Здравей, Кльомба. Аз от 3 клас започнах да се съмнявам, че съм осиновена. Просто така. Никой не ми е казвал. И съпруга ми също. Той е осиновен на 4 години и има смътни спомени за дома, и за това, че са го вързвали там с бинт за леглото, когато не е бил послушен. Кога е осиновено твоето детенце? Аз вярвам в тази теория, че много деца, особено осиновените, имат някакъв смътен, неясен спомен от най-ранното детство, само щрихи, фрагменти и най-вече спомена, че майката е друга, че детето е смениило обстановка, че са го взели от своите му води и са го поставили в непознати, "в небрано лозе". Поне при нас беше така. Може би и при твоето момиченце. Мисля, че трябва да го изчакаш директно да ти зададе конкретен въпрос, защото не знаем дали е осъзнато и целенасочено това, което прави. А ти можеш индиректно да го предразположиш.
- Публикувана: 26 ян. 2008, 01:06 ч.
- Последно мнение: 1 апр. 2008, 22:27 ч.
ОСИНОВЕНИ, да ви питам нещо...
Мисля, че в такъв случай е напълно нормално чрез играта постепенно да асимилира тази информация. Но интересен е фактът, че знае името на БМ. Нищо чудно е да е форма на телепатия. Със сина ми ми се е случвало.
Не името на БМ, а името, с което беше записана преди да го сменим.
Хм, dary_73, защо мислиш, че е интересно детето да знае името на рожденната си майка? Сподели, ако имаш предвид нещо.
Защото аз сам й го казах. Не исках да говорим за нея като за накакво безплътно същество, някаква илюзия и реших, че е глупаво при положение, че аз го знам, да крия. Странното при Ирина пък е, че тя постоянно го забравя и все пита: абе, хмммм, там... как се казваше онази жена?
А що касае даденото й при раждането име. Така, както го захвърли преди време и не пожела даже да се обърне повече при произнасянето му, така един ден, преди месеци с дяволита усмивка каза: А пък на мене в "дома" ми викаха ЕдиКакСи...
Много сериозно и внимателно я попитах дали й е мъчно и дали си иска старото име, а тя категорично отказа. Оттогава не е споменавала.
Но все пак й обясних и моите мотивации да го сменя, както и опасенията ми, че не съм успяла да питам и нея дали иска тази смяна.
Един психолог (но не нашият многоуважаван
) преди време ми каза, че е нормално да забравят предишните си имена, макар и сменени късно, защото това предполагало раздвоение на личността, а никой не можел да се идентифицира с две отделни личности... но честно казано, точно мението на този психолог, хич не е меродавно за мен. Много теория, малко практика.
Защото аз сам й го казах. Не исках да говорим за нея като за накакво безплътно същество, някаква илюзия и реших, че е глупаво при положение, че аз го знам, да крия. Странното при Ирина пък е, че тя постоянно го забравя и все пита: абе, хмммм, там... как се казваше онази жена?
А що касае даденото й при раждането име. Така, както го захвърли преди време и не пожела даже да се обърне повече при произнасянето му, така един ден, преди месеци с дяволита усмивка каза: А пък на мене в "дома" ми викаха ЕдиКакСи...
Много сериозно и внимателно я попитах дали й е мъчно и дали си иска старото име, а тя категорично отказа. Оттогава не е споменавала.
Но все пак й обясних и моите мотивации да го сменя, както и опасенията ми, че не съм успяла да питам и нея дали иска тази смяна.
Един психолог (но не нашият многоуважаван
) преди време ми каза, че е нормално да забравят предишните си имена, макар и сменени късно, защото това предполагало раздвоение на личността, а никой не можел да се идентифицира с две отделни личности... но честно казано, точно мението на този психолог, хич не е меродавно за мен. Много теория, малко практика.
Ние не сме говорили, особено много за другата жена, съответно никога не съм й казвала името (не се е стигнало до там), не е споменавано в нейно присъствие. Това се случи преди години, дори не помня кога точно, но около 3-4 годишната й възраст. Изпаднах в ... шах, когато тя реши да кръсти кукла, с въпросното име. Обикновено куклите кръщаваме на името на този, който ни ги е подарил или на някоя любима, към момента, приятелка. Нямаме дори познати с това име, въпреки, че то е популярно българско име.
и аз си помислих за телепатична история..... колкото и да съм земна и да не вярвам на подобни неща.............
