачка.
Аз лично за себе си смятам, че не съм избързълъ с раздялата, а напротив много закъснях, опитите и компромисите  ми да бъдем семейство бяха  излишни. С ръката на сърцето си мога да кажа, че съм направила повече от необходимото да запазя връзка, която не го е заслужавала

Всеки сам си решава какво може да търпи и какво не и за какво си струва да се бори.
Ако имаш наистина семейство е редно да се опиташ да си го запазиш, но не на всяка цена. За да имат резултат усилията трябва преди всичко да има желание от двете страни. И да се направят компромиси и от двете страни.
Аз нямах нещо, което да мога да се опитвам да запазя, може би заради това и не се получи. Всичко беше само думи и то за бъдещето...

Сложен въпрос 
Мисля че всичко зависи и от ситуацията и от това какви са разногласията и доколко сериозни са различията  между двамата.
Хубаво е хората да остават заедно , но не е редно това да става на всяка цена.
Поне така мисля аз.

В едно се убедих - че идеални семейства няма.
За мен въпросът е доколко можеш да изтърпиш. Някои търпят любовници, някои - на бой, някои - мухльовци. Някои - за пари, други - заради обществено мнение, някои - от любов.

Едно,че всички търпят поради различни причини, друго е,че може би тези семейства за които говориш, са намерили начина да изгладят гънките по м/у си ,защото са може би  повече един за друг, откокото ние с нашите бивши сме били. Незнам. Въпрос и на характери сигурно.
Извинявам се на Пенелопа,че ще  дам за пример нейната история,но в момента само за това се сещам... че има преломен момент е ясно...причините каквито и да са...но аз,ако бях нямаше толкова да се боря със сигурност. Въпрос и на личен избор...и на много неща!

Всички двойки са щастливи еднкаво и нещастни по своему......
Та аз лично за себе си няма какво да разсъждавам, направила съм каквото е могло според мен, от другата страна не е достигнало желание....Но сега пък аз си давам сметка, че никак не е прибързана раздялата ни, а най-правилното нещо! Аз лично в полуистини, полуемоции и в полу-отношения не мога да живея.....Щото побеснявам и от това детенце най-много да си изпати...Щото по-добре сама и спокойна мама, отколкото в двойка, ама бясна за 5-ма!
Но най-важното според мен е, че не трябва да се съжалява за миналото, то не може да се върне никак! И само да се чопли защо и как БИ могло - няма грам смисъл....в това поне ме убеди една приятелка и е много права!

Зависи от настроението ми:

Когато ми е кофти и тъжно и самотно си казвам, че за това, за което ние се разделихме хората дори няма да се разсърдят. Че ако сега можем да излизаме заедно и да ни е приятно и т.н имало е начин... Това обаче е изключително рядко.

В повечето случаи съм горда от себе си, че прекратих тази връзка. Имам си някакви мои критерии вече за това какво следва да има/няма между двама човека и че ако останат заедно е 'измъчена работа". Не съм фен на това да живея в нещастие и омраза или в липса на щастие и примирение в името на нещо толкова абстрактно като семейството. Отделно смятам, че щастливи деца само щастиливи хора могат да отглеждат... има още много, но да не ставам отегчителна 

абсолютно вярно и според мен.ровенето в миналото, назад ,те убива. и аз се чувствам така и всеки ден си повтарям,че варианти е имало много за по-добро разрешение на проблемите,но щом не се е получило трябва да приема факта,такъв ,какъвто е. много е трудно,да и много самотно

Isa не те познавам, но от известно време, разглеждайки темите тук и попадайки на твои отговори имам чувството, че аз съм писала  В смисъл, че откривам общи неща- първо професията ни, после близките отношения, които поддържаме с бившите си съпрузи, сходния начин на мислене и приемане на нещата... и т.н Та това отклонение го правя, за да изразя съгласието и единомислието си с теб и по тази тема. Аз се чувствам по абсолютно същия начин както и ти. Може би точно защото сега когато се виждаме и си прекарваме добре с него и детето и си общуваме съвсем човешки в мен напират едни такива въпроси:дали пък не съм аз прекалено изискваща, дали пък не трябваше да положа още някакви усилия. Истината е, че ние също се разделихме заради неща, които много други двойки дори не биха отбелязали като проблем, но пък аз си знам как съм се чувствала. Да, и тогава и сега много добре знам какво ИСКАМ, какво НЕ ИСКАМ и какво не бих допуснала в отношенията си, но ... дали е плюс това да сме толкова принципни и безкомпромисни 

Като цяло си заслужава да се опитаме да си изглаждаме нещата, защото.... следващия път ще е същото.  В смисъл - пак ще има проблеми, пак бихме избягали от тях...
После - не става по-лесно, т.е. нищо не решаваме.
Избягваме от едни проблеми, а създаваме други.
Не го намирам за решение.

