Да си поговорим за страховете

Страх ме.
На моменти така ме е страх, че душата ми се свила като орехче.

Страх ме е дали някога ще заличи тази неистова болка, която изпитва от спомените за "онова" място.

Страх ме е да говоря. Меря всяка една моя дума, защото това, което казваме свободно на родените от нас деца, в нея буди страх.
"Стой тук, че някой да не те вземе", "Има деца, които няма какво да ядат", "Ще те пратя при баба ти!" - такива фрази, нормални за някои ситуации в другите къщи, у нас са вето, а поводи има и не са малко...

Страх ме е да не я нараня без да искам.

Страх ме е, обаче и да не порасне съвършен егоист.

Страх ме е да не стане страхлива, комплексирана и с убеждението, че е втора ръка човек.

Страх ме е да не изпусна баланса и да създам егоцентрично същество, което смята, че света му е длъжен.

Страх ме е какво ще преживее, когато разбере, че има братя и сестри, които живеят с биологичната й майка...

Страх ме е да остане само с баткото, за който плаче всеки път, когато си тръгва.

Страх ме е да й "доведа" братче или сестриче, за да не се почувства заплашена...

Страх ме, че не мога да се справя с нощното й напикаване.

Страх ме е, когато ми говори за "дома" и казва, че не може да го забрави...

Страх ме е, че не мога да излекувам болката й като с магия, ей така, изведнъж, за да расте щастливо и безгрижно.

Страх ме е да й покажа страховете си.

Мен ме е страх само от едно нещо, а разбрах, че и половинчото се страхува от същото. Като ни извикат за дете да не се наложи единия да прави компромис, защото всеки е с различни изисквания. Не е като вашите страхове, обаче за сега само от това ме е страх, толкова много, че чак не искам да ни викат на среща.

    Толкова страхове имам,такава топка ми е заседнала в гърлото,че само чета,а не мога да напиша и два реда.Синът ми е почти на 11 години и дойде при мен на 20 дневна възраст.Дъщеря ми е от 3 месеца в къщи и скоро ще навърши 5 години.Страшно е да се бориш с болката,гнева,с въпросите.......Това го пиша вече половин час

При мен страхът идва на периоди. Понякога “нагъстичко” понякога въобще забравям, че е осиновен. Радвам се, когато периодът на “ремисия” между страховете ми е по-дълъг.

• В началото ме беше страх всеки ден
• Наблюдавах себе си, детето, семейството ни под лупа. Даже имаше случаи в които ми се струваше, че съм се отделила от физическия си образ и съм страничен наблюдател.
• Най-много се страхувах детето ми да не бъде наранено от някого … някъде по една или друга причина. Вече съм наясно, че това му предстои тепърва и ме е страх от тези моменти.
  
• Притеснявам се от това, че като порасне може да няма брат или сестра. След родителите ми сестрите ми са най-близките ми хора. Не искам да е самотен в един момент, когато нас ни няма. Приятелите се сменят в различните периоди от живота, връзките също.
• Иска ми се да не е егоист (защото сега си мисли, че светът се върти около него), но да си отстоява правата и да не е мекотело.
  
• Не ми е спокойно когато не е с нас, дори когато е с бабите и дядовците – душата ми страда и се страхувам да не се “случи нещо” (някой пристъп или нещо подобно).
  
• Страх ме е как ще му се отрази на душичката ПЪРВИЧНАТА РАНА от изоставянето в процеса на израстване и осъзнаване, че това може да го направи нещастен и неудовлетворен. В момента не желае да се замисля, въпреки че е наясно че е “взет” а не “роден”. Тепърва му предстои да “осъзнава” произхода си постепенно.
  
• ……
  

Сигурно има още, но стана доста дълго.

Снощи до 1 часа през нощта гледахме с Милен снимките - от момента на първата ни среща, та до последната. 7000 снимки, че и отгоре.
И излезнах от ремисия.
Страх ме е.
Не от нещата, които ще се случат, а от това дали ще бъда достатъчно силна да им избърша сълзите, когато ги наранят. Иначе съм наясно, че ще бъдат наранявани.