и аз си помислих за телепатична история..... колкото и да съм земна и да не вярвам на подобни неща.............
Аз помислих, че не сте и го казвали вие, а че сама е достигнала до него. Затова ми стана интересно. Бях се замислила за теорията за генетичната памет.
Ами не сме й го казвали ние, де. Нали за това се чудя.
Момичета, не забравяйте, че децата живеят 9 месеца с БМ като един организъм! Науката все още не е наясно какво се случва през този период - какво чувстват бебетата, какво мислят. Не знам дали някога това ще е възможно да се изясни.
Считам, че освен общ кръвен поток детето дели или по-точно е включено по някакъв начин и в мисловната дейност на БМ (представям си го като байпас) Всяка бременна жена знае, колко е различна от нормалното си състояние - как й се прияждат храни, каито иначе не би помирисала, какви мисли и представи й минават през главата, какви настроения я обхващат. Всичко това идва освен от бурята на хормони, но и от "паразита", който живее в нея. (Не ми скачайте - използвам думата в чисто биологичния й смисъл, точно така казваше един АГ доктор: "Децата са абсолютни паразити към организма на майката, каквото им трябва, си го взимат."). Та знаем "паразитчетата" какви са - все са гладни, спи им се, доплаква им се често и т.н.
Именно затова лошите мисли са лукс, който не бива да си позволяваме, когато носим деца под сърцето си, че и след това.
Те като тютюневия дим минават и през главите на децата и те реагират силно емоционално (щото нямам как другояче) - например с тахикардия. От моите деца най-нервно и тревожно е това, което родих по време на сесия.
Освен това съм почти сигурна, че човешкият мозък е устроен като HDD при РС-тата. Знае се, че нищо наистина не може да се изтрие от HDD-то , освен ако дискът се унищожи физически (например, когато изтриваме файлове, само изтриваме адреса, където са записани и РС-то не може да ги намери повече, но файловете си седят записани там някъде). Та и нашите мозъци записват всичко чуто и видяно, просто като една камера, която винаги е на REC.
Осъзнаването на записите не винаги е възможно, както и спомена за тях, обаче записите си седят, пък хоп, току изплуват, уж случайно.
Така си обяснявам и моите deja vu и много ранни спомени от периода преди осиновяването ми.
Малко е объркано това, дето написах и дано не ви звучи много технически.
Иначе, браво, ДарЗаМен,
чудесно си се справила. Аз също така щях да постъпя. Не трябва да се чака децата да подхванат темата. Трябва целенасочено и систематично да се карат да говорят за това от което се страхуват, на което са бесни, за което ги боли. Идеята за писмото е просто чудесна и е много подходяща за 5-годишните.
Мила Кльомба, не се крий зад разни извинения и не чакай, провокирай детето ти да говори. Успех!!
Считам, че освен общ кръвен поток детето дели или по-точно е включено по някакъв начин и в мисловната дейност на БМ (представям си го като байпас
) Всяка бременна жена знае, колко е различна от нормалното си състояние - как й се прияждат храни, каито иначе не би помирисала, какви мисли и представи й минават през главата, какви настроения я обхващат. Всичко това идва освен от бурята на хормони, но и от "паразита", който живее в нея. (Не ми скачайте - използвам думата в чисто биологичния й смисъл, точно така казваше един АГ доктор: "Децата са абсолютни паразити към организма на майката, каквото им трябва, си го взимат."). Та знаем "паразитчетата" какви са - все са гладни, спи им се, доплаква им се често и т.н.Именно затова лошите мисли са лукс, който не бива да си позволяваме, когато носим деца под сърцето си, че и след това.
Те като тютюневия дим минават и през главите на децата и те реагират силно емоционално (щото нямам как другояче) - например с тахикардия. От моите деца най-нервно и тревожно е това, което родих по време на сесия.Освен това съм почти сигурна, че човешкият мозък е устроен като HDD при РС-тата. Знае се, че нищо наистина не може да се изтрие от HDD-то , освен ако дискът се унищожи физически (например, когато изтриваме файлове, само изтриваме адреса, където са записани и РС-то не може да ги намери повече, но файловете си седят записани там някъде). Та и нашите мозъци записват всичко чуто и видяно, просто като една камера, която винаги е на REC.
Осъзнаването на записите не винаги е възможно, както и спомена за тях, обаче записите си седят, пък хоп, току изплуват, уж случайно.
Така си обяснявам и моите deja vu и много ранни спомени от периода преди осиновяването ми.