Аз действах тогава съобразно това. Оставих го да си разиграва коня колкото си иска, в името на нещо между нас. Решението взе той накрая. Затова сега съм с чиста съвест - направила съм максимума, себепреодолях се до крайност, повече нищо не можех да направя за връзката.

Естествено, че човекът срещу мен не става. Но гаранция, че следващия ще е перфектния и подходящия за мен - няма. И тогава - старата песен на нов глас ли? Ми не - не е хубаво така.

Сега ми е смешно. Такива проблеми си създадох, дето никой мъж нямаше да може да ми създаде. Излизал бил много, ходил по фусти. Та сега като няма кой да ходи по фусти, да не ми е добре. Ми не ми е. Даже си ми е бая зле.

За себе си знам, че нищо не постигнах. Олях се - с 2 думи. От младост, от неопитност, от максимализъм, от идеализъм.

Човек си търси лесното. За някой е по-лесно да останат в брака. За други е по-трудно. Да - има си цена. На всяка цена - не. Но понякога сме подгонени от излишен идеализъм, наистина. А мъжете и те са хора - бъркат понякога - и си имат своите грешки.
Сложно е много и за съжаление, отговор няма.

Всъщност и с него да бях, трудностите ми щяха да са същите. Но той нямаше да ми помага да ги разреша, пак тежестта щеше да си е на моите плещи. Дали обаче щеше да ми пречи? Това не мога да преценя сега - няма и как да се прецени. Дали това, че в момента ми пречи, означава, че би ми пречел и ако беше с мене - няма как да знам. Тогава ми се струваше че ме дърпа назад - може би в това е отговора в моя конкретен случай. Щото за мен идеята е да се върви напред, а този човек стоеше на едно място за себе си и по този начин ме дърпаше и мен назад. Та може  би в дългосрочен план би ми пречел.... но гаранции няма. Аз пък ако можех да го подхвана подходящо и да го мотивирам да върви напред. На принципа "Зад всеки преуспял мъж стои по една жена"....
Както казва пенелопа - много АКО-та има в живота.

Не мисля, че съм /надявам се и ти/ чак толкова принципна и безкомпромисна. Просто искам да съм щастлива, знам че го заслужавам. Както и заслужавам мъж, който да ми дава любов и уважение така както аз бих му дала - равностоен партньор.

Аз за себе си получих потвърждение, че не съм сгрешила във връзките си които последваха след мъжа ми.

Да, аз също постоянно си повтарям, че заслужавам да съм щастлива и да имам до себе си мъж, който да обичам и който да ме обича. Затова се и разделих със съпруга ми...Но пък с ужас осъзнавам, че мъжете трудно се справят с жени, които знаят какво искат, поставят условия и отстояват желанията си. Та в този ред на мисли...до къде стигат разумните "принципност и безкомпромистност"?!

Аз не знам защо бях решила на времето, че видиш ли всички са толкова щастливи и така добре се разбират с мъжете си.... само аз така и не съм случила на правилния 
Чак след раздялата видях, чух и разбрах колко погрешни мисли са ми се въртяли в главата и колко съм се заблуждавала за човешките взаимоотношения.  Не че си нямахме и ние проблеми и не че сега ако ме питате бих се върнала назад, така както беше на времето.....

Всъщност на скоро четох една статия или гледах предаване което ме накара да се замисля и дефакто да пусна тази тема. Там ставаше на въпрос за това как младите семейства (като възраст на мъжа и жената) са по-склонни на разводи и раздяли от тези които са по-улегнали. Там обсъждаха това че когато човек е млад е склонен на повече компромиси НО и е по-неопитен и не знае как точно да подходи към дадена ситуация което води до огромен брой разводи. Казваше се също че когато брака е между по-"зряли" хора то, той вече е по-стабилен на базата на натрупания опит и научените урци за това какво и как бихме могли да приемем и точно по какъв начин да "си паснем" с половинаката....

Stun, точно за тези компромиси от двете страни мисля, че става въпрос.  Когато се налага само единия да се примирява и да се нагажда и да прощава нещата просто не вървят.

Много, наистина много съм мислила как на времето хората са се  женели толкова млади и са съумявали да останат заедно до старини 

Ооо, да в статията/предаването ставаше на въпрос, че много голяма част от проблемите и разводите са в следствие парични проблеми в семейството и че дори и да не е явна причина, то това е основата на нещата. 

Ако мислиме за пари то тогава може би тайната на нашите предци се свежда до това - липсата на пари или поне липсата на стремежа да има повече и повече както и разделението на "задълженията" в семейството като по този начин не се получава застъпване на интересите.....  Знам ли.... Аз лично предпочитам да съм самостоятелна и сама да разчитам на себе си но може и да е вярна тезата за парите 

Isa,  права си за настроенията, но при тебе за щастие е по-различно. Мисля че при вас се е получило това за което  много от нас биха могли само да мечтаят. Поне аз лично много бих искала децата да познават баща си и да си имат тяхни си взаимоотношения които да споделят и с мен.... Иска ми се да бяхме остали поне добри познати в името на децата, да бяхме запазили добрия тон но уви...  Това от своя страна доказва за мен самата че съм взела правилното решение 

Casi,...... като четях писаното от теб и .... много се доближаваш до моето мислене... усеща се и болката и мъката ти.... ех, да можеше да е по-различно.....


