Но в началото бях много зле. Първият учебен ден на Ицко - всички деца с мама и татко. Аз сутринта бях като парцал, без настроение. Развалих празника на детето. Разревах се точно на празника в училището. Толкова ми беше трудно да се стегна. После като започнаха проблемите с бебето, постъпих в болница, там толкова ме наплашиха, че като отидох в стаята - рев, рев, рев. Чак докторът влиза на два пъти и като ме види да рева излиза.
Седях на системи 2 седмици, всичките ми вени бяха спукани. Казаха ми - от теб зависи дали бебето ще оцелее, забравяш всичко на вън. Седя на системи и рева. Защото знам, че аз се боря за живота на детенцето ми, а онова нещо си живурка с курвата, ходи по дискотеки, смее се и пее.
После ме изписаха, но проблемите продължиха. Всеки ден на запис, понякога тоновете бяха много лоши. Прибирам се пеша, рева по пътя. Нямам човек до себе си, който да ми даде подкрепа, нямам човек, който да е до мен в този труден момент. Гледах циганите как прегръщат бременните си жени, как идват на раждане, притеснени, после как посрещат бебетата си.
Аз посрещам тези моменти сама. Много е тежко, повярвай ми. Но нямам право да се предавам. Знам, че ще мине.
Някой ден ще намеря човек, който да цени мен. Сигурна съм в това.
Просто трябва да почакам.
Все едно аз съм го писала, само че аз нямах по-голямо дете, което да гушкам...демек сама като куче бях...без родители даже - щото живеят в провинцията хората...
Така ми се иска да съм по-близо до теб. Не, че ще те утеша. Но поне щях да те прегърна.