Дар за мен, и аз бях възприела тази тактика
/"Стой тук, че някой да не те вземе", "Има деца, които няма какво да ядат", "Ще те пратя при баба ти!" - такива фрази, нормални за някои ситуации в другите къщи, у нас са вето, а поводи има и не са малко.../
но се отказах с течение на времето. Особено за репликата - стой тук да не те вземе някой. Наложи ми се да проведа следния разговор.
Стой тук да не те вземе някой - Кой - Маме, има хора, които взимат децата от майките и татковците им - Те лоши ли са - Да
Милен помни като слон. Този камък ще падне после в моята градина, но за момента ми е по-важно, да го опазя физически докато опознава света.
Пак ще пиша.

Страх ме е да не ги изгубя - от първия миг, в който чух по телефона, че имаме близнаци се сртахувах, че ще ми ги вземат. Когато ги видях за първи път изпаднах в паника, че ще ни ги вземат, че няма да ни ги дадат., че нещо ще се "обърка".
По време на операцията на Преси много се страхувах - за какво бих живяла, ако ги няма в живота ми.
Страх ме е от техните страхове - дали ще успея навреме да уветя как да им помогна. Ще ги разбирам ли, адекватна ли ще бъда?
Страхувам се след вчерашния въпрос на Вики "Какво ще правим ние когато бие умрете?". Нямам право да умирам докато те не се почувстват достатъчно силни, за да се справят с живота сами. Нямам право да боледувам, защото последните няколко дни за тях бяха мъчение /мама е болна/, те страдаха. И една тъпа лелка в детската им казала, че мама е болна, защото те не слушали.
Страхувам се и от хорската простотия и злоба, и се моля да не се срещат с не, поне не в най-грозните й форми.
Страх ме е за Преси, но уча Вики как да го брани от тези, които му казват, че не може да говори.
Страх ме е за Вики, който прекалено отрано наднича в света на възрастните и разбира и чувства повече, отколкото едно дете на 3,7 би трябвало. Той заявява на същата онази лелка, че това са "наши семейни работи", но това "оръжие" брани ли и него от простотията?
Страх ме е за нашият тате. Остава ли ми време за него, да бъда най-добрия му приятел? Как се справя той?
Страх ме е да не разочаровам децата си.
Страх ме е, но има на кого да разказвам за страховете си.

Днес е 15-я и рожден ден, няма я от пет дни.Страх ме е ,че когато е "там" я издържа някой, срещу какво не знам.
Страх ме е че вече е избрала опасен за себе си път. Страх ме е ,че пропастта между нас е непреодолима вече .Страх ме е, че вече никога няма да се върне близостта ни отпреди, нищо, че и преди тази близост не е била съвършена.Страх ме е че ни предстоят трудни избори...

Аз още нямам дете, но също се страхувам.
Най-големия ми страх е, че в началото за детето всичко в къщи ще му е чуждо и може би ще иска обратно в дома при познатите хора...

От толкова много  неща ме е страх, че вече не искам да си мисля за тях!
Независимо дали детето е осиновено или не , днес страховете са повече от преди! Света стана по-неприветлив  и по-опасен за децата!
А при осиновените деца мисля , че има повече страхове!  КАК ДА СЕ ПРЕБОРИМ С ТЯХ?
А когато си сама? Не ,не ми се мисли...... не искам.......

Страх ме е, че ще ми го вземат. Първата седмица, когато спа в своята си стая (първите 6 месеца спа при нас в спалнята) сънувах, че някой го краде през прозореца, че не са ми наред документите и трябва да го върнем в дома, накрая сънувах, че с мъжа ми се развеждаме, и съда изцяло присъди родителските права на него.

Страх ме е, че няма да ме приеме като своя майка.

Страх ме е че цял живот ще мечтае за биологичното си семейство.

Страх ме е, че ако и когато дойде момента да се срещне с биологичното си семейство, те ще го отхвърлят отново

Страх ме е че сина ми ще разбере от какво се страхувам и за да не ме нарани няма да бъде искрен с мен.

Страх ме е да не го разглезя

Страх ме е че може да приеме ролята на вечната жертва и да извинява неуспехите си единствено с травмата от изоставянето

Страх ме от още 78954789 неща, но когато вечер се прибере в къщи и се гушнем, всичките ми страхове се стопяват

С риск да повторя някой от вас ще споделя, че в момента най-големия ми страх е дали ще се справя като родител.
Страх ме е, че не знам как и кога да му кажа истината за неговото идване у дома, така че да не го нараня допълнително.
Страх ме е да не го направя мое копие и цял живот да търси одобрението на хората. Да се страхува от провала и да се опитва да  доказва, че с нищо не е по-долу от останалите.
Страх ме е от реакциите и действията на близки и приятели, които все са "за мое добро" (респективно за "доброто" на детето). Защото най-много боли, когато те нарани близък човек.
Страх ме е от момента, в който ще започне да иска отговори на "неудобните" въпроси.
Страх ме е, но все още не знам от какво точно. Страховете ми са някак мъгляви и неизбистрени. Сигурна съм, че ще има още хиляди неща от които ще ме е страх, когато детенце е вече у дома. И ме е страх, че няма да съм потготвена за този момент.

