Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Отговори
# 45
  • Мнения: 2 084
Магьоснико, тази симбиоза при нас беше 2 към 2 - Вики се залепи за тате още в мига, когато докторката влезе с тях в стаята, а Преси не откъсваше очи от мен и сякаш надничаше в душата ми. После в къщи Вики чакаше тате да се върне от работа /по 12 часа беше работния му ден тогава/ и се събуждаше минути преди тате да се върне. Тогава аз се опитвах да вляза в "тяхната" симбиоза, въпреки, че си имах своя явен обожател. Сега почти три години след големия ден се "вмествам", но тате с неговите мъжки занимания започва да привлича и Преси. Е, има и за мен място под слънцето. Мъжът ми не се е оплаквал много, но определено не ми остава много време за него.
Аз мисля, че трудностите с осиновените деца под една година едва ли са кои знае колко по-различни. Всички деца минават през периодите на тръшкане, на опити да удариш мама, да кряскаш, че че е лоша мама и какво ли още не. За децата на 3-4 години, навярно е доста по-сложно. Затова може би трябва да се предизвикат промени в законите на всяка цена и наистина да се осигури платено майчинство за семействата, а не само за майките при осиновяване на по-големи деца.
За добро или лошо проблемите се забравят с времето, защото отстъпват място на други проблеми. Аз попаднах в този форум две години след осиновяването. Истината е, че не децата ни имат проблем с осиновяването, а по-скоро аз. Още си ближа раните във форума и по отношение на това как близките ми приеха новината, как хората ме гледаха като извънземно - нашите са близнаци, единия е с малформация - изумява ме "съчувствието", и много ми е болно, че не мога аз да съм ги родила, за да не страдат от идеята, че са изоставени. Затова се опитвам да запечетам в съзнанието им идеята, че не са изоставени, а чакани.
Ама, че дълго стана. Съжалявам.

# 46
  • София
  • Мнения: 1 843
Затова може би трябва да се предизвикат промени в законите на всяка цена и наистина да се осигури платено майчинство за семействата, а не само за майките при осиновяване на по-големи деца.

E, как само за майките при осиновяване на по-големи деца!
За всички, без оглед на възрастта!

Логиката е проста. Няма значение дали детето е на 4 месеца или 4, или 14 години. В това семейство, то се "ражда", в деня, в който влезне в дома и живота на новите си родители.

Спечеленото няколко месечно спокойствие и сигурност, ще са в полза на децата. А и съм убедена, че това би помогнало на повече хора да се решат на тази стъпка.

# 47
  • Мнения: 2 084
Имах предвид и за татковците в семейството - да се предвиди някакъв специален отпуск и за бащи, особено при по-големите осиновени деца. С бебета е далеч по-лесно в някои отношение. Колкото по-дълго е времето, прекарано в институция не е ли толкова по-дълъг периода на адаптация.

# 48
  • София
  • Мнения: 1 843
Да, k.dimitrova. Така е. Не само с адаптацията към семейството и новата среда, но към доста заобикалящи, най-обичайни фактори.
Зависи много при какви условия е расло детето до този момент. Но дори и при най-добрите възможни такива, обикновено има определен дефицит, който с времето се наваксва, при подходящия ангажимент от страна на родителя/родителите.
Но най-важното от всичко е, поне по мое мнение, да се спечели доверието на детето и да почуства сигурност на новото място. А за това е необходимо не просто време, а време посветено изцяло на детето, денонощно. Не просто присъствие. За друга магическа формула не се сещам.

Общи приказки са, давам си сметка, но други няма, просто може да се каже с повече думи.

Аз, знаете съм "прясна" майка, но тези седем месеца, почти неотлъчно заедно, направиха чудеса с нас. Не знаех, че може да се обича толкова и да се отвръща с толкова любов. А при спорадичните й посещения на детската градина, сякаш започвахме да тъпчем на едно място.

Днес тръгна на новата детска градина. Станахме за резил. Тя реве и...аз ревнах. Обаче, имах чувството, че откъсват нещо от плътта ми. Ако не бях успяла да си организирам работа от къщи, дали щяхме днес да сме на този етап? Не мисля.

Дали сме приключили процеса на адаптация и привързване? Не. В никакъв случай. Често чувствам връзката ни, силна и здрава като корабни въжета, а после само за миг, става по-тънка и от паяжинка. Още дълго време няма да си позволя отпускане. Имам едно тайно подозрение, че ще са нужни още поне 4 години. Кой знае?

