А тя се държеше ужасно като се роди бебето - скачаше по леглото докато кърмех, реше безпричинно /по-скоро виеше/ с часове, всяка сутрин опищяваше входа и баща и я изнасяше на ръце за детска градина...
- Публикувана: 8 ноем. 2007, 10:33 ч.
- Последно мнение: 14 ноем. 2007, 20:14 ч.
Ревността при голямото дете
Същата работа...целия вход вече сигурно ни знае.
А тя се държеше ужасно като се роди бебето - скачаше по леглото докато кърмех, реше безпричинно /по-скоро виеше/ с часове, всяка сутрин опищяваше входа и баща и я изнасяше на ръце за детска градина...
Миличка, нас ни знаеше целият квартал! Приятелите ни се шегуваха, че заради нас паднали цените на недвижимите имоти в района.
А тя се държеше ужасно като се роди бебето - скачаше по леглото докато кърмех, реше безпричинно /по-скоро виеше/ с часове, всяка сутрин опищяваше входа и баща и я изнасяше на ръце за детска градина...
Миличка, нас ни знаеше целият квартал! Приятелите ни се шегуваха, че заради нас паднали цените на недвижимите имоти в района.
Еми то нищо чудно и нас да ни знае вече квартала, като знам че реве от градината до вкъщи почти непрекъснато.
Общо взето при всички е еднакво. Само, че моя калпазанин като се ядоса ми казва, че щял да си събере багажа и да отиде да живее при баба си. 
Но няма точна възраст, за която може да се каже, че ще приключи лошото държание. Така някой казват, че тр. да стане на 3, други - на 4. Абе чакахме, чакахме, но ей го - направи 5 и си е все същото магаре. Но 60% от лошото поведение идва от градината. Някой от майките са ми приятелки и по дехните думи, а това което виждам по градинките - е абсолютно същото. Просто поколението им е такова - нахакано и агресивно.
Но няма точна възраст, за която може да се каже, че ще приключи лошото държание. Така някой казват, че тр. да стане на 3, други - на 4. Абе чакахме, чакахме, но ей го - направи 5 и си е все същото магаре. Но 60% от лошото поведение идва от градината. Някой от майките са ми приятелки и по дехните думи, а това което виждам по градинките - е абсолютно същото. Просто поколението им е такова - нахакано и агресивно.
или че излиза и няма да се върне... 
ами четири години според мен е малка. 7-8 г. е екстра(смятам аз), но то си е и до дете.
Изобщо не се колебай за второ, като изключим гореописаните странични ефекти, няма по-голямо удоволствие от това да видиш двечките събрали глави да чопкат нещо, или пък да те напълзят като буби и да те гушкат...
Изобщо не се колебай за второ, като изключим гореописаните странични ефекти
, няма по-голямо удоволствие от това да видиш двечките събрали глави да чопкат нещо, или пък да те напълзят като буби и да те гушкат... 
При нас разликата е 9 год.и положението беше още по - тежко,като разбра че ще имаме бебе само се обърна към нас и ни попита"Как можахте? Щом е така аз се изнасям "- обърна се, излезе от стаята ,отиде и си обу ботушките,намъкна якето и тръгна - даже и асансьора си извика.Цялото изнасяне трая около 3 минути, след това се върна мина покрай нас,все едно ни няма и дотам.От там нататък темата БЕБЕ беше табу за него.След като малкия се роди не искаше дори да го погледне,защото му бил съсипал живота.
С времето нещата се промениха и сега не дава прашинка да падне върху малкия.Така,че както са ти писали и другите - търпение му е майката!!!Успех и дано по - скоро се преборите с този проблем!
С времето нещата се промениха и сега не дава прашинка да падне върху малкия.Така,че както са ти писали и другите - търпение му е майката!!!Успех и дано по - скоро се преборите с този проблем!
Още не съм се сблъскала с този проблем, но усещам как се страхувам това да не се случи съвсем скоро.
Вярвам, че голяма роля в това дали голямото дете ще ревнува или не, имат самите родители.Дано съумеем, няма да понеса скоро започналите тръшканици, гарнирани с ревност.
Вярвам, че голяма роля в това дали голямото дете ще ревнува или не, имат самите родители.Дано съумеем, няма да понеса скоро започналите тръшканици, гарнирани с ревност.
Голямото дете ще ревнува независимо от родителите си. От тях зависи по-скоро да го разберат и да му помогнат да се справя с новото усещане по градивен начин. Настройвай се психически, че детето ти неизбежно ще реагира. Как- зависи от много неща, може ревността му изобщо да не се прояви. Но това не означава, че не ревнува.