Страх ме е, че може да не оздравея и да не разбера какво е да си майка.

Само че това не го казвайте на никого.

Най-големия ми страх , когато беше малка беше за живота  и безопасността й.Страхувах се от деня в който ще разбере за осиновяването си и ще ми каже. В момента се страхувам от това, че е разбрала и упорито го крие от мен и от всички и,че това е една от причините за бягствата й.Страхувам се, че не мога да й дам това от което има нужда, защото ме  наранява непрекъснато.

Да напиша и от какво не ме е страх.
Не ме е страх да не ги загубя във връзка с осиновяването, но ме е страх да не загубя връзка с тях.
Не ме е страх да им кажа истината - казвам я редовно. На първия въпрос изпитах остра болка в стомаха, но отговорих, от там нататък не ме е страх от въпросите. Ще ги има - ще отговарям.От това пък хич не ме е страх - в момента в който пожелаят ще им съдействам напълно /имам предвид след навършването на 18 години/ Имаше периоди, в които си мислех, че това би означавало, че съм се провалила като родител, но разбрах, че не е така и едното няма нищо общо с другото.

страх ме от сълзите, които детето ми ще изплаче, а аз ще съм щастлива че вече си е у дома.
Страх ме е че аз ще го искам, а то мене не ! - най много ме е страх от това. Ние разчитаме, че ако това е нашето дете - ще се борим за него.......а ако не е? ако сгреша - аз все пак сама ще трябва да взема решение.
Страх ме е че, когато аз го накажа, няма да има кой да му обясни защо е наказано и .................

И kukuyaka  - ще оздравееш, тук сме толкова силни жени, по частица от нашата енергия да ти дадем - скоро ще си здрава!  Вервай ми ! аз за жалост ги разбирам тези работи, всичко е само до добра енергия мила
А пък вие ще ми помагате на мен със съвети

 
За мен ти си най-необременената от глупости  кандидат-мама и един от хората, с които се чувствам наградена, че Съдбата ме запозна.

Няма да те дадем.

Както е известно, аз съм гадна и досадна, та и на болестта ти ще и досаждаме


С Божията помощ всичко ще приключи добре .

И аз имам страхове, но темата не е страховете на децата, та за моите не пиша, да не я спамя.

 Креми казва: "Страх ме е,че много скоро ще влезнат в онази трудна възраст и тогава осъзнаването им ще е на друго ниво" -  Кремче, няма как да минете тази възраст, с едното дете сега съм във вихъра и, та ми иде гората да хвана и партизанин да стана.

Креми :" Страх ме е,че в яда си ще ни кажат вие какви сте ми за да ме поучавате или забранявате" - 1) Този израз не винаги идва с идеята, че не сте био-родители, всички деца го казват. Може да значи, че сме по-немодерни, неактуални, не ги разбираме, не сме се сблъсквали с тяхната действителност и още сто неща и т.н. Един колега вика, че е добре че децата му били родени  в един век с него, ама какво ще  правим ние с деца от следващия век .
2)ако е с идеята за осиновяването израза "какви сте ми вие", то мен ако питаш, по би имало смисъл да се притесниш ако не го чуеш, отколкото ако го чуеш. Не се шегувам. Ако е парализирано от ужас да не ви нарани, няма да го каже. А ако го каже това не означава, че това си мисли. В повечето случаи това са нескопосаните опити на милите тийнчета да попитат за сетен път дали ти държиш на него и дали винаги ще е твоето дете и дали го обичаш. Говорят се разни глупости. Но се очаква твърда и блага реакция. Ама и ние родителите душа носим и не винаги успяваме да си преведем думите им.