# 49
  • Мнения: 128
      Искам да си призная  - в началото влязох в нашия сайт, защото исках да намеря отговори "от извора" - преживяно и споделено.Принцесата вече беше у дома - проблеми - бол. Но се натъкнах на безоблачни небеса, всичко беше идилично и безпроблемно.Тук - там само  се прокрадваше идеята за Нещоситам,но за Нещоситама не се говореше........ само на "лични"!
     
       И..престанах да влизам и чета, докато не постигнах   състоянието  и аз да напиша нещо хубаво, без да си кривя душицата....

       Благодаря, Дарзамен,мисля, че ще бъдем полезни на тези след нас. /  Е, докарах го на високопарност - ние, жертвите.../ Laughing

       Магьоснико, прав си, хиляди пъти прав!
       Обаче не знам защо се случва тази симбиоза между майки и деца и... тати встрани.... newsm78
       Но кураж -   с израстването на малкия човек нещата постепенно идват на мястото си. И стават по- хубави от преди /личен опит/. Стига дотогава да не ти се е изтъркало търпението..... Grinning

       
       
       

# 50
  • Мнения: 2 084
Аз си мисля, че ситуацията майка-дете, а тате като в небрано лозе е напълно закономерна, независимо дали процедурата е била раждане или осиновяване. Аз попаднах на форума преди около два месеца, а децата са си в къщи вече повече от две години. На 8 месеца - това е моят опит най-сериозния проблем беше цепката на небцето и храненето със сонда на детето до този момент, рахита, изоставането в развитието на моториката и общото развитие. При братче близначе ситуацията беше изпреварващо развитие със симптоми на хиперактивност, зверски апетит, със захранване на ниво 4-5 месечно бебе - голямо повръщане падаше, защото той се тъпчеше и пищеше за още храна. Два месеца след това беше операцията на небцето и всички останали проблеми ми се губят.
Всъщност, аз съм работила 12 години в детска градина и седем в център за деца в риск и професионалния ми опит и подготовка правят проблемите по-лесни. В една или друга степен съм се докосвала до всичко през което сега минавам, имам прекалено много модели, което много ми помага.
Дълбоко в себе си не вярвам в първичната рана - не мисля, че тя може да е по-силна от моя копнеж и на тате копнежа по нашите деца.
Сега проблема е лапането на палеца и показалеца на Вики, а с Преси нещата с наваксване на речевото развитие, престоящата операция и забавеното развитие се решават бавно  и славно.
Няма розова боя - това е живота, които съм мечтала да имам. Без проблеми би било скучно да се живее. Виж за тати ми е мъчно и много често го забравях, но той е мъжкар и ни изтърпя, а сега започнахме да растем и удари неговия час.

# 51
  • София
  • Мнения: 1 843
Честно казано, не мога да дам мнение относно т.нар. изолация на таткото от общата картина. Някак при нас това не се случи.
Напротив, в някои ситуации, съм го подтиквала да взима по-активно участие - да играе с детето (а и с неговия биологичен син, не само с Ирина), да помогне при вечерния й тоалет, да я облече и други битовизми, да излязат заедно да разходят кучето, да се сети, че момиченцето има нужда от повече нежности и да я поглези...а между нас...ми, малко ми е неудобно, но промяната е единствено в това, че интимния живот зареди малко, но по-скоро като събитие, което се случва във всяко семейство, когато се появи дете. За сметка на това пък, има една особена тръпка, нещо като забранен плод, не е лошо да се върнеш в ученическите години и да гледаш партньора си като гладен котарак.

Но виж, за "първичната рана"...
Хората, които ни виждат ежедневно не биха си и помислили, че сме от скоро заедно, особено напоследък. Имаме една особена, дори бих казала чувствена връзка. Това дете, което в началото се стряскаше от допир и физически контакт, сега обожава да бъде в обятията ми, да се докосваме, борим, гъделичкаме, мляскаме, мачкаме, хапем (лекичко де), целуваме, абе с една дума лигавим си се на воля, хубаво ни е и е видимо. Вече сме повтаряли достатъчно пъти историята за Дома, за писмото на Дядо Коледа, как сме се запознали, как е дошла в живота ни и за другата жена, от чието коремче е излязла. Всичко знае и за момента, това за нея е най-естественото нещо.