Няма дете в такава ситуация, което да не е объркано и уплашено. Дете е. Затова всички казват- търпение му е майката. Търпение, разговори, търпение...
Говоря от позицията на майка и на по-голямото дете в семейството. Не съм проявявала агресия, тръшканици и др такива, когато се роди сестра ми, но още помня онова чувство.. бррр.. Ужасно бях объркана- хем си я гушках, играех с нея, хем ме жегваше, когато майка и татко я обгрижваха. Много трудно.
Ще съумеете, сигурна съм
Лошото е, че докато бебето е малко, баткото или каката проявяват ревност /тя дори не винаги е уловима, не е съпроводена с агресия към никого от семейството, а избива към външни хора, затова често родителите се самозаблуждават, че голямото им дете не ревнува и не преживява появата на мъника, а дори напротив - радва му се/, а когато новопоявилото се човече се поокопити, поотрасне, започва то самото да търси своето място под слънцето и тогава ревността е от малкия към големия. Борбата за надмощие е непрекъсната и както е казал поетът - епична!
Ние си мислим, че е достатъчно да не намаляваме вниманието към баткото, но той така агресивно си е присвоил правата върху грижата за бебето, че гони баби и дядовци, приятели и т.н. Скандалите и страданията са безбройни...
Честно казано доста четох преди да вземем решение за второ. Аз дори исках да е момиченце, защото той вероятно щеше да се държи покровителствено. Но многото таблици публикувани в нета не ми помогнаха, както се вижда.
Та някъде четох, че най добрата разлика е 4-5 год. Защо? Защото дете на 2 години е привързано прекалено много към майка си. Т.е. То се чувства като част от нея и е прекалено трудно да да я дели с още някой. Аз си сполням синътми навремето как блъскаше баща си и викаше : "Махай се, това си е моята мама". А, когато разликата е по-голяма пък, самите деца като че ли не се чувстват толкова добре. Това са и мои лични наблюдения.
И за това на 4-5 год. възраст те хем се чувстват ка то отделни личности, хем пък след време ще бъдат задружни.
А, за тези, които се плашат - ами тя трудната възраст не ги отминава със или без второ дете. Тръшкането и отговарянето си го има при всички случаи. Просто е по-трудно когато бебето в др. стая реве, защото е гладно или мокро.
А иначе баткото много си го обича и от врата право при него ходи за да го погали.
Та някъде четох, че най добрата разлика е 4-5 год. Защо? Защото дете на 2 години е привързано прекалено много към майка си. Т.е. То се чувства като част от нея и е прекалено трудно да да я дели с още някой. Аз си сполням синътми навремето как блъскаше баща си и викаше : "Махай се, това си е моята мама". А, когато разликата е по-голяма пък, самите деца като че ли не се чувстват толкова добре. Това са и мои лични наблюдения.
И за това на 4-5 год. възраст те хем се чувстват ка то отделни личности, хем пък след време ще бъдат задружни.
А, за тези, които се плашат - ами тя трудната възраст не ги отминава със или без второ дете. Тръшкането и отговарянето си го има при всички случаи. Просто е по-трудно когато бебето в др. стая реве, защото е гладно или мокро.
А иначе баткото много си го обича и от врата право при него ходи за да го погали.
Разпознавам ситуацията вкъщи в много от по-горните мнения. Само ще добавя един щрих.
Алекс: " Мамо, искам да дойдеш с мен да пишкам."
Аз: " Не мога миличка, нали храня Теа."
Алекс: " Не го искам това бебе. Искам да го върнем. Да го върнем на докторите дето го извадиха."...
Или пък крайно изморена се опитвам вечер да дам бебето на таткото, за да приготвя дрехи за къпане и на двете. Като ме вижда, че подавам бебето заявава: "А ти сега гушни Алито."
Но току що прочетох в съседна тема две тъжни стихотвирения за това как след години ще ни липсват тези моменти. И си обещах да не пропускам нито едно " Мамо, моля...", дано да имам сили да изпълня обещанието си.
Алекс: " Мамо, искам да дойдеш с мен да пишкам."
Аз: " Не мога миличка, нали храня Теа."
Алекс: " Не го искам това бебе. Искам да го върнем. Да го върнем на докторите дето го извадиха."...
Или пък крайно изморена се опитвам вечер да дам бебето на таткото, за да приготвя дрехи за къпане и на двете. Като ме вижда, че подавам бебето заявава: "А ти сега гушни Алито."
Но току що прочетох в съседна тема две тъжни стихотвирения за това как след години ще ни липсват тези моменти. И си обещах да не пропускам нито едно " Мамо, моля...", дано да имам сили да изпълня обещанието си.