Креми: "Страх ме е,че рано ще искат да разберат къде са корените му а няма да  са готови за това" -
1) за това никога не си готов защото научаването му противоречи на природните закони - майка ти да те легитимира пред обществото, а не ти да си търсиш мястото и от две места, та никъде. То е като за раждане, смърт и плащане на данъци все не настъпва  подходящ момент.
2)Има разлика между тези деца и нашата съдба. Ние сме от тайните деца. При вашите деца нещата са по-цивилизовани, меки и гъвкави. Имате всички шансове да сте по-удовлетворени и щастливи понеже обективно е възможно децата ти да са по-спокойни.
Това много искам да ти го обясня добре, ама май не успявам.

 Креми:"Страх ме е,да не се затворят в себе си и да не знам какво се случва в душите им."
 Кремка, ти не си се затворила и не ги натискаш, не ги пресираш, не им пиеш от енергията за да храниш твоите тайни, така че пак налице са всички шансове обектовно те да не са затворени.

Дано съм била поне малко полезна.

Ти: "Страх ме е, че няма да ме приеме като своя майка." - Ти вече си, за кога да те приема? Кой да те приема ? Ти си. Ако ти не искаш да излезеш от мястото друг няма сили да те изгони. Ако изгубиш увереност и самочувствие като такава, на теб няма да ти е леко, но детето да те детронира - абсурд.
А говоренето на глупости и грубости (ако въобще го има) през пубертета е повече неистово желание да се убеди, че винаги за теб ще е детето и пр.

Ти: "Страх ме е че цял живот ще мечтае за биологичното си семейство." -
Той няма семейство. Те са двама и рядко са заедно в живота. Пренебрежимо малък процент са заедно.
А мястото при БМ не е топло и светло, то е доста злокобно и няма дете, което да мечтае за нещо хладно и бързодвижещо се.
Това е запечатано във всяка  клетка.
Да си чула някой да е установил подобна топла връзка. Само една жена пишеше и то коментираше друга . Установяват се връзки със сиблингите и то в редки случаи.

Мисля, че си в това, което е аналог на следродилния  синдром.

Всичко ще премине, повярвай ми. С част от нещата ще се справиш, а друга част ще загуби от остротата и болезнеността си. Някои проблеми ще се сменят с други. Напикаването ще отшуми. Дай си поне 2 години. Вече едната мина.  А кръвното родство не винаги е родство на душите и не със всички братя и сестри се постига душевна комфортна връзка. Тя брат си има у вас.  Не е съвсем сама.

Дай си време 

Мен пък ме е страх, че Марти можеше да не дойде у вас.

След като знам, че е твой,  вече не ме е страх за него.

Дано не прозвучи много неясно.

Защо не я поканиш на кафе навън или на пикник сред природата, само двете, не у вас, и да поговорите като дами.
Но в кафене, в което няма да надничат в кафето ви, и където да можете да поговорите спокойно или сред природата.
Ако пуши - предложи и цигара. После ще имаш време да поговориш и за пушенето, но не сега.

Разкажи и за страховете си.
За най-големия най-вече.

Защо след като тебе толкова те е страх,  не ти хрумва, че и нея може да я е страх.

По-лошо не може да стане. Това е доста освобождаващо.

Помисли над идеята.

По това си приличаме.
И аз два реда пиша за толкова.
В началото плачех и пишех.
Вече ги правя поотделно .

Сърдечна прегръдка 

 

Е тая лелка направо държи палмата на първенството.

На моменти си мисля, че по жестокост и тъпота ги избират за детските градини лелките.


За теб   
 

Наистина имате повече страхове, но Господ е милостив и всичко ще се подреди.

Респектирана съм от стила ти на отношение с детето и това, че си пряма със себе си. Така изключително много помагаш на детето. А и не е казано, че ще си вечно сама 

И мене ме страх, ама повече за майките на момите, дето ще въздишат по твой Милен.

И аз от теб се уча да не ме е страх.