Ето какво обаче,  се случи наскоро.
Ставаше късно и отидох да я събудя от следобеден сън, за да не пощурее вечерта. Започнах да я милвам и да я викам тихичко. Тя отвори очи, но погледа й беше странен. Помислих, че просто й се спи още. След думите, които излязоха от устата й, обаче, останах безсловесна за няколко секунди.
- Къде е мама? Искам мама.
Гледам я, докосвам я и й казвам, че съм тук. Тя ме гледа сякаш никога не ме е виждала...И повтаря:
- Искам мама...
Разбира се, не ми оставаше друго, освен да попитам коя мама иска?
Тогава се отърси като от някакъв невидим воал, изведнъж погледа й се избистри, погледна ме пак, замисли се и ме посочи с пръст:
- Тебе.

Може би просто е спала дълбоко, може би е сънувала...а може би...Не думите ме впечатлиха, а погледа й. Сякаш идваше от някаква друга реалност.
За късмет, знанието за "първичната рана", се оказа, че може да бъде не само болезнено, но и спасително. Ако не бях приела в себе си това вярване, пък макар и трудно и с отричане, този ден щях да съм един нещастен, наранен, изпразнен от смисъл човек. И може би, без да искам щях да нараня и нея.

Не защитавам нечия кауза или идея. Просто съм благодарна за шанса да прочета тази книга, преди тези неща да започнат да се случват. Защото, докато избора на детето е в наша полза, всичко изглежда лесно, но жегващата болка, че независимо от усилията, повика на кръвта винаги ще се появява и понякога ще взима връх над рационалния избор, е по човешки - трудно поносима.

# 52
  • Sofia
  • Мнения: 583
Всички вие сте щастливи точно в този момент, защото сте запознати с този вътрешен свят на вашето дете, и можете адекватно да реагирате на всяка дума или всеки жест от негова страна, докато ние нямахме нищо, за което да се хванем и нямахме никаква информация. Успех!  bouquet

# 53
Здравейте мили момичета толкова отдавна нямах време да надникна даже! Но по тази важна тема искам накратко да се включа - многократно минавах и понякога се връщам към тези тревожни мисли. Искам малко да успокоим топката.
DarZaMen - когато взех Андрей на 1г. и 2 м. не беше виждал нищо друго освен белите стаи, креватчето, леличките в бяло. Сам се е приспивал с люшкане, а когато започнах да му пея, бе крайно изумен и досега сам си и пее, сам се и люшка - "мама, така обичам". Втурна се в света на звуци, хора, цветове, морета, тролеи, трамваи и човешко внимание с устрем, макар на моменти да усештах, че има и страх, но без колебания го преодоляваше. Не се спираше, движи се и сега почти непрекъснато, но е потресаващо как поема информацията пълно и безпогрешно в движение. Говори прекрасно за възрастта, помни, мисля, добре за възрастта, след близо три години вече спокойно може да изслуша цялата дълга приказка, повтаряйки тихичко всяка дума, прочетена от мен, уви можем да изгледаме и цял "Макуин", вярно като ни заболи гърба да седим - може да поскачаме за раздвижване на леглото. Не бързай с диагнозите - вие сте само от 7 месеца заедно. Ние сме от три, а той все още предпочита човешката компания, вместо играчките - а те сигурно и при вас са прекалено много (така е при нас - което е грешка). Дай й време - този процес на усвояване на света при нея ще продължава, обема информация е огромен, те наваксват със страшна скорост това което другите деца поемат по малко и всеки ден. Ето сигурно сте видели и морето, и какво ли не още... И ще седи и няма да знае как да играе - четири години никой не ги е учил. 
Креми - не набеждавай Лъчко - Господи нали го видях - влюбена съм в него - момчето е живо, умно, добро. Моята племенница какво що правеше все си падаше на главата. Нищо чудно след комоция и при сътресение да падне пак от люлката - това не значи хиперактивност! А балона всяко дете на тази възраст може да хукне да спасява.
Или - на кой от вас, та камо ли дете на 3-4 години, пък даже и на 6 му е удобно половин час да стои мирно, седнал и т.н.? Та на тях гръбните мускули даже не са приспособени за това. Корнишонко - вие сте в такава възраст, че хиперактивността е слабо нещо по сравнение с пубертета - много се уморяват от себе си, а за концентрацията да не говорим!
Истериките - ние не сме ги имали до скоро - сега може да ревне и да се запъне в парка, че не иска да си ходи или иска него, а аз отказвам. Но това е просто моя грешка и разглезване. Признавам си го. Това става и когато е уморен - може и да ме тупне доста яко и да ми каже "лоша мама, няма да съм ти приятел" и т.н. Но това са и следите от детската градина. Слава богу, че бие само мен. Аз съм боксовата круша Wink
Ние се вглеждаме и вглеждаме... правилно, но да не утрираме нещата и винаги да имаме едно наум - децата ни живеят, особено първите няколко години с нас на максимално бързи обороти.
С поздрав, че ме посреща от работа моя Джигит
Мама Ира

# 54
  • на път
  • Мнения: 2 608
Относно люшкането.  Thinking От прочетеното в различни постинги оставам с впечатлението, че това с люшкането е масов проблем на осиновените деца може би на възраст над 1 година (май за бебетата не се отнася). Предполагам, че в домовете това "успокояващо" люлеене е замествало люшкането и гушкането от близък човек. Все чакам наш Марти да попрестане ... и аха да изчезне и пак се почва. Какво ли не правихме - като се почне от погалване, четене или разказване на приказки, пиене на вода, обрщане по гръб ... и стигне до смяна на легло. Не се клати само когато е неистово изтощен и спи много дълбоко. Също не се клати в първите 2/3 дни от престоя ни на ново място, но не можем нсе да пътуваме и чергарстваме Simple Smile). В книжките пише, че проблемът отшумява около третата година на детето и трябва да се приеме като факт, но той така си тряска главата, че ми се къса сърцето. Денем говорим с него по темата, обясняваме, смеем се заедно на нощните "люлки" (следобедният сън не е съпроводен от този ритуал).
Дайте съвет мили мами или споделете моля личен опит.

# 55
  • Мнения: 2 084
Вчера се срещнахме с приятелка, която има момиченце и моят малък професор набързо се похвали с нашия голям тате и реши да разпитва за нейния тате. Преди да се включа с реакция беше си изстрелял въпроса, а те си нямат тате. Замазах ситуацията като прехвърлих темата, но тази сутрин той отново пита за новата си приятелка и за нейния тате. Обясних, че някои семейства си нямат тате. И приключихме темата.
Обаче ... тази вечер нашия тате е на дежурство, /което не се случва за първи път и децата знаят къде е, пожелават му по телефона лека работа преди да си легнат/. Само, че тази вечер не беше реване, не беше чудо. "Много ми е мъчно" беше добре, но имаше и реплика "ние имаме тате" /Вики си го повтаряше когато заспиваше/. Те наистина си имат страхотен тате, но май си имат и страх да не го изгубят.

# 56
И моята дъщеря се люшкаше така докато заспи а и след това. При нас отшумя постепенно но остана едно ужасно скърцане със зъби докато спи, особено ако е превъзбудена от нещо през деня. Най хубавото е ,че след година и два три месеца у дома започна да се смее  с глас когато гледа детско или играе навън с децата. Започна да си играе сама с играчките който не са много но все още не можем да слушаме приказки.

# 57
  • Мнения: 2 084
Преси беше на 8 месеца и беше много слабо подвижен, но също се опитваше да се люшка. Това спря, когато беше на 10 месеца, след операцията, когато "изкара" едно денонощие омотан в системи, легнал на гърдите ми. Просто спря. Вики, въпреки, че е много темпераментен и подвижен никога не се е люшкал. Има и едно специфично поклащане, когато седят на столче. Правят го и вече възрастни хора.
Дива, може би не може да се разчита само на отшумяването в определена възраст. Не съм чела нищо за проблема. Ако се проявява само при нашите деца, навярно трябва да се потърси професионална помощ. Защо не зададеш въпроса при консултациите с психолог?

# 58
  • на път
  • Мнения: 2 608
Защо не зададеш въпроса при консултациите с психолог?

Питах психоложката на нашия район, но не получих някакъв съществен отговор - каза да чакаме да отшуми. Въпросът е, че чакаме вече 1 година и 8 месеца... Доста е темпераментен милият и май това рефлектира и върху съня му. Притеснявам се, че така не спи пълноценно. Седмично 1/2 вечери не се клати, 2/3 вечери веднъж/ дваж и поне една влиза в серия.

# 59
  • Мнения: 2 084
Имах предвид тук във форума

Редакция на ключовите думи на тема





Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Активация на акаунт