От историята и собствения си опит съм научила, че правата на отделния индивид бледнеят на фона на общото благо и затова съществува политиката и политиците. За мен всяка отделна случка, която подронва авторитета на държавата, е болезнена.
Ето я нашата България напоследък: освободени медици, катастрофата на Максим, стачките, аферите със сметките, депутатските автомобили и заплати. От друга страна настояване за ляв подход към хората – един да е по-важен от хиляди (сестрите), индивидуален подход в училище (важното е проблемното дете да научи, а не другите 20). Аз съм за държавническият подход. Ако трябва да спасявам някого, ще се опитам да спася възможно най-много и да отстоявам интереса на максимален брой хора.
Изключително ме подразниха настроенията във форума относно сестрите – от алилуя до анатема, същото с Максим и Албена. Толкова ли е трудно да се види? „Победата” с докарването на медиците показа, че всеки, който ни изнудва ще сполучи. Толкова ли не е ясно, че трагедията с Максим не е просто за убитото момче, а за убитите ни надежди като нация да придобием по-различна репутация?
Липсата ни на държавници, не ме разбирайте погрешно, не плача за монархия, ни убива като нация по-сигурно от всичко на света. Червената шапчица тръгна партия да прави... Е, разбирам я, но това надали ще реши въпроса. Те, там горе, са ограничени, тесногръди, алчни хора, които няма да допуснат никой друг, който не е достатъчно нагъл да им отнеме кокала. А за респект и дума не може да става.
Чудя се как може да се промени политиката, ако народът е сляп...