За страховете...
Започвам да пиша, трия го. Отивам в друга тема и пак се връщам. И пак започвам да пише. И пак трия... И така безброй пъти.
За да напише човек за страховете си, да ги сподели, трябва първо да си отговори на наглед простичкия въпрос - От какво се страхувам?
Всеки има страхове - къде основателни, къде - не. Някой изскачат на повърхността ненадейно и спонтанно и се налага да се борим с тях на момента; други - се спотайват толкова надълбоко в нас, че ние страх дори да си ги признаем. Ставаме ли по-страхливи, ако споделяме, или ставаме по-безстрашни? Психолозите може би имат отговор. А аз само си мисля, че признатите и споделените страхове само ни правят по-силни (най-вероятно на принципа "това, което не ни убива, ни прави по-силни").
Страховете на всеки от нас са различни, но всички носим един общ първичен страх и това няма нищо с това, че не сме износили децата си в утробите си - това има само общо с факта, че сме МАЙКИ на децата си. И този най-голям страх е извечен - страха за децата ни - за тяхното здраве, за тяхната сигурност; за това дали ще се справят в училище; за това дали ще намерят добри приятели; за това дали ще срещнат голямата любов; за това дали няма да се разочароват; дали ще си намерят добра работа; дали няма да "отлетят" твърде далеч от нас; дали....
Познати ли са ви тези страхове? Убедена съм - това са били страховете на моята баба, която дори не можеше да чете, но беше изпратила в "големия град" и четирите си (родени от нея) деца, за ги изучи...
Това са били страховете и на моята майка (която не се престраши да ми каже, че съм осиновена), която след смъртта на баба ми, е напуснала Университета, за да поеме грижите за сестрите и брат си и която до края на живота ги приемаше като свои деца, наравно с мен - най-изстраданата й рожба...
Това са и моите страхове.

Не ме е страх, например от това, че децата ми ще задават неудобни въпроси. Те вече ги задават, но аз се научих да бъда откровена и да говоря с тях като с равни. Те имат и огромното предимство от самото начало да знаят, че са осиновени, за разлика от мен. И имат свободата да питат, с увереността, че ще получат отговор.
Не ме е страх, че някой ден на вратата ми ще се появи БМ (моята или на децата ми). Готова съм да посрещна всяка от тях и не да й обяснявам, а да й покажа, че да си майка е нещо повече от това да дадеш живот.
Не ме е страх, че децата ми може в един момент да решат да търсят своите био роднини. Да, всяко дръвче носи белезите на дървото, от чиито семена е поникнало, но черпи жизнени сокове от земята, в която се е вкоренило.
Не ме е страх...
Всъщност, страх ме е...
Вече повече от шест години (откак загубих съприга си) ме е страх, че времето няма да ми стигне.
Страх ме е, че времето няма да ми стигне да отговоря на всички въпроси,
Срах ме е , че времето няма да ми стигне да избърша всички сълзи,
Страх ме е, че времето няма да ми стигне да изживея всички онези неповторими мигове, в които сърцето ти се разтапя и краката ти се подкосяват от щастието да съм майка на децата си.
Страх ме е, че времето няма да ми стигне да раздам цялата любов, която нося в сърцето си.

Но когато видя усмивките на децата си, когато чуя гласовете им и усетя ръцете им обвити около врата си, забравям всичките си страхове и съм готова да се сражавам и с вятърни мелни, и с триглави змейове.

Тц.
Първо на мен не ми трябва време, аз съм си "сложила главата в торбата" завинаги. Искала съм го, търсила съм го, борих се за него и обичам дори страховете си за това прекрасно същество. Не съм вярвала, че може да се обича толкова!
За нея ме е страх, не за мен или за нашата връзка.
Две години са само наполовината от времето, което е живяла в "изолатора".
Поне още 4 са нужни за да почне да поизбледнява спомена.

Но това е друг синдром. Това не е първична рана.
Тази е вторична, но бележи доста силно крехките им душици, съзнанието им най-вече.

Разговорите за "тази, от което чието коремче е излязла" са оскъдни за момента. За нищо не насилвам детето. Тя казва, че не иска да я вижда никога, аз съм й казала, че заникъде не бързаме, има време.
Оставям я да говори свободно и да излива на воля, каквото има да излива. А това е "дома". 30-40-50 пъти на ден "дома".
Истории, спомени, картини, случки. Всичко е свързано с "дома".

Понякога я слушам и ми се реве като на магаре, а не бива.
Затова ми е се е свило вътре.

Преди не знаех, какво могат да причинят тези институции, само си въобразявах. Сега знам и ми става страшно.

DarZaMen, не се притеснявай толкова, че все още говори за дома. Малките деца по-бързо забравят емоциите и чувствата, които дадена случка им е причинила.
Представи си, че я водиш в зоологическата градина. След излизането ви, тя с голямо въодушевление разказва какво е видяла там на първия срещнат познат. С блеснали очи обяснява колко голям е бил слона, мечката как се къпе и маймуните как са играли. След седмица обаче го няма това вълнение и ако някой я попита какво е имало в зоологическата градина, ще отговори "голям слон, мечка и маймуни" и на въпроса харесали ли са и, ще отговори просто "да".
Същото е и с дома. Да, живяла е там дълго време, все още говори за него, но вече не със същите чувства. Тя никога няма да го забрави. Дори спомена да избледнее, живота и в дома я е белязал дори на подсъзнателно ниво за цял живот, но все пак чувствата и емоциите, които ти и семейството и я карате и ще я карате да изпитва са вече много по-силни от спомените за дома.