За принципите и компромисите - прави сте, ние не искаме повече от това което смятаме, че заслужаваме 

Както казваш малко навлизаме във философията, та един от най- големите философи е издигнал в култ "МЯРАТА" във всичко. Та тя може спокойно да се приложи и по този въпрос. Не може да се правят безкрайни компромиси при крайно влошени отношения между родителите, тъй като няма в чие име да се направят- това не е семейство и децата няма да са щастливи от такъв компромис. Също така ако при всяко спречкване някой си събира гълъбите това също вече не е семейство, тъй като този някой въобще не е настроен да води семеен живот. Та много е конкретно- съобразно обстановката при всеки конкретен случай. Никой не може да разпише общовалидно правило къде е точно границата, зад която е безсмислено да се правят компромиси и отстъпки.

Киара, зависи това - преди как хората са се женели и не са се развеждали - колко назад визираш. Да не забравяме, че феминизма е относително младо понятие и явление. Преди жените са били икономически и физически зависими от мъжете си и е нямало много накъсе да се мърда...Да не забравяме, че 20 век дава избирателни права на жените! Както и правото да носят панталон! А сега просто и двамата партньори са равностойни с еднакви искания и очаквания в живота...като нерядко на мъжете исканията са по-високи, а на жените - очакванията Та сега естествено и жените не искат само те да правят компромиси както е било в по-голямата част от историята на човечеството! Жената преди е била зъвързана  за трите К както казва Хитлер - kitchen, kinder, kirchen или както и да се пише църква! А сега някой ще ме върже така ама нещо не е познал :2gunfire: И съответно моята независимост не е много угодна на БНД, както и финансово превъзходство....Ей такива неща + 17 години преход в наше село убиха окончателно самочувствието на мъжа и оттам отговорността и желанието му за семейство некак ги отнема....а жените пак останаха да се борят сами, но сега вече не хленчат от това! Те тва е разликата

само това ще взема, защото:
изискаваш ли повече, следва ти даваш повече.
очакваш ли повече, дал си повече.
никой не се влюбва за да мери каво дава или получава, ма някак си е добре да са балансирани нещата, за да не ти избие баланса.
за мен проблема е в егоизма. и липсата на отговорността пред себе си. така наречената съвест.
ама това по моему се възпитава. и ако го няма изначално, а това рядко се открива о време, то връзката е обречена.
и после кажи че българина не е добър търговец.
ако както представя себе си, така работи и продава труда си, и държавата щеше да е на друго дередже.

Нека и аз да се изкажа.Повечето майки, които пишат в този форум, ми се виждат "доста отракани",без да обиждам някого и от излишна гордост, сигурно има и такива, дават съвет,без да се замислят-" айде разкарай го тоя, щом те бие...." и т.н.
Да дам пресен пример с майка ми и баща ми-последния си имаше доста любовници допреди 10 г.,сега вече се кротна,даже ги водеше вкъщи понякога, когато майка я нямаше.
Тя, жената, знаеше естествено-някой ги видял с баща ми еди-къде си и т.н.Плачеше, отслабна, но никога не е споменавала за развод.
Когато наближиш 50-те и секса няма вече никакво значение, поне за повечето хора, за развод е глупаво да се говори.
Моят мъж не си изпълнява съпружеските задължения, поступвал ме е понякога, но това не е повод да се разделим.
Нашият казус е малко заплетен-ще се развеждаме, тъй като искаме всеки да си знае своето, но ще живеем без брак.
Така че-ако бащата не е непоправим алкохолик, не пребива жена си системно или любовницата му не е бременна от него, развода, т.е. раздялата може да се обмисли и да се претглят всички "за" и "против" много внимателно.

Мдааа, винаги съм казвала, че в България ако не те пребиват яко всяка вечер, се водиш за щастливо омъжена жена... Лошо няма - щом са ти такива критериите за семейство. Аз семейството го разбирам по иначе...ама аз нямам такова, та сигурно ти си правата, де да знам? 

И аз това прочетох току-що.....

здравейте,момичета!
не се обвинявайте,че не сте сей "мъчили"да запазите.....семейството.
стигне ли се до мъки,то не е семейство.
разведох се преди 10 год. и аз изпитвах терзания и си мислех"ако"!
децата бяха малки и аз си мислех,че трябва да имат баща и че мисля за себе си..........
терзаех се доста.
но...минаха няколко години и моите вече големи деца ми казаха-"ТРЯБВАЛО Е ПО РАНО ДА СЕ РАЗВЕДЕШ,а не да се оставяш да те тормози.сега сме по добре и изживяваме много по спокойно без него"
толкова ме успокоиха тези думи.
а и да ви призная и аз съм казвала на моите родители-"да се бяхте развелиывсички щяхме да сме по щастливи".от вън обаче си бяха идеално семейство,за хората!
просто кураж,момичета-живота е пред нас!      

