ОСИНОВЕНИ, да ви питам нещо...

Kльомба, кога ви бяха последните разговори по темата и какви бяха тогава нейните реакции? Помниш ли какви въпроси ти задаваше, какво точно я вълнуваше? Откакто забеляза нещата, които описваш, говорили ли сте нещо? От колко време реагира така?

Конкретни въпроси не ми е задавала. Кара ме да играем на "осиновяване на бебе" - аз уж отивам в дома, трябва много да се озъртам и разглеждам на около и след това да кажа, че това е най-хубавото бебе на света и да си го взема в къщи. След това трябва да започна да се вайкам: Олелееее, нямаме мляко, чай, шампоан, биберони..... бързо, бързо до магазина... и т.н.
Реакциите ми направиха впечатление последната седмица. Може да е просто съвпадение, но не вярвам.

Благодаря на всички, които ми писаха на ЛС.

Раличка, изчакай още малко и наблюдавай детето. Ако става въпрос само за 2-3 дни (около филмите и сменянето на канала), може и да е съвпадение. Може и да не е. Ако отново забележиш подобни реакции, добре е да отвориш темата и да поговорите.

Тази игра, която я описваш, я играете от много отдавна, нали Има ли нещо ново, което тя вклюва в самата игра? Нови елементи, нови сюжети, нови ситуации, нови въпроси?

Да, отдавна я играем. Новото е, че веднага трябва да я кръстим - да изберем име и да хукваме към попа в църквата. Мислиш ли, че е възможно да "знае" предишното си име? Когато го чуе някъде задължително го повтаря. Аз не съм й казвала нищо за това.
Благодаря ти, Теа.

    Колко е голяма, от кога знае...?!

 Осиновена съм, когато разбрах /не от моите родители!/ не съм ги намразвала,нито пък съм била озлобена,напротив, бореше ме съвестта,че не съм достатъчно добра,че съм им причинила толкова неприятности....
   На мен също ми е неприятно да гледам децата от домовете,нещо ме задушава, не знам как да го обесня....но за себе си си го обеснявам с факта,че вероятно на никой не му е приятно да ги гледа...
  Съветът ми е да не показваш страх, ти трябва да си сигурна/в смисъл като константа за детето/,каквото и да става,дръж се постарому .......ако знаех повече може би щях да съм по-полезна.

На 5 години е. Знае /до колко го осъзнава, това е друг въпрос/, от както стана на 3 г.

Привет, кльомба.

Знаеш, Ирина е от далеч по-малко време с мен, а и положението е доста различно. Хем знае и помни, че е дошла от друго място при мен, хем и тя беше започнала да обърква идеите.
Аз започнах от много далече, защото тя нямаше представа откъде се раждат децата, затова, чак след като изясних тези понятия, стигнахме коя съм аз и кой я е родил. Имам предвид, с все по-голямо осъзнаване.

Ето, тя също дълго време игнорираше темата "жената, която те е родила, от чийто корем си излязла", както и някои други. Просто сменяше рязко темата, с което ми показваше, че не иска да говоря за това.

Това, което правех е да не я насилвам, спирах незабавно, но след време при подходящ случай, пак опитвах.
Докато един ден не започна сама да задава първите си въпроси. Все по-конкретни и все по-често.

Направи ми впечатление, че помни идеално всяка моя дума, дори когато вида й е говорел, че изобщо не ме слуша. Често това е ставало с такава дистанция във времето, че съм се учудвала на паметта й.
Това са хубавите моменти за тези разговори, когато интереса идва от нея.

Освен това, когато се говори за тези неща, никога на пропускам да й кажа колко много я обичам и, че винаги ще я обичам. Знам, че звучи банално, но съм установила, че за децата е много важно да бъдат подсигурявани така, особено, когато се засягат тези болезнени теми.

Ирина мина през много етапи досега.
Не искаше да чуе за нея.
Искаше аз да я родя.
Каза, че я мрази.
Каза, че е била лошо бебе и затова са я оставили...
Докато не стигнахме до момента, да й напишем писмо. На жената, която я е родила, имам предвид. Естествено, не съм го пратила, пазя го на специално място.
Но важното е, че Ирина извади навън тези емоции и това беше повод да говорим за много неща.