Дефи страхохотен постинг!!!

Опитвах се да пиша, но и на мен не ми се отдаваше никак. Справила си се чудесно.

Ако успявам да схвана идеята е да различим страховете на осиновителите. Различни ли са те от страховете на всеки друг родител?

Не. Ама хич.

Аз имах страхове. Беше ме страх да не загубя семейството си. Жена си.
Взирах се в всеки жест на Боби. Всяко намръщване. Кихане. Търсех причини. И който търси знаете, че намира.

Вече не ме е страх. Боби е чудесно дете на почти две години. Доста активен, даже прекалено, но чудесен малък мъж. Изживях и надскочих страховете свързани с аспектите на осиновяването ( поне така си мисля).

Нормално родителски страхове. Даже да ви призная честно Боби дали заради дома или някаква друга причина се справя чудесно и сам. Наистина. С учудващо много неща.

От известно време се чувствам като допълнение/инструмент на любопитството му. Вече не го водя аз. А той води мен. И е чудесно:)

Не ме е страх.

Мислила съм го, но дори и да и го кажа , смятам че това няма да промени към по-добро нещата, ама знае ли човек...
 

Това с цигарата наистина "ще избие рибата".Тя ще онемее, макар,че не съм сигурна дали някога й се е случвало.
А за страха... Ние не можем да говорим за обикновени неща, камо ли за най-важните...

Нали може да пиша от името на Димо - неговият най-пръв страх беше "как ще се справяме с парите, това са две деца наведнъж, ако нямаме с какво да ги храним". Моят отговор беше -"ще крадем". С времето страховете ни се променят. Сега неговият страх за издържането на децата премина у мен "ако нещо се случи с Димо дали ще се справя чисто финансово"
Аз преди се страхувах да не ми ги вземат - сега той се страхува децата да не ни напуснат когато пораснат и да искат да живеят при едни други хора, да не ни харесват, защото сме "стари".
Той много се страхуваше от онова място - върнахме се това лято там и се оказа, че там няма призраци, а сърничка и люлка.
Странно е, че от хернията на Преси не се страхувам - боли ме душата, че ще го боли, , но не се страхувам - ще се оправи.
Имаше една руска анимация - за едно котенце и едно кученце, които при една буря се сгушиха и си казаха "хаиде, да се страхуваме заедно!"
Хубаво е, че има с кого да се страхувам заедно - така бурята ще отмине по-бурзо.

Страх ме е за живота им.
Страх ме беше от въпросите,вече се научих как да отговарям и някак си по лесно става.
Страх ме  е един ден да не предпочетат БР пред нас.
Страх ме е да не ни намразят.
Страх ме е че може да бъдат наранени.
Страх ме е от двете предстоящи операции на Боби,които занапред ще му предстоят.

Страховете ни са много.

Ще ОФФ-на малко.

Като човек с бурно минало в няколко екстремни спорта, съм стигнала до един извод:

Тези, които не ги беше страх от нищо, ама от нищо, за жалост си отидоха млади и зелени.
Тези, които имаха страх, колкото да им мине мисълта "абе, то хубаво да видиш неизвестното, ама ми се ще да го гледам по-дълго", потрошиха туй-онуй, полежаха в гипс, но са живи и здрави, болежките само им напомнят, другия път да ги е малко по-страх...
Тези, които се страхуваха повечко, отколкото им беше любопитно - що е то адреналиновия приток, не постигнаха никога кой знае какво, но по своему извадиха най-голяма полза от спорта.
Тези, които се страхуваха повече от нужното... гледаха отдалече.

Малко страх не вреди. По лични наблюдения, това често се оказва единствения възможен начин за оцеляване.

И да ви кажа, стигнах до извода, че по-екстремен "спорт" от отглеждането на деца, няма! 

И какво от това - заслужава ли си вместо да се радваме на времето с тях, да се тресем пред тази перспектива? Която според мен лично е малко вероятна, да не кажа невероятна. Може би редом с нас, но не пред нас.