Ти мазохистка ли си - или просто смяташ , че едно нормално семейство е такова в което мъжът бие жена си, има си любовници и ги води в къщи  /когато жена му я няма, но явно децата му са там/ и т.н.
Ти можеш ли да си щаслива с човек който ти посяга /независимо каква е причината/, имаш ли му доверие на този който те унижава - удряйки те???????
Аз не съм "Отракана", но не искам да си представям даже, че може да ми се наложи да търпя такова нещо  

Диони,не дей така с тази форумка,че ей сега ще те обяви за злобна.
В нейната тема,(която беше заключена естествено,ако не си я чела),мен ме обяви за злобна жена,когато и казах,че не е в час,щом има такива неща за нормални. .И съвети от комплексарки не искала

Евана, е тя защо пуска теми, като ситуацията я устройва? 

Айде по-спокойно го раздавайте. Хората имат различен праг на издръжливост. И също така едни и същи неща според различните хора са различно тежки провинения.
За мен силните чувства не са оправдание да лъжеш някого.
За други хора - щом си влюбен, може да лъжеш и да правиш безумия (буквално), може да лъжеш ако имаш изгода. Може да търпиш да те лъжат.
Хора всякакви.

Прав си.
Но тя търсеше подкрепа тук.
А после излиза, че за нея да те поступват е нормално 

Е добре, Сабина, "твоя" нормално ли постъпва според теб? И седиш ли още с него?

Направи си твоя тема първо.

Все ми е едно за каква ще ме обяви, квалификациите които може да ми сложи такъв човек ще са без стойност, защото тя е безстойност, щом като самата тя не се уважава / щом позволява така да се държат с нея, а и го приема за нормално  /

Ами не, не постъпва нормално. Спрямо детето си.
И затова съм тук и задавам въпроси. На мами, които са преживели същото.
И не, не седя с него, но не мисля, че това е най-важното.
Важното е, че не се интересува от детето си.
И в тази връзка не мисля, че точно ти можеш да бъдеш полезен с мнение в такава ситуация. 

Не седиш с него, ми лежиш с него, въпреки че се отнася към детето си като пълен идиот.
И критикуваш другата жена която седи при мъжа си след като я е ударил.
Аз не виждам разлика между вас двете.
И мнението си го казвам винаги, пък който иска да слуша - който не иска - да го прескача.

САБИНА,  виждам, че те боли за детето. Това, че не си успяла да го разведеш, май ти е минало.
Защо не му заведеш детето в дома или офиса. Като във филма Виж кой говори. И да му забършеш наакания памперс на бюрото.

защото не е редно.
освен всичко друго, този човек има семейство. и не е необходимо след като семейството живее с мисълта че е излязло от кризата, да влиза отново.
още повече след като е заявил, че ще помага, но няма да приеме.
аз незнам какво повече трябва.
и на какво отгоре.

щот на мене да ми е наблизо сабина, първо 2 шамара ще й отвъртя, щото ако тя на себе си като човек не е ценна, то е длъжна да е таква заради детето си.

Кое не е редно. Сабина е получила всички обещания и прекрасни думи - колко са ценни тя и детето й.
Има семейство, ама има и дете извън семейството.
Мухльо. Обещал на жена си.

Всеки сам решава колко да търпи, но все пак си има някакви граници. Оправдание да искаш да живееш в лъжа може да се намери - ми не те кефи действителността. Оправдание да оставяш партньора да изневерява - свикнал си с мисълта, че мъжете не са моногамни и го приемаш за нормално. Но за приемане на физическото насилие - единственото обяснение е мазохизъм. Не мисля че за това точно може да има две мнение. И лошото е че хората подлагащи се на това не осъзнават, че може и да не е така и наситина имат нужда от помощ. Но сами трябва да стигнат до идеята.

Що се отнася до Сабина - насила хубост не става. Най-много да загуби и това, което има като подкрепа от бащата, ако вземе да прави напук.

Както си свикнала че мъжете изневеряват, така може да си свикнала че мъжете бият и дори че "щом те бият, значи те обичат".
Оправдания човек винаги ще си намери, и да търпи да го лъжат и да търпи да го унижават и да търпи да го бият. Не знам какви са оправданията аз такива неща не търпя.

Panther, аз не казвам че не го разбира, а че жената има нужда от помощ. Знам че много обичаш да спориш, ама не виждам за какво в случая, при положение, че явно не одобряваш насилието и ти. Едно е да живееш в унижение, друго в опасност, която може да се пренесе и над детето един ден. Не е въпроса в опправданията и кой на какво може да е свикнал.