Малко е объркано това, дето написах и дано не ви звучи много технически.
Иначе, браво, ДарЗаМен,
чудесно си се справила. Аз също така щях да постъпя. Не трябва да се чака децата да подхванат темата. Трябва целенасочено и систематично да се карат да говорят за това от което се страхуват, на което са бесни, за което ги боли. Идеята за писмото е просто чудесна и е много подходяща за 5-годишните. Мила Кльомба, не се крий зад разни извинения и не чакай, провокирай детето ти да говори. Успех!!
До Мina B/ пощата ти е препълнена/
Аз съм самотен осиновител. От 11 месеца сме заедно с моето момченце!Не съм му казвала, че е осиновен. Той все ме пита за чичо Краси от Дома , където е бил. Много е любопитен за всичко!Много е приказлив и все пита " Защо" Не знам дали трябва аз да започна темата или да изчакам той да ме попита нищо! На 4 год е. Наскоро една комшийка каза на дъщеря си , колко малка е била , когато е била в болницата.След 3 дена той ме попита дали и той е бил в болницата и защо? Отивахме в детската градина и бързахме да не закъснеем. Казах му само , че всички деца отначало са в болницата. Не беше време за разговори, и аз прекратих темата. Та въпроса ми е аз ли да казвам или да чакам него да пита разни неща?
Аз съм самотен осиновител. От 11 месеца сме заедно с моето момченце!Не съм му казвала, че е осиновен. Той все ме пита за чичо Краси от Дома , където е бил. Много е любопитен за всичко!Много е приказлив и все пита " Защо" Не знам дали трябва аз да започна темата или да изчакам той да ме попита нищо! На 4 год е. Наскоро една комшийка каза на дъщеря си , колко малка е била , когато е била в болницата.След 3 дена той ме попита дали и той е бил в болницата и защо? Отивахме в детската градина и бързахме да не закъснеем. Казах му само , че всички деца отначало са в болницата. Не беше време за разговори, и аз прекратих темата. Та въпроса ми е аз ли да казвам или да чакам него да пита разни неща?
... не се крий зад разни извинения ...
Извинявай, мила Кльомба, не бях точна. Имах предвид 'оправдания', а не 'извинения'. Сега ще уточня.
Доста постинги четох на мами, които намират хиляди причини, за да не говорят с детето си - за едни бил рано, други не били готови, трети искат да продължат да си живеят в измисления сценарий "аз съм те родила, ти си дете, като всички други" и т.н.
Направо щраусова политика! Моля, разеберете, че децата и без това вече знаят, само някои още не са го осъзнали. И изобщо никого не обвинявам за нищо, особено пък мамите. Вие си знаете как си носите кръста, а той е тежък. Затова ви обичаме и ви се възхищаваме
Истината обаче е, че няма удобно време за такъв разговор. Той е труден до невъзможност, защото разбутва раната на детето ви, защото включва всичките ви защитни инстинкти на 'Мах', защото е непридвидим донякъде. Точно затова се изисква предварителна подготовка от ваша страна. Може даже писмено да си нахвърляте план, кое как ще кажете.
Но децата чакат този откровен разговор и то с вас, защото няма кой друг да им го каже по-добре. Всеки друг ще ги нарани стократно повече. Ако загубят доверие във вас, защото усещат, че нещо се крие от тях, ще ви е много по-трудно, знаете как е.
Милке, ще си разчистя пощата. На твоето дете можеше да му кажеш точно това, че "сега не е време за този разговор, но довечера ще си поговорите", тъкмо и ти щеше да имаш време да се подготвиш, ама те е хванал неподготвена. Но и сега не е късно. Подхвани леко разговора нататък и виж какво ще пита детето.
Информацията, която му давате, разбира се трябва да е съобразена с възрастта му - оставете подробностите за по-късно. И второ повтаряй, потретяй, по100вай колко си го чакала точно него, колко го обичаш, колко е специален. Много хубави неща пише kdimitrova, (а и други мами), прочети ги. На мен най-много ми хареса изказването на един малък гений (нямам как да не е гений това мъдро дете), което казва, че "Обикновените деца растат в коремите на майките си, а осиновените - в сърцата им!"
Ами така си е.
Доста постинги четох на мами, които намират хиляди причини, за да не говорят с детето си - за едни бил рано, други не били готови, трети искат да продължат да си живеят в измисления сценарий "аз съм те родила, ти си дете, като всички други" и т.н.