     Дефи,

       Присъединявам се към страховете на всички.
       Освен това, страх ме е,че няма да се справя.
       Страх ме е,че съм просто обикновен човек, който има всички обикновени човешки нужди и обикновени човешки възможности и не е перфектен и адекватен във всеки един момент...
         
       

Малей  махнала си ми : "После ще имаш време да поговориш и за пушенето, но не сега."

Както ме имат за измет тука и пак ми зачестиха заплашителните писма, та сега и за пропагандатор на тютюнопушенето сред непълнолетни ще ме обявят ... .

Наистина си като пролетарията, силна си, защото няма какво да губиш "освен веригите си". (Майтап с намек на "Капитала" на Маркс).

Не се очаква всичко да се реши с един разговор, затаената болка е трупана с години и у двете страни, но аз бих казала, че искам да и кажа как се чувствам, колко я обичам, че винаги ще е моето дете и че няма да си простя ако не и кажа какво изпитвам и колко ме боли от това, че все едно я губя, а я обичам с цялото си сърце и винаги за мен ще е моята първа и голяма дъщеря.

Как е осмислила дните ми и как се надявам да порастне здрава и грижеща се за себе си жена и да имам внуци, в муцунките на които да видя отново моето прекрасно и мило бебче. Как и сега се гордееш тайничко каква красива и порастнала мома имаш. как сутрин се събуждаш и с мислълта за нея и вечер се молиш Господ да я пази.

Това е само моята скромна идея. Ти си познаваш детето и твоите думи, а и жестове ще са много по-намясто.

 

И че докато сме живи, има изход. Никакви упреци и разкази доколко ти стига кръвното.

E това не мога да го разбера... нали всеки чете тук за да види друга искрена гледна точка. Ами много ясно, че няма всички да харесват всички... ама заплашителни писма... просто съм потресена.

Мира, това не е срещу теб, а срещу изпращачите. Само два пъти съм получавала гадости на лс ( в друг форум) - и двете ги публикувах едно към едно заедно с имената на изпращачите - повече не се повтори...

Значи, първо мисля, че с непрекъснатите обобщения на свой гръб, засягаш вече не малко хора, които те подкрепят и държат на мнението ти.
После - хвани и ги прати тези заплашителни писма на администрацията на сайта!
Трето, ако не престанеш да се наричаш непрекъснато "еди каква си", накрая някой ще вземе да ти повярва!

Това с негативната реклама също има граници!

И да се тупаме все у гърдите не е много шик, ама и да вменяваш непрекъснато колко си "извън нормалното", не е на хубаво.

  Просто вече горя от любопитство, кой може да ти се ядосва  ?!
Вземи моля те да публикуваш поне едно писмо да му се посмеем всички заедно от сърце и да вземе да секне тази неясна вълна от "добронамереност"  .

Мираета, благодаря за топлите думи.Струва си да помисли човек над тях.
Но в момента се питам ще се прибере ли като свърши стачката, че да ходи поне на училище или ще има пак наказания за неизвинени отсъствия и смяна на училище.Питам се и кога ли ще бъде възпитателното й дело и какво ще решат оттук нататък там.
За съжаление повече от година тази е въртележката и няма как да ми дойдат светли мисли.
А за молитвата - дано Господ наистина я пази.
И за кръвното ми няма да споменавам.Мисля, че не ме е страх от смъртта. Виж , от агониите от всякакъв характер - да, защото ги познавам.

Aист, аз не съм осиновена, но бях на възрастта на дъщеря ти точно като нея. абсолютно неуправляема. алкохол, наркотици, е меки и леки, ама все пак.........добре, че не ми понасяха, та не се пристрастих.
бягах постоянно от вкъщи, не ходех на училище, изключваха ме отвсякъде. събуждах се в непознати легла, с непознати хора..........родителите ми просто се бяха побъркали. ядох бой, щяха да ме пращат в поправителен дом, просто бяха вдингали ръце от мен. опитваха се да разговарят с мен, но аз ни приемах, ни предавах.
сега съм на 44. майка ми казва, че съм толкова праволинейна, че съм чак скучна. баща ми подло ми пожелава да ми се върне това, което аз съм им причинила навремето. къде беше проблема в нашите взаимоотношения и до днес не мога да ти кажа, самата аз даже не го знам. знам само че по едно време ги мразех, всички.

любовта, която сега изпитвам към семейството си е безгранична. намерих общ език с тях, макар и за много неща и досега да не се разбираме. да ти кажа, че всичко е временно би било много лесно, но наистина е временно, стига през това време да не се случи нещо непоправимо неприятно. аз сега си плюя в пазвата и съм благодарна, че съм имала явно ангел пазител.
мога да ти предложа да се видим и аз да поговоря с дъщеря ти. казват, че ужасно добре се разбирам с деца. никакви грехове не са ми чужди, това явно ме прави добър техен събеседник.
ами това е. стискай зъби, пубертета е страшно нещо. мога да те успокоя, че от дете като твоето може най-вероятно да излезе човек като мен. а аз определено не съм никак лош човек.......

Писах ти на лични, ако ми отговориш, може и да се видим... 

Аист, подкрепям идеите на мамите. Ти няма вече от какво да се страхуваш /почти/ - просто приеми риска и давай направо.
Мираета, не се връзвай. Като не ти харесва, не чети. Като има какво да напишеш - пиши. Все ще се намери един човек, който да извлече полза от писанията ти, а това е много!

Аз успях да сбия в малко думи моя страх - страх ме е, да не им покажа на момчетата колко много ме е страх. А те са интуитивни!

A после кацаш... защото във въздуха никой не е останал завинаги...

Магьоснико, завиждам ти - вярвам, че е невероятно преживяване.

чета ви и сълзите ми текат

що така...

страх ме е, че няма да доживея да видя Нико порастнал и щастлив

страх ме е, че ако намери биологичното си семейство ще се разочарова

страх ме е, че ще ми зададе въпроси, на които и аз нямам отговори

страх ме е, че не съм толкова добра за него, колкото ми се иска

надничам понякога в бездната на очите му и виждам, че е далеч, далеч пред мен и има доста да го гоня

трябва да събирам сили

най-много ме е страх от това, че мога да умра, преди алекс да е порастнала. направо ми е станало фобия. и че после няма кой да защити детето ми. знаете, че моето осиновяване е различно, тоест ако аз умра, то отпада и единствените и роднини по закон са тези от биологичното семейство.........
та, по този въпрос съм се парализирала от ужас и какво ли не миля, само и само да мога по някакъв начин да я предпазя. трябва да намеря този начин. страх ме е, че биологичната производителка е патка. и ще се опаткоса още повече с времето.
приема се за главна героиня от бразилска сапунка. така че и отрязах квитаницята и започнах военни действия. дано се освести, че инак трябва да обяснявам един ден на детето, че родилата го не е много в час, а не ми се ще.
стана дума за пари.........за първи път откакто се познаваме . тъпа история. дано се лъжа.........


мираетоуууууууууууу, стига се втелява, че ще бия най-накрая.  

И мен ме е страх че ще умра преди моят Никола да порасне достатъчно за да може да се грижи сам за себе си, страх ме е че ще остнем без средства за да му осигуря необходимите неща но дадох порачение на Господ да ме държи на земята достъчно дълго поне до 60г та детето ми да стане мъж. Това е просто съм му пратила такава заповед

Мата, Слава, този страх се лекува по следния начин - взимате си една костенурка-бебе за домашен любимец и се амбицирате яко, да изчакате да видите до колко години живее 

Тази вечер Вики видя църква по телевизора и каза, че там съм го родила. Отговорих ми, че не съм го родила аз, а една друга жена, а в църква е кръстен и се заплетох в някакви дълги обяснения. Страх ме е от това, че той разбира много повече от възрастта си и ме щади и пази, което е много рано за него. Страх ме е, че се държи като малък възрастен. Страх ме е, че носи повече отговорностио, потколкото му се "полагат" за възрастта. Той е "преводача" на Преси, той бие онези, които бият Преси, той обяснява на Преси думите, той обличаше Преси в яслата, той ходи след Преси в детската и го обгрижва. И в къщи ходи след него и все му носи храна и го моли да кусне нещо. Страх ме е от неговите страхове, от темповете му на развитие. С него приказките за Преси не минават. Той "изискава" разговора да е като със зрял човек. А е толкова мъничък. Той води своята битка с една шашава лелка в градината и не търси моята помощ.
А от това да се научиш да си оправен и силен, да се справяш с всичко най ме е страх. Това е бреме, което ми е много добре познато и не го искам за детето си. И много се страхувам да не го допусна.

Mama Galia това с костенурката е супер