Какво значи оправдания?  Ами ако я поступва и тя го приема за нормално . пред кого трябва да се оправдава - пред нас?!
А ако е финансово зависима - и трябва да се съобразява?  От това не остават белези?

Те нали затуй казваме, че всеки сам поставя границите и за всеки те се намират на различно отстояние от дадени позиции.
Ако за един повишаването на тон е нещо недопустимо и го довежда до невроза, то за друг това може да е част от спорта. Ако за един шамарът е върхът на грубостта и заслужава доживотна присъда, то за друг се явява стимул в живота за напред.

Всичко е субективно - дори и боя - да, дори и боя. Знаете ли как я е ударил? Ако е било шамар? Колко силен? Ако на мен жена ми удари шамар - това причина ли е да я напусна? Ако преди това съм я дразнил дълго време? Ако е първи път? Ако е втори път? Ако, ако, ако... Това че в нашето общество изневярата се приема за нещо (сравнително) нормално, а боя за нещо ненормално нищо не значи. В арабските страни е наобратно. И не ми казвайте че са изостанали щото изобщо не е така. В момента точно ние май сме изостаналите (специално в Бг). Всеки сам си решава.
Ти, Стън, удряла ли си човек (извън тренировка)? И ако си удряла - има ли той нужда от помощ?

Според някой хора да те лъжат и да те бият е нормално. Според някой хора лъжата е нормална, а боя не. Според други - обратно. Според мен и двете са ненормални.

Едит: PS. На един човек може да му се помогне само ако той реши, че иска помощ. Ако не иска ... и господ не може да му помогне.

Пантер, твоето мнение ще го пропусна, щото ти така каза че може, а и напоследък си ми все краен и заядлив на моменти...


Мадам Гоца, за пръв път се съгласявам с теб. Ми май е мухльо  И дали пък не съм извадила късмет, а? 

Милки, сори мацка, ама този път не съм съгласна.
Дали е редно или не да скачам отново в живота му, и то с дете, това - не знам.
Знам, че е редно като кажеш нещо, да го спазиш.
Ма и това е без значение.
А за детето си съм мнооого ценна, вервай ми!
Сутрин Сабина става в седем и прави попарката. Храни Вяра.
После пуска музиката и двете танцуват, нищо че Вяра още не ходи сама...
Разходка - покрай реката, на площадката с цветята и другите деца.
Четене на приказки в рима. Прясно изцедено сокче от ябълка.
И други игри. Сами. И с компания.

Та Милки, много съм и ценна аз на Вяра.
Да знаеш!   

и защо Сабрина да го остави да живее спокойно ????
да не си е направила сама детето?
той има задължения и е длъжен да се съобразява с детенце.
ще кажете -жена му?да,тя не е виновна!
но защо Сабрина да мисли за нея,а не за себе си и за детето?
този мухльо като си е "завирал........" ще си търпи последствията и от двете.
пък тя жена му предполагам е свикнала с мисълта,че има още едно детенце и ако е истинска жена и майка би трябвало да разбере.
Сабрина,горе главата и напред! 

Сплитка, нека си живее човекът спокойно. Ако може.
Що пък не?
Аз често съм мислила за жена му и какво е в душата и...мога само да имам бегла представа сигурно...И как при тях нещата никога вече няма да бъдат същите...И как се пита дали той вижда дъщеря си...дали прилича на него...
Тя обаче дали мисли за мен? Съмнявам се.
Но като майка и тя знае какво е детенце да няма баща...
Тъпа история...тъпа.
Наранени много, виновни много. 
Единственият ощетен в случая е моята дъщеря.

Стига вече, че много изместихме темата 

Сабина, не ти знам точно случая.
Ако при забременяване той казва - не искам и бяга, оставаш сама и РЕШАВАШ сама... решаваш че искаш детето и тн и че сама ще се оправяш - мн ясно че оттам натам без него.

Тука има такива случаи.

Има и друг случай обаче. Забременяваш, искаш, той иска, минават 3 месеца и когато вече всичко твърдо стане факт той спира да иска. В тоя случай имаш право да го гониш до дупка - няма значение семейство или не - неговия живот. Значи ти да съобразяваш с неговия живот? Ма защо? Той като е надробил попарата, обещал, пренебрегнал семейството си - да сърба и имаш всички права на тоя свят. Решението за твоя живот не си го взела ти - а взел го е той. Кой му е дал правото? Никой нали. Оттук натам каквото и да направиш както и да му се отрази на него .. няма значение.. той помисли ли неговото решение как ще се отрази на теб?
Така мисля принципно а твоя случай конкретно незнам как е било навремето. Оставам с впечатлението обаче , че и той е искал, след като сега поне финансово помага.

@Каси - човек дето разправя на една жена, че я обича и като и направи бебе бяга за мен е пълно нищожество. А човек дето се сеща, че не иска дете след 3 месец - е ... за такъв тъпанар (щото човек не мога да го нарека) просто думи нямам.