Направо щраусова политика!
Моля, разеберете, че децата и без това вече знаят, само някои още не са го осъзнали. И изобщо никого не обвинявам за нищо, особено пък мамите. Вие си знаете как си носите кръста, а той е тежък. Затова ви обичаме и ви се възхищаваме Истината обаче е, че няма удобно време за такъв разговор. Той е труден до невъзможност, защото разбутва раната на детето ви, защото включва всичките ви защитни инстинкти на 'Мах', защото е непридвидим донякъде. Точно затова се изисква предварителна подготовка от ваша страна. Може даже писмено да си нахвърляте план, кое как ще кажете.
Но децата чакат този откровен разговор и то с вас, защото няма кой друг да им го каже по-добре. Всеки друг ще ги нарани стократно повече. Ако загубят доверие във вас, защото усещат, че нещо се крие от тях, ще ви е много по-трудно, знаете как е.
Милке, ще си разчистя пощата. На твоето дете можеше да му кажеш точно това, че "сега не е време за този разговор, но довечера ще си поговорите", тъкмо и ти щеше да имаш време да се подготвиш, ама те е хванал неподготвена. Но и сега не е късно. Подхвани леко разговора нататък и виж какво ще пита детето.
Информацията, която му давате, разбира се трябва да е съобразена с възрастта му - оставете подробностите за по-късно. И второ повтаряй, потретяй, по100вай колко си го чакала точно него, колко го обичаш, колко е специален. Много хубави неща пише kdimitrova, (а и други мами), прочети ги. На мен най-много ми хареса изказването на един малък гений (нямам как да не е гений това мъдро дете), което казва, че "Обикновените деца растат в коремите на майките си, а осиновените - в сърцата им!"
Ами така си е.
Ние с Колето си имаме "Книжка на Никола"
В нея съм написала приказка за това как се е появил и откъде е дошъл. Има доста подробности - точни дати, изрезки от вестници от рождения му ден. Снимка на звездното небе в часа от деня, в който се е родил. Разбира се снимки от първата ни среща, от деня, в който си го взехме в къщи. Ей такива работи. Периодично си я отваряме и си я четем. Преиодично си я допълваме. Не знам колко разбира (според мен много), засега само целува собствения ли лик
Мисля, че това е много добър подход. Не съм го измислила аз, прочетох го в едно прекрасна книга, точно за това.
Милка, в нея много препоръчват този подход вкл. за по-големички деца. Ако сметнеш, че тази идея ти допада, купи една тетрадка - шаренка и хубава и започнете да записвате в нея. Началото можеш да го започнеш ти.
Намери архивен вестник от преди 4 години - не е толкова трудно, намери в нета новини от неговата дата. Мисля, че това е интересно за децата. Залепвайте картинки, снимки - хем е игра, хем е полезно за детенцето да си има негова история
В нея съм написала приказка за това как се е появил и откъде е дошъл. Има доста подробности - точни дати, изрезки от вестници от рождения му ден. Снимка на звездното небе в часа от деня, в който се е родил. Разбира се снимки от първата ни среща, от деня, в който си го взехме в къщи. Ей такива работи. Периодично си я отваряме и си я четем. Преиодично си я допълваме. Не знам колко разбира (според мен много), засега само целува собствения ли лик
Мисля, че това е много добър подход. Не съм го измислила аз, прочетох го в едно прекрасна книга, точно за това.
Милка, в нея много препоръчват този подход вкл. за по-големички деца. Ако сметнеш, че тази идея ти допада, купи една тетрадка - шаренка и хубава и започнете да записвате в нея. Началото можеш да го започнеш ти.
Намери архивен вестник от преди 4 години - не е толкова трудно, намери в нета новини от неговата дата. Мисля, че това е интересно за децата. Залепвайте картинки, снимки - хем е игра, хем е полезно за детенцето да си има негова история
Дневникът на Ирина го започнах още преди да я видя и тогава още не знаех, че препоръчват такава практика.
От началото съм описала всички мои емоции, когато са ми съобщили за нея.
После повечето ни срещи и нейните промени, как бавно и постепенно се отваряше и показваше плахо истинското си лице.
Пишех и пиша много често в тази тетрадка. Разговорите ни, нейните радости и особени настроения, важните ни моменти, някоя и друга снимка на хартия. Първата рисунка, първата картичка за мама, някое откъснато цвете, писмото до Нея...
Милка, това което казваш е нормално. Ирина беше така. Объркана им е представата след толкова години, когато единствената им "майка" е била институцията.
Почни отначало.
Къде растат бебетата, покажи му снимки, покажи му бременна жена и му обясни, че там има бебе. Когато видиш, че проумява, той може и сам да те попита, ако не ти му кажи: а ти си расъл в сърцето ми.
После ще имате дълги периоди, когато тази история ще се повтаря, той ще пита и любопитства.
Така с времето, ще стигнете до това, че е излязъл от корема на друга жена (за думата майка, ако не те плаши, има време, сега е рано).
Никога не съм използвала болници и подобни като ориентир за появата на детето ми. Все пак не се раждаме от болници, раждаме се от хора. И не се страхувай, сега той може да поеме тези неща доста по-спокойно, отколкото ако му кажеш след години.
Така ще си подготвила "терена", когато с времето започне да преосмисля информацията, но тя няма да му е нова.
Иначе има опасност сега да реши, че ТИ си го оставила там. Дори Ирина с всичко, което знае... в един момент взе да пуска лафа: ама ти като си ме оставила там...
Много хубави са моментите, когато детето само пита. Стига да не ти е съвсем невъзможно, гледай да ги използваш.
Знаете ли какво? Не знам да има дете на годините на Ирина по-наясно с това какво се е случило и да е толкова освободено на тази тема, но ние не използваме думата "осиновяване". Даже не знам защо, не от страх! Ние говорим как сме се намерили.
От началото съм описала всички мои емоции, когато са ми съобщили за нея.
После повечето ни срещи и нейните промени, как бавно и постепенно се отваряше и показваше плахо истинското си лице.
Пишех и пиша много често в тази тетрадка. Разговорите ни, нейните радости и особени настроения, важните ни моменти, някоя и друга снимка на хартия. Първата рисунка, първата картичка за мама, някое откъснато цвете, писмото до Нея...
Милка, това което казваш е нормално. Ирина беше така. Объркана им е представата след толкова години, когато единствената им "майка" е била институцията.
Почни отначало.
Къде растат бебетата, покажи му снимки, покажи му бременна жена и му обясни, че там има бебе. Когато видиш, че проумява, той може и сам да те попита, ако не ти му кажи: а ти си расъл в сърцето ми.
После ще имате дълги периоди, когато тази история ще се повтаря, той ще пита и любопитства.
Така с времето, ще стигнете до това, че е излязъл от корема на друга жена (за думата майка, ако не те плаши, има време, сега е рано).
Никога не съм използвала болници и подобни като ориентир за появата на детето ми. Все пак не се раждаме от болници, раждаме се от хора. И не се страхувай, сега той може да поеме тези неща доста по-спокойно, отколкото ако му кажеш след години.
Така ще си подготвила "терена", когато с времето започне да преосмисля информацията, но тя няма да му е нова.
Иначе има опасност сега да реши, че ТИ си го оставила там. Дори Ирина с всичко, което знае... в един момент взе да пуска лафа: ама ти като си ме оставила там...
Много хубави са моментите, когато детето само пита. Стига да не ти е съвсем невъзможно, гледай да ги използваш.
Знаете ли какво? Не знам да има дете на годините на Ирина по-наясно с това какво се е случило и да е толкова освободено на тази тема, но ние не използваме думата "осиновяване". Даже не знам защо, не от страх! Ние говорим как сме се намерили.
второ повтаряй, потретяй, по100вай колко си го чакала точно него, колко го обичаш, колко е специален.
Mina_B, мислех си, че тази дума е невинна и чудесна за да обясни на детето колко е желано, но се сблъсках с не едно описание (и професионални, и на пораснали деца от други държави) как всъщност е нож с две остриета.
Това внушение за специалност, може да подтикне децата да се стараят да бъдат такива и да подтисне естественото им състояние.
Замислих се, че има резон.
Ако постоянно повтаряме колко са специални, това може да им насади усещане, че ако не са, не заслужават любовта ни.
Аз лично я избягвам.
Даже напротив, когато дъщеря ми пита постоянно дали е добра или послушна, все й казвам, че дори и да не е, аз пак я обичам! Говорим много за това, тя постоянно има нужда от уверения, че любовта ми не се базира на конкретно нейно поведение, а също така и от обясненията, че всяка майка се кара на децата си, когато правят бели, но това няма нищо общо с любовта.
Препоръчани теми