Бабиейросите постят с ром!

Но бабиейросите не подозираха грозящата ги опасност. Кубинското слънце в съчетание с алкохолните изпарения ги бяха превърнали в отпуснати мързеливи бабишкери. Горките! Дори не подозираха, че Коледата можеше да бъде невъзможна. Ентусиазираните априлки бяха разбрали тайната им и готвеха велико отмъщение. Планът беше обмислен, стратегията подготвена. Целта набелязана. Вълшебният елексир трябваше да бъде откраднат. Априлките отново щяха да са победителки!

Хъркането не е проблем на хъркащият, и слава Богу. От хасиендата до фургонът на доня Емел не се чуваше, за обратното дон Wolf не бе сигурен. При вдишване бе така, а при издишване - така.. Фургонът бе на една страна наклонен, защото го подпираха празни бутилки.
Трябва да се разчисти.

Дона Дона стоеше пред потъмнялото бароково огледало и критично подръпваше буйния си снежнобял мустак.
- Дотук добре - помисли си тя - Откъм мустак го докарвам. Ама брадицата ми е рехава и неубедителна. Хммм.... Трябва да измисля нещо.
Донята се огледа още веднъж, опъна здрава глътка ром от плоското си шишенце и се отправи към библиотеката, за да търси древни омайни рецепти за космен растеж. Защото пъклен план зрееше в старческата й глава - да си присвои чужда самоличност, а покрай нея - и цял чувал с подаръци, хо-хо-хо...

Априлките тайно се надяваха на защита от вградените агенти Доня Ламелинда и доня Василинда.
Милите дони, дори и не подозираха, че са тайни агенти на нечие сдружение и кротко си похъркваха в тежката нощ след буйстванията на Ноел.  Бяха се сврели на горния етаж на хасиендата с цялото домочадие, тъй като долния етаж плуваше във вода.

В същото това време двойният агент-провокатор Василинда се опитваше да хване нещо за ядене. Вече трети месец тя се носеше из Седемте морета на сал и започваше да се отчайва. Дон Философио отново я измами, обеща й Слънчев бряг (Брях!) или поне Приморско, а какво излезе? Помъкна се подир някаква Малка русалка, с петдесетина години (само!) по-млада от зрялата, но все така зашеметяващо космата Василиндра.
Василинда сдъвка опашката на водния плъх (вчерашна манджа) и пак загреба с крака. Къде, по дяволите, бяха тези кубински брегове? И къде, по дявилите, се губи КГБ агент Спаскова, също априлка под прикритие?

Доня Дона вдигна поглед от прашасалите рецептурници и надзърна през прозореца. В далечината нещо пореше вълните с некоординирани движения.
Донята намести пред окото си шлифования изумруд и се взря внимателно. Нямаше никакво съмнение - толкоз космата и жизнерадостна можеше да е само Василинда. На всичкото отгоре беше сама.
- Така правят в днешно време  - промърмори Дона - родят дете, тръснат го на бабите да го гледат и запрашат нейде из Карибите. Пфу - изплю се тя, въздъхна и слезе в мазето да донесе още ром.

Аман от тоя Дони, промърмори под гладкото си надустие, доня Теофилия! Старият изпогръчкан и проскубан, някога люлеещ се стол, гадно дращеше по пода. Но Донята чуваше само скрибуцането на старите си мисли в главата: - 1, 2, 3, 4 бабиейри и един бабиейер. Отпи глътка от бълвоча, наслаждавайки се на неповторимия му далечен дивоментов аромат.
Аман, пак ще се напият и пак ще се раздрънкат, а като доплува и морската, ако оцелее, спукана ми е работата. В този миг се стресна, отвори огромноте си дзъркели, някога още по-огромни и се взря..........

Доня Лусеринда беше пропуснала големите дъждове, донесени от Ноел, та след 5 дневно кататонно спане след последния запой, най-накрая протегна скърцащите си кокали и реши да стане. Беше огладняла като вълк, като акула и като слон наведнъж. Тръгна с клатеща се походка към килера, за да измъкне де щ имаше запаси от хапване и да се нагъчи като прасе пред заколение.
- Малииииииииииииии! - цялата хасиенда се разтресе от вика и. Другите дони бяха забравили за съществуването и, толкова дълго беше спала и сега подскочиха до покрива от изненада и потрес, какво е предизвикало този кански вик.
При вида на подгизналия килер и зъзнещата насред водата доня Дона, ровеща за запаси от ром, доня Лусеринда получи световъртеж от глад и за малко да припадне от ужас.
Всичко, ама всичко беше залято! Грам сушинка нямаше, трохичка хляб не беше останала, ни саламче, но ромец, а пурите - леле, мале, пурите! Бяха изгнили до една!

Номинации, Оскари! награди! червен килим, шампанско и шармантни мъжки дупета в смокинги! стегнати гърди и липсващи бръчки! блясъци, палми...
Един ужасно глупав корморан, не че тези птици принципно са мнооого умни, успя да изпусне една клечка от човката си и перна доня Ламелинда по плешивото чело!
... палми... клечки! ма*ка ти, птицо проклета! - провикна се Ламелиндиня гневно след пернатото... ужасна драма, сънят се прекъсна, а беше толкова хубаво! Ламелиндиня имаше смътното усещане, че в съня е щяла да бъде наградена поне с 3-4 Оскара. Без този за цялостно творчество - той е за друга
Изпъчи кърмачески гърди, стегна телеса и се понесе в тръст към хасиендата, че вече беше ромопуресто (или пуророместо) време!

 

-Докъде стигнахме! помисли си Мю, като сложи удивителната в края на мисълта си, само за да не изглежда крайно отчаяна. Загубихме прелестната Куба и онази прекрасна съборетина, която приютяваше старческите ни изблици! Доня Доня гние в хаванска лудница, Василинда изчезна нейде из моретата, Ламелинда отлетя с хелиев балон от последния рожден ден...ох, дори не помня какво се случи с останалите!
 Това и беше останало на Мю, да си припомня верните си другарки, докато чакаше влака на една перуанска гаричка. Гарата беше планинска и пуста. Килната табела увещаваше пътниците на пет езика, че влакът със сигурност минава оттук, само трябва да го дочакат. Тя чакаше вече три седмици, но нито друг пътник, нито влак се появиха. Ромът свърши преди два дни и само случайното откриване на четвърт бутилка местна ракия, държеше Мю далеч от лудостта.

О, доня Мю! само ако имаше начин да ни кажеш, че си в беда! няма ли Интернет в Перу? напиши един мейл, хвани гълъб - удари му два тупаника, излъжи го че в Куба има неправителствена организация, която защитава набити гълъби и го прати да ни разкаже!
Това говореше Вътрешния глас на бабиеросите в ухото на Мюриелита.
Вътрешният бабиероски гласец всъщност е едно много странно нещо, което се появява тогава, когато повече от 4 крастави магарета и магарици пуснат повече от 3 теми във форОма.

Доня Анхелина, все така с неизменната бяла панделка в косите (някой я бе излъгал, че така изглежда по-малада), бе оставила отрочето си от мъжки пол, Лисабончо, на баща му, дон Бандерасио, а тя, самата се скиташе из кубинската гора и събираше гъби пърхутки, за да ги сложи в елексира. До нея вървеше и грухтеше неизменният шопар, приятел и утеха за младата й душа, скрита в сбръчкано тяло. Шопарът бе незаменим откривател на въпросните гъби. Тя така и не усети как навлязоха дълбоко в гората.

С два-три маха на кривите си крака Василинда изтласка сала на брега.
- Ей ме на! - искаше да изграчи тя, но никой не се втурна да я посреща. Колибата беше на трески, наводнена и опустошена.
Василиндра седна и си порева от мъка по загубените дружки и най-паче по загубения ром. После се мобилизира, изпъчи се (Упс! Къде са ми гърдите? Няма ги, пущините, от 2021 ги няма...) и смело закрачи към гората. Отнякъде се чуваше грухтене, туй трябваше да е Анхелина, пардон, шопарчето й.

А сеньора Алмунада не приличаше на себе си. След последната й забежка по чужд разкошен мъж, тя бе омагьосана от фригидната му женщина, която бе всеизвестна зла вещица с напълно автентична космата брадавица на носа и още по-автентична, наследствена метла за среднощни полети. Самото зло се бе стоварило на горката сеньора и тя разполагаше с дълги магарешки уши, прекрасна глуповата усмивка (все така беззъба) и дълга, миризлива опашка с розов наконечник. Туловището и бе загубило набръчканата петниста човешка кожа и сега бе издуто, космато и сиво магарешко тяло. Наместо елитарен педикюр, доня Краставицио разполагаше с два чифта оръфани копита, с които ровеше в надежда за някой трюфел, но копаеше само черави, безвкусни коренища и тук-там някой друг буболеч.
Мъка капеше от животинското сердце,
сълза се стичаше от гладкото магарешко лице.
Рояк мухи налитаха връз голия тумбак,
а само можеше да тропа нервно с крак!
Сеньората бе безвъзвратно загубена в една поляна,
в тази си почти катърена премяна.
Наблизо виждаше се някакво си село,
отдето чуваха се често звуци от виолончело.
Ах, музика и танци как магарето обича,
но как до цивилизацията да потича,
когато ще му се присмеят, наплюят, изядат,
във вкусна тенджера ушите му с подправки ще сварят??
Душата й жадуваше за отмагьосване,
но туй ще стане само с нечие жигосване
с целувка, от истински обичащ я мъжкар,
па бил той и най-грозен на Света пъдар!
И тъй сеньората преплиташе в ума си спомени, мелодии, мелодрами, пасеше оскъдни тревички и ревеше самотно из пустата дъбова горичка, гдето песен не се чуваше от ни една птичка.