Минаха пет месеца, Каси 
Живяхме заедно, имахме свой дом, после всичко отиде по дяволите...

Пантер, 

Аз малко със закъснение се зачетох в развитието на темата към домашното насилие. Е, тук не мога да се съглася с привържениците му - под никаква форма не приемам насилието - психическо или физическо....Не ми казвайте, че един шамар - голяма работа! Щото винаги има и втори! Тъжно, но е факт според статистиката! Моя приятелка като търпя първия шамар след 10 години стигна до брутално изнасилване и раждане на трето дете и последващо пребиване със счупване на ръка....Ама тя до край си го смяташе за редно - бил им брака от Бог благословен За боя нямаше обяснение - била придадък на мъжа си и той постъпвал както намери за добре с нея! Те тва не го разбирам!
Та моя баща навремето като си помисли да замахне срещу майка ми просто си подписа бракоразводното! И никой не съжалява за развода...не виждам как майка ми да речем би търпяла - шамарче, любовници на тайно в къщи и тва било от кризата.....А за мен - съвсем не бих търпяла....Пък който иска да казва, че съм отракана или злобарка...Просто имам себеуважение и достойнство! (Според японската разновидност на будизма най-голямото унижение за един човек е да го удариш през лицето! )

Мила, тя разликата е очевадна НО не сме ли пак в небалансирани взаимоотношения    Сега когато сме съвсем независими и сами се оправяме с всичко, че и деца гледаме от горе на това.... тук идва и малко болна тема какво прави мъжа? Значи преди години - по времето на трите "к" както казваш е имало баланс за сметка на свободата разбира се.  Единия от семейството поема една част от ангажиментите - финанси и т.н. а другия поема семейния уюут. Това което се е получило сега в нашето общество е: жената се нагърбва със абсолютно всичко и се опитва да жунглира с хиляди задължения и отговорности а мъжа.... си живее живота (това е в контекста на форума)
От друга страна е много по-добре сами да решаваме кога какво и къде да правим и сами да определяме пътя по който да поеме "семейството" и образованието, възпитанието на децата..... Ама, някак си не е ли по-добре да си имаш някой с който да споделяш несгодите независимо че не е най-подходящата партитя?  само че тук всеки сам за себе си трябва да прецени коко неподходящ е достатъчно поносим .....



ха-ха-ха много вярно

сега продължавам да чета натам по темата

Тъй, изчетох до край темата........

Виждам че пак се е обърнала на заключената преди дни тема "ще се върне ли?"  Ох, ами и аз нещо не мога да го разбера това, да търпиш подобни неща заради.... какво? любов? ама тя любовтта днес я има утре не!

Едно обаче съм разбрала от личен опит - търпението си има граници и понякога основателни причини. Аз например търпях докато децата станат малко по-самостоятелни и докато дойде време  да се върна на работа - финансова зависимост  Непредвидено обаче случката се случи преди плануваната ми раздяла и то защото си изядох шамара за нещо което не беше моя вина. Не може един човек който твърди че те уважава, обича и цени да те мачка психически че и да те удря!!! Не го намирам за нормално това! Не мисля че едно дете е редно да расте в среда на насилие под каквато и да е форма. НЕ е редно едно дете да гледа как бащата унижава и се държи зверски с майката която от своя страна трябва да е идела на това дете, тя трябва да е авторитета, да е човека който в нужда ще помага, успокоява и съветва това дете.... Е, как може някой да търси подкрепа при някой който от своя страна се нуждае от нея?....

Някъде някой каза (извини ме че не взех цитата  ) че навън, за пред хората семейството им е било перфектно, но това какво е било в къщи си остава само  тяхно знание и преживяване.  Това ме наведе на мисълта че тези "другите" които ги гледам и на които се чудя как успяват, може би и те живеят по този начин.   

Имаше и успокоителни думи за това че след време все пак ще разбереме че сме направили верния избор и че децата , искрено се надявам, ще оценят и уважат решението ни.  Да си призная и аз многократно съм казвала на майка ми че предпочитам да са разведени с баща ми вместо всеки ден да им слушам скандалите..... Предполагам за това и нямах големи угризения че все пак стигнах до това решение.

Panther, боя не е субективен. Може случаи да има много. В конкретния мъжът и я е душил и тя сама се притесняваше, че може и да повтори и да го докара докрай. Че ние не можем да помогнем ако не иска мисля съм го казала няколко пъти и това беше основното в поста ми.
Ама право на мнение имам и да не иска

А за удрянето - след 12-13 годишна възраст съм удряла човек веднъж(извън тренировки). Нападна ме. И ако ударя някого пак определено ще има нужда от помощ - медицинска. Не смятам, че насилието дори и под формата на шамар е приемливо в семейството, нито пък извън него. Не приемам и че жените могат да го ползват. Не вредата която нанасяш е важна, а унижението.

Излъгах - удряла съм. Опитвах се да върна в съзнание един приятел, който беше прекалил с алкохола.

Аз мисля, че след тези години на раздяла си позабравила причините да се разделите. И сега си мислиш, че си сгрешила..
Аз съм против това да търпя някой, да се нагаждам и т.н.

Ми да ти кажа мен не ме кефи никак идеята да си седя в къщи да създавам уют на некъв си сую...сори за израза! Предпочитам, а като гледам и не само аз - ад съм финансово, емоционално и физически независима! На всяка цена и никакви компромиси със свободата няма да правя! Щото не ме кефи! Да, ще жонглирам между сто неща, но по-добре сама, отколкото зле придружена както се казваше! А тва да имам някой само и само за да не съм сама - никак не го разбирам...още повече ако и не е "подходящата партия" ...не виждам изовобще чий ша го диря там?! Всеки знае себе си, аз съм от хората, които знаят цената на свободата и на компромиса, готови са да я платят и никога не съжаляват за постъпките си...понеже това, което всеки прави е най-доброто за него си! И всеки знае себе си, затова гореизложеното важи само и единствено за мен, а за другите - те си знаят!

Къде ги видя тез дето търпят да ги бият и любовниците вкъщи само не разбрах? Ако четеш малко по задълбочено може би ще схванеш, че за друго става въпрос.

по-точно от това,надали мога да го кажа ,освен да допълня,че не мога да дишам, понякога, от болка....

В началото не излизах събота и неделя. Всички по семейно, само аз сама.

Аз и сега гледам да не излизам 

То това е въпрос на переспектива и гледна точка...
Като тръгнахме да се разделяме с БНД точно от това ми ставаше криво и то само като си го помисля... Докато обаче се разделим вече бях минала на друга фаза  тогава, а и сега ми е едно такова...гордо.  Излизам си с дъщеря ми, говорим си сериозно с нея или нещо се занимаваме с ясното съзнание, че сме си самодостатъчни. Никой не ни кара да бързаме, нито има някакви други претенции и е такова... блаженство... Не мога точно да го обесня май 

Излизането даже ми стана по-приятно. Бившия никога не е излизал с нас през уикендите и винаги съм се чувствала адски зле - всички с мама и татко, ние така. И постоянно трябваше да си измислям някакви оправдания за него - а сега пак сме сами с Иво, обаче ми е по-ведро и спокойно.

Може би точно тук е мястото на това, което отдавна искам да напиша.
А около мене пък всички са сами.
Които не са сами- са нещастни.
Не се заобикалям с такива хора целенасочено. Приятелките ми са от детинство. А може би именно затова са ми приятелки - защото са като мен и не търпят унижения от някой си.... и ако не бяха такива и търпях аз не бих им била приятелка.
Незнам, но факт.
Скъсвам се и се съдирам от излизания. С приятелките ми. Не искам да са сами, напротив, искам да има семейства, да имат деца, да си излизаме с децата и тн и тн. Но някак и те не искат да търпят. Може би защото са с хубави професии, поддържани момичета..вече жени, от добри семейства, много високо интелигентни ... да не продължавам да ги хваля - и трудно си намират някой , който да им е на нивото ли какво ли - незнам - вече спрях да разбирам. Но факт - около мене всички са сами.
Градят кариери.

Сексът и градът

аха - 2ра серия

А тези дето са сами - дали са щастливи?

Мисля, че не става въпрос за щастие, а за спокойствие.... аз без детето си не мога, но дори и не се замислям дали без мъж мога или не мога

А ти щастлив ли си като си сам?

Ами не съм. Затова и питам.

Надявам се че не го казваш това на мъжете. Въпреки че е вярно.

Не, не го казвам, деликатна  съм:) Но може би сами се досещат:)
Майтапче!

Пък аз се замислих-за мъжа де.Ами-мога.Може да ми е самотно понякога, но мога.Без децата си сега обаче и аз не мога.И въобще не ми се налага да мисля за това, просто Живея така-с тях.Участвам в Техният Живот.И те участват в Моя.

 
    И аз така и аз така! Щот не само не се замислям, ама по-скоро си мисля колко точно ми е спокойно именно поради липса на мъж!!!!!!!

Оооо, Моргана, не е гот. После ти става равно.  Няма кой да си хвърли чорапите, да мърмори.
Слагаш си тампоните в хола и няма кой да ти каже...

да но и като паднеш - няма кой дори да те погледне..
аз не гоня спокойствие на всяка цена
искам да не съм сама
май всичко опира до това какво жадува човек(
ако това е спокойствие - той ще жертва всичко в името му
ако това е свобода - също
ако пък това е да бъде с някого /дори да не е правилно това/ - също ще направи всико възможно...
та аз мисля че да - има прибързани мменти, но по-скоро вярвам, че това "прибързване" е неизбежно спрямо нагласата ни в дадения момнт и това, че след време мислим друго идва от нашата нова нагласа...от поуките които сме си взели и т.н.

Уф...мислих, мислих и пак не разбрах какво значи това?  Можеш ли без мъж или не можеш?  Може би от жегата ми се е размекнал мозъка - знам ли и аз. 

Може без мъж.

Не знам, от 6 г. съм разведена, и досега нито веднъж не ми се е приискало да заживея с някой. Труден характер съм, а с годините, вместо да си занижавам критерийте, взех да ги завишавам. Осъзнах се като силен и независим човек, справям се сама, и това ми доставя удоволствие. В момента в който видя че някоя връзка става сериозна и бягам. Най-добрия ми приятел ( бившо гадже ) 7-ма година на всеки мой рожден ден ми предлага брак. Мисля да се налудувам още 2-3 години и да го взема, дет се казва. Така или иначе си знае че ще е той и си ме чака. Минал е с мен през всичко, винаги е насреща, ден и нощ, няма значение. Обичам го като човек, като брат, не като мъж, но веднъж съм се женила по любов, втора такава грешка не ми трябва. Разбира се, обичам си го, чувствам се сигурна, когато е около мен, ревнувам го, дори приятелките ми смятат че ще тичам след него като в " Сватбата на най-добрия ми приятел ".  Макар че досега с жена не сме го видели. Любовта е до време, важно е после да можеш да си кажеш нещо с тоя човек вечер, да ти е приятно да се прибереш вкъщи защото знаеш че там е топло, ведро и уютно, да усещаш подкрепа във всяко едно отношение, да споделяш неща, заради които ти самия се мразиш, но въпреки това знаеш че ще срещнеш разбиране. Освен това смятам че детето ми ще се чувства добре с човек като него, което е изключително важно. Това е моя избор. Но още е рано. 

Ако трябваше да се боря за двама, щях да се боря не само със себе си (да се боря с мен самата ми е много лесно ). Ако трябваше да правя жертви в името на семейството щях да изгубя себе си за пореден и може би последен път...

Винаги съм си мислела, че човек има праг на търпимост. Когато чувстваш че всичко е изгубено и когато в сърцето ти не е останаал и капка любов просто няма смисъл.

Не съжалявай за нищо сторено в миналото - всяко нещо ти дава урок и дори и заради самия урок си заслужава.

Голям дървен философ съм, ама карай!

Е, добре де, защо тогава ще се жените  Аз все си мислех, че в брака има и секс   



Понякога и от тези философи има файда

Е, добре де това че чувстваш, че прага на търпимост е прекрачен не може ли да е грешка? (и аз съм от дървените  ) Това е чувство и също като любовтта се променя и би ли могло този урок който научаваме всъщност да е, че сме сбъркали и избързали с раздялата??? Както ние така и те - бившите се променяме и в някои случаи узряваме и чрез тази криза на раздяла дефакто се подготвяме за едно по сериозно и стабилно отношение към брака и живота с отговорностите които носят след себе си. 
Май това е така само на теория, а?  НАли ни учат че като веднъж не успееш, опитай пак.... що ние не опитваме пак? Все пак хилядите компромиси които сме правили преди да вземем решението за раздяла са били във връзката и с раздялата си сме сложили края. Дали не трябва да опитаме пак или това важи само за нов опит с нов партньор?
Олеееее стана мнооооого ..........  да спра докато е време. 
Така е, като съм се лепнала да чета психология на човешките взаимоотношения, все на някъде ще избие

И аз мисля като Wish.Обичам  приятеля си като брат ,като баща ,и на последно място като мъж.Обичам го като човек който е до мен през цялото време ,но не ми пречи да съм свободна и свободно да изживявам дните си на разведена.Но мисля да 2-3 г да се "кротна"и да си заживея с него и децата.наистина се чувствам сигурна с него ,но с него е като да си в пухкаво топло легло,а аз обичам да спя под звездите на зелената трева.(надявам се разбрахте какво имам в предвид)

Щото голяма гаранция е,че ако имаш някой ще те погледне ако паднеш?! Нещо много розово ми се види това, а аз съм по-реалистка и като гледам из форума какво подпиране пада...не, мерси!
А и за кака Моргана спокойствието вече е мнооого важна дума! Ежедневните компромиси на съвместното съществуване вече не са за мен...Да, труден характер, темерут и нервак - знам се много добре и също така знам, че нито аз ще изтърпя дълго някой, нито той мен...Все пак  БНД не е първия ми опит в дългото съвместно съществуване.....Та аз съм от тея дет са пробвали веднъж, два, три...че и четвърти път и знам за какво говоря!

Ох,Морганче, ЩО си толкова права и ЩО и аз като теб мисля

Има кой да ме "погледне", но ще е до мене докато ме "поглежда", а не "докато смъртта ни раздели". Мисля, че това е разликата.

много си се объркал
за вашто его е важно мъжа да е патерица, а жената да е зависима и ей затва сме ние тука, щото нужда от патерици нямаме.... И той като се усети и почва да се комплексира и тн...