Как я накарах да говори?
Виждах я особена, държеше се странно напук, инатливо и сприхаво.
Просто я попитах дали е ядосана на някого. И не спрях да упорствам, изреждайки вероятни хора, на които може да е ядосана.

Позволявам си да извадя тази част от поста на ДарЗаМен, защото много добре описва случващото се с децата на тази възраст, когато темата за осиновяването определено ги вълнува. В повечето случаи детето не може да изкаже на глас какво се случва вътре в него, защото то самото не знае. И в тези моменти има нужда от помощта на родителите си, за да се докосне до всички онези емоции, които бушуват в него, но то не може да овладее.

Идеята за писмото е много добра (Дар, вероятно писмото няма да остане само едно ), точно защото е възможност детето да навлезе в света на емоциите си, да ги осъзнае и материализира чрез думите, макар и написани от ръката на мама.

Някои от етапите, които описваш ги изживях и аз. Стотици пъти подхващах темата и все едно гоговорех на стена, ни звук, ни стон. Когато беше на 4 г. казваше, че иска аз да съм я родила и питаше защо не съм. Последната година няма нищо специално с изключение на това, което вече описах.
Дар, ще споделиш ли нещо повече за писмото? Какво написахте?
По този начин никога не бих го обяснила. Тя не беше нито гладна, нито измръзнала, беше прекрасна и ако не беше дошла при нас, щеше да отиде при някое от стотиците семейства, които чакат за осиновяване. Но въпроса ми въобще не беше, какво и как да й обясня. Аз това съм го направила отдавна. Питах за реакциите й сега.

Кльомбе, бях го постнала в друга тема, но ще копирам, защото постинга е дълъг и от съдържанието му, само това касае писмото:

******* (името на майка й),

Аз съм Ирина и си ми била майка, живях в твоя корем.
Не прави повече така и да ми се извиниш.
Аз плаках в корема ти и ми беше гадно и лошо там.
Искам да си добра, да се разбираме и да сме приятелки.
Аз вече живея при мама, тати, бати и кучето Бочко.
Добре съм.
Ако се извиниш, ще ти дам от курабийките, ако не – няма.
Сега съм малка, но като порасна, ще дойда с колата.
******* (името на майка й), пиша ти двойка. (това е оценката две, наскоро разбра, че това е най-лошата оценка)

После й нарисува калинка…

Но за да стигнем до писмото, преди това се случиха някои неща, говорихме и в процеса на разговор, когато я питах поетапно дали е ядосана на мен, на някой друг и т.н., стигнах до това дали е ядосана на жената, която я е родила.
Преди това много убедително й казах, че може всичко да ми каже, да не се притеснява от нищо, че каквото и да ми каже, ще я обичам както винаги, да не държи нищо в себе си, а че винаги може да ми каже, каквото я радва или мъчи. Сега често идва с думите: Мъчи ме нещо, ела да ти кажа...

Накратко, едва след това при въпроса ми, детето се отприщи и започна да излива неща, които и най-смелите ми предположения не можеха да оправдаят.
Оставих я да говори дълго. На моменти думите ставаха несвързани, но не съм я прекъсвала. Едва, когато видях, че се оплита между истински емоции и фантазия, й предложих да напишем писмо.
Ти си познаваш детето, виж да уцелиш някой момент и не се страхувай да й зададеш подобни въпроси. Ако й е дошло времето и се чувства сигурна, ще изкара навън това, което е в нея.
Ако не е готова, не се отчайвай, остави и след време опитай пак.

Това, което мога да ти кажа, че тези моменти, кризи и състояния няма да са еднократни. По-трудно е за нас, да приемем, че за много дълго време в живота ни ще присъстват тези разговори, но с времето, усилията се отплащат, защото виждаш как детето приема все по-спокойно и по-уверено различието в живота си.

Изпуснала съм предишната тема, но сега се разтърсих яко.
Не мисля, че на твое място, докато пиша това, щях да се овладея и да се държа нормално и спокойно. Та аз плаках дори сега, докато четях писмото на Ирина.
Божеее, помогни ми да се справя.

На 3 г и 11 месеца Вики сам повдигна въпроса за жената с коремчето. Пита как се казва, дали съм я виждалаНа въпроса ми дали той я е виждал отговори, че е видял мозъка й - "имаше черно". Преси за пръв път изобщо се влкючи в темата и каза, че е видял сърцето й - "имаше много кръв". Съжалявам, че забравих всичко - те започнаха един през друг да обясняват кой какво е видял в коремчето. Много от нещата не разбрах, но останах с чувството, че децата действително сглобяват парченца от спомени. "Лоши мисли" беше това, което и двамата повтаряха. После разговора се измести в друга посока, а минути след това Вики заяви, че онази жена не може да дойде в къщи, защото не е от нашето семейство и тате има само една жена. Тогава се появи и песничката на Вики "от всички майки на света, от всички татковци на света, от всички баби... вуйчовци... най-много теб обичам".
Аз някак избягвам думата "осиновяване". Казвала съм я, обиснила съм, че това е "да се приберем в къщи, да сте наши синове и да не ви гледа докторката, а мама и тате, и баба ...и отново изреждане", но не я използвам.

Благодаря, че се включи, Дари. Тя беше на 4 месеца, когато дойде при нас, а както съм писала и по-горе говорим за осиновяването, от както стана на 3 години.

Не името на БМ, а името, с което беше записана преди да го сменим.

Хм, dary_73, защо мислиш, че е интересно детето да знае името на рожденната си майка? Сподели, ако имаш предвид нещо.

Защото аз сам й го казах. Не исках да говорим за нея като за накакво безплътно същество, някаква илюзия и реших, че е глупаво при положение, че аз го знам, да крия. Странното при Ирина пък е, че тя постоянно го забравя и все пита: абе, хмммм, там... как се казваше онази жена?

А що касае даденото й при раждането име. Така, както го захвърли преди време и не пожела даже да се обърне повече при произнасянето му, така един ден, преди месеци с дяволита усмивка каза: А пък на мене в "дома" ми викаха ЕдиКакСи...

Много сериозно и внимателно я попитах дали й е мъчно и дали си иска старото име, а тя категорично отказа. Оттогава не е споменавала.
Но все пак й обясних и моите мотивации да го сменя, както и опасенията ми, че не съм успяла да питам и нея дали иска тази смяна.

Един психолог (но не нашият многоуважаван ) преди време ми каза, че е нормално да забравят предишните си имена, макар и сменени късно, защото това предполагало раздвоение на личността, а никой не можел да се идентифицира с две отделни личности... но честно казано, точно мението на този психолог, хич не е меродавно за мен. Много теория, малко практика.

Ние не сме говорили, особено много за другата жена, съответно никога не съм й казвала името (не се е стигнало до там), не е споменавано в нейно присъствие. Това се случи преди години, дори не помня кога точно, но около 3-4  годишната й възраст. Изпаднах в ... шах, когато тя реши да кръсти кукла, с въпросното име. Обикновено куклите кръщаваме на името на този, който ни ги е подарил или на някоя любима, към момента, приятелка. Нямаме дори познати с това име, въпреки, че то е популярно българско име.

и аз си помислих за телепатична история..... колкото и да съм земна и да не вярвам на подобни неща.............

Ами не сме й го казвали ние, де. Нали за това се чудя.

Момичета, не забравяйте, че децата живеят 9 месеца с БМ като един организъм! Науката все още не е наясно какво се случва през този период - какво чувстват бебетата, какво мислят. Не знам дали някога това ще е възможно да се изясни.

Считам, че освен общ кръвен поток детето дели или по-точно е включено по някакъв начин и в мисловната дейност на БМ (представям си го като байпас  ) Всяка бременна жена знае, колко е различна от нормалното си състояние - как й се прияждат храни, каито иначе не би помирисала, какви мисли и представи й минават през главата, какви настроения я обхващат. Всичко това идва освен от бурята на хормони, но и от "паразита", който живее в нея. (Не ми скачайте - използвам думата в чисто биологичния й смисъл, точно така казваше един АГ доктор: "Децата са абсолютни паразити към организма на майката, каквото им трябва, си го взимат."). Та знаем "паразитчетата" какви са - все са гладни, спи им се, доплаква им се често и т.н.

Именно затова лошите мисли са лукс, който не бива да си позволяваме, когато носим деца под сърцето си, че и след това.  Те като тютюневия дим минават и през главите на децата и те реагират силно емоционално (щото нямам как другояче) - например с тахикардия. От моите деца най-нервно и тревожно е това, което родих по време на сесия.

Освен това съм почти сигурна, че човешкият мозък е устроен като HDD при РС-тата. Знае се, че нищо наистина не може да се изтрие от HDD-то , освен ако дискът се унищожи физически (например, когато изтриваме файлове, само изтриваме адреса, където са записани и РС-то не може да ги намери повече, но файловете си седят записани там някъде). Та и нашите мозъци записват всичко чуто и видяно, просто като една камера, която винаги е на REC.

Осъзнаването на записите не винаги е възможно, както и спомена за тях, обаче записите си седят, пък хоп, току изплуват, уж случайно.

Така си обяснявам и моите deja vu и много ранни спомени от периода преди осиновяването ми.

Малко е объркано това, дето написах и дано не ви звучи много технически. 

Иначе, браво, ДарЗаМен,    чудесно си се справила. Аз също така щях да постъпя. Не трябва да се чака децата да подхванат темата. Трябва целенасочено и систематично да се карат да говорят за това от което се страхуват, на което са бесни, за което ги боли. Идеята за писмото е просто чудесна и е много подходяща за 5-годишните.

Мила Кльомба, не се крий зад разни извинения и не чакай, провокирай детето ти да говори. Успех!!

 До Мina  B/ пощата ти е препълнена/
Аз съм самотен осиновител. От 11 месеца сме заедно с моето момченце!Не съм му казвала, че е осиновен. Той все ме пита за чичо Краси от Дома , където е бил. Много е любопитен за всичко!Много  е приказлив и все пита " Защо" Не знам дали трябва аз да започна темата или да изчакам той да ме попита нищо! На 4 год е. Наскоро една комшийка каза на дъщеря си , колко малка е била ,  когато е била в болницата.След 3 дена той ме попита дали и той е бил в болницата и защо? Отивахме  в детската градина и бързахме да не закъснеем. Казах му само , че всички деца отначало са в болницата. Не беше време за разговори, и аз прекратих темата. Та въпроса ми е аз ли да казвам или да чакам него да пита разни неща?

Извини ме, но не разбрах какво имаш предвид.

Извинявай, мила Кльомба, не бях точна. Имах предвид 'оправдания', а не 'извинения'. Сега ще уточня.

Доста постинги четох на мами, които намират хиляди причини, за да не говорят с детето си - за едни бил рано, други не били готови, трети искат да продължат да си живеят в измисления сценарий "аз съм те родила, ти си дете, като всички други" и т.н.

Направо щраусова политика!  Моля, разеберете, че децата и без това вече знаят, само някои още не са го осъзнали. И изобщо никого не обвинявам за нищо, особено пък мамите. Вие си знаете как си носите кръста, а той е тежък. Затова ви обичаме и ви се възхищаваме   

Истината обаче е, че няма удобно време за такъв разговор. Той е труден до невъзможност, защото разбутва раната на детето ви, защото включва всичките ви защитни инстинкти на 'Мах', защото е непридвидим донякъде. Точно затова се изисква предварителна подготовка от ваша страна. Може даже писмено да си нахвърляте план, кое как ще кажете.

Но децата чакат този откровен разговор и то с вас, защото няма кой друг да им го каже по-добре. Всеки друг ще ги нарани стократно повече. Ако загубят доверие във вас, защото усещат, че нещо се крие от тях, ще ви е много по-трудно, знаете как е.

Милке, ще си разчистя пощата. На твоето дете можеше да му кажеш точно това, че "сега не е време за този разговор, но довечера ще си поговорите", тъкмо и ти щеше да имаш време да се подготвиш, ама те е хванал неподготвена. Но и сега не е късно. Подхвани леко разговора нататък и виж какво ще пита детето.

Информацията, която му давате, разбира се трябва да е съобразена с възрастта му - оставете подробностите за по-късно. И второ повтаряй, потретяй, по100вай колко си го чакала точно него, колко го обичаш, колко е специален. Много хубави неща пише kdimitrova, (а и други мами), прочети ги. На мен най-много ми хареса изказването на един малък гений (нямам как да не е гений това мъдро дете), което казва, че "Обикновените деца растат в коремите на майките си, а осиновените - в сърцата им!" 

Ами така си е. 

Ние с Колето си имаме "Книжка на Никола"
В нея съм написала приказка за това как се е появил и откъде е дошъл. Има доста подробности - точни дати, изрезки от вестници от рождения му ден. Снимка на звездното небе в часа от деня, в който се е родил. Разбира се снимки от първата ни среща, от деня, в който си го взехме в къщи. Ей такива работи. Периодично си я отваряме и си я четем. Преиодично си я допълваме. Не знам колко разбира (според мен много), засега само целува собствения ли лик 
Мисля, че това е много добър подход. Не съм го измислила аз, прочетох го в едно прекрасна книга, точно за това.
Милка, в нея много препоръчват този подход вкл. за по-големички деца. Ако сметнеш, че тази идея ти допада, купи една тетрадка - шаренка и хубава и започнете да записвате в нея. Началото можеш да го започнеш ти.
Намери архивен вестник от преди 4 години - не е толкова трудно, намери в нета новини от неговата дата. Мисля, че това е интересно за децата. Залепвайте картинки, снимки - хем е игра, хем е полезно за детенцето да си има негова история

Дневникът на Ирина го започнах още преди да я видя и тогава още не знаех, че препоръчват такава практика.

От началото съм описала всички мои емоции, когато са ми съобщили за нея.
После повечето ни срещи и нейните промени, как бавно и постепенно се отваряше и показваше плахо истинското си лице.
Пишех и пиша много често в тази тетрадка. Разговорите ни, нейните радости и особени настроения, важните ни моменти, някоя и друга снимка на хартия. Първата рисунка, първата картичка за мама, някое откъснато цвете, писмото до Нея...

Милка, това което казваш е нормално. Ирина беше така. Объркана им е представата след толкова години, когато единствената им "майка" е била институцията.

Почни отначало.
Къде растат бебетата, покажи му снимки, покажи му бременна жена и му обясни, че там има бебе. Когато видиш, че проумява, той може и сам да те попита, ако не ти му кажи: а ти си расъл в сърцето ми.
После ще имате дълги периоди, когато тази история ще се повтаря, той ще пита и любопитства.
Така с времето, ще стигнете до това, че е излязъл от корема на друга жена (за думата майка, ако не те плаши, има време, сега е рано).

Никога не съм използвала болници и подобни като ориентир за появата на детето ми. Все пак не се раждаме от болници, раждаме се от хора. И не се страхувай, сега той може да поеме тези неща доста по-спокойно, отколкото ако му кажеш след години.
Така ще си подготвила "терена", когато с времето започне да преосмисля информацията, но тя няма да му е нова.
Иначе има опасност сега да реши, че ТИ си го оставила там. Дори Ирина с всичко, което знае... в един момент взе да пуска лафа: ама ти като си ме оставила там...
Много хубави са моментите, когато детето само пита. Стига да не ти е съвсем невъзможно, гледай да ги използваш.

Знаете ли какво? Не знам да има дете на годините на Ирина по-наясно с това какво се е случило и да е толкова освободено на тази тема, но ние не използваме думата "осиновяване". Даже не знам защо, не от страх! Ние говорим как сме се намерили. 

Mina_B, мислех си, че тази дума е невинна и чудесна за да обясни на детето колко е желано, но се сблъсках с не едно описание (и професионални, и на пораснали деца от други държави) как всъщност е нож с две остриета.
Това внушение за специалност, може да подтикне децата да се стараят да бъдат такива и да подтисне естественото им състояние.
Замислих се, че има резон.

Ако постоянно повтаряме колко са специални, това може да им насади усещане, че ако не са, не заслужават любовта ни.
Аз лично я избягвам.
Даже напротив, когато дъщеря ми пита постоянно дали е добра или послушна, все й казвам, