ИЗПАРЕНО ЖЕЛАНИЕ

Преди време Бу беше пуснала тема: "По план - смотана работа". Муш ми прозвуча в този "приповдигнат" дух.
Гонитбата с графики, температури, ову, тука има-тука нема накрая блокират всичко разумно.
И все пак "няма не искаш, няма недей ..."
 

Уф, и аз съм изморена. Вече ми писна да чакам да се случи случката  Месец след месец, вече повече от година.
Но желанието ми не се е изпарило. Напротив- все по- силно и по- силно закопнявам отново да видя положителен тест.
Сега като гледам тримесечния си племенник по снимките направо душата ми изгаря от желание да гушкам отново бебе.
Даже предпочитам да ми се изпари желанието, да спра да мисля само за това, че току- виж станало 

Хайде и аз в кюпа 1г. и 7 месеца.Вече си мисля че никога няма да ни се случи и си налагам да се примиря с това,защото съм станала меко казано непоносима изпадам понякога в истерия само защото някой ме пита как съм  Искам си предишния живот , искам да имам душа да виждам хубавите неща които ми се случват, ами ако наистина не ми е писано да стана майка , това означава ли че трябва да спра да живея??Щом съм на този свят значи има защо , просто трябва да продължа.......... :ro

Ееееее, що да не е за разказване Като кажеш А, трябва да кажеш и Б. Ха сега разказвай

Да, да, мушморокова, точно тъй се чувствам и аз... Ей на, сега вече имаме повод да се надрънкаме в четвъртък!

е една свястна приказка бееее.евала.то кат няма да сме бременни поне да сме пияни

Още една ветеранка на хоризонта 

Има го наистина този момент. Аз лично, като усетя нещо такова, излизам "в отпуска" от правене на бебе. Умишлено пропускаме фертилни дни, даже последния месец  по стечение на обстоятелствата, скъпия беше на сухо .


Мисля, че при нашия случай не е изпарено желание, момичета. Просто в един момент ентусиазма и желанието за бебе се изравняват с натрупаното отчаяние от месеците на отрицателни тестчета, и след такова съчетание на положителни и отрицателни емоции човек се чувства празен.
Тогава просто трябва всеки един да намери това, което го зарежда с енергия (било работа, или екскурзии или тридневен запой  ), да се остави един месец на всичко това, от което съзнателно се е лишил или избягвал през времето на "бебеправене" и когато се почувства отново "човек" - желанието за бебе отново ще дойде! Оттам нататък, смятам - знаете какво се прави .


Прегръдки на всички и горе главата! 

А аз си мислех, че само аз съм толкова ненормална, че огромното ми желание за дете прегаря пред проблемите и неприятностите... Все по-често се улавям, че ми се иска изобщо да не се бях захващала с мисията "бебе", че предишният ми необременен с подобни терзания живот беше много по-щастлив, макар и егоцентрично фиксиран върху собствената ми личност и мъжа до мен. А сега... търся простотата отново. Точно вчера вечерта и днес преди да дойда на работа ми се въртяха подобни мисли из ума, а тя Муш взела, че ме изпреварила  
Обаче имам чувството, че сега, когато съм наясно, че има проблем, че има дълъг път пред нас, сякаш това ми подейства отрезвяващо. Сякаш се върна онази спонтанност в отношенията ни, която (поне от моя страна) беше поизчезнала в последно време. Сега правя секс заради самото желание за това, скачам на въже и си карам много друсащата кола без притеснения, че ще изръся незакрепеното си ембрионче. Сякаш пак се чувствам на 18 - млада и дива - щом няма да ставам мама, поне да се забавлявам. А другото - божа работа  
Не че не искам бебе. Просто приех и се примирих, че бебето ще дойде в някакъв бъдещ момент, когато направим всички необходими изследвания и процедури и късметът ни се усмихне поне малко. До тогава... признавам, боли ме да виждам как чуждите деца се раждат и растат, а моите още ги няма... боли ме, но ако такава е съдбата ми, ще я приема с достойнство и воля, ще изпълня живота си с други неща. И ще правя необходимото - само това, нищо повече.

И аз се нареждам в списъка на чалнатите, дали желанието ми се е изпарило не съм много сигурна, но знам, че отчаянието ме наляга с пълна сила.
По-скоро мисля как да преустановя собствения си душевен тормоз с това че не мога едно дете да износя, а сега проблем със зачеването. Знам, че осем месеца не са много, но нервите ми започнаха да се опъват, или пружинката по-скоро ще се скъса. Опитвах се да не се паникьосвам толкова много, но последните месеци се хващам, че не спирам да мисля, станало ли е аджеба нещо, или пак съм се понавила повече. Този месец ми дойде три дена по- рано, и като надух гайдата, не мога да се успокоя, добре че наравно с това вдигнах и температура и не можех и името да си кажа , за да си имам оправдание пред Любимия.

bozhidar07, я по-добре отиди да си поиграеш на пясъчника, да не дойдат мама и тати да те ошамарят.

Момичета, недейте така, моля ви ; та аз влязох в тоя форум, регистрирах се тук заради куража ви, заради високия дух, който поддържате; за съжаление аз не съм голям оптимист, а и ми липсва търпение за каквото и да било, не прави изключение и желанието ми за бебе; вече преминах през няколко "мрачни" периода и винаги изпадайки в тях, влизах тук, четях ви и ви се възхищавах, че имате сили да звучите весело, макар, че навярно всяка от вас знае най-добре какво е "смях през сълзи"; смятам, че изпитанието, това убийствено чакане ви е направило изключително борбени и силни, шапка ви свалям и знам, че всяка от вас рано или късно ще дочака мечтата си и ще бъдете перфектни мами

Споделям напълно. Напоследък си мисля даже, че влизам във форума само за да знам какво се случва с вас, а не за да търся инфо /всичко знам вече  / или да споделям за мен самата /то няма и какво да кажа де/. Отдавна не меря температури, а тестове за ову ползвах само цикъла след лапарото колкото да проверя да няма някакви изменения, защото пвулацията си я знам наизуст. Секс не ми се прави от четвъртия или петия месец опити. С една дума започвам да се надявам вече да ми писне съвсем в най-скоро време и белким тогава стане - нали казват, че когато най-малко го чакаш тогава става. Ама пусто като дойде време да ми идва и все си се надявам или чакам чудото да се случи, макар и вече почти да не вярвам, че ще стане по естествен път.

Мушморок, пак ли сме на една вълна...  Точно сега съм в един период на лутане - искам или не искам да забременявам.  От една страна толкова искам дете, че изпадам вече в депресивни ситуации, когато срещна  познати с малки деца. Все така става, че говорим само за децата, по -точно те говорят аз мълчаливо изслушвам. Едвам успявам да се добера до вкъщи, където давам глас на мъката си.  Сълците сами се стичат, въпреки неистовите ми усилия да запазя самоконтрол. Явно не успявам. Мъжът ми вече стана свидетел на няколко такива случки и доста се притесни -  явно чак сега осъзнава колко тежко преживявам неуспехите всеки месец. Знам, знам, че не бива да се отчайвам, ама кажете го на сърцето. Мен не ме слуша. Чувствам се непълноценна, непотребна, излишна. Взех решение да избягвам срещите с приятели, които имат малки деца, както и бременни жени. Съзнавам, че е доста крайно, но така се чувствам по-спокойна и не се натоварвам психически.

Същевременно ми минават и едни мисли за смяна на работа, смяна на държава... Мечтая за нов живот на ново място, където да се чувствам спокойна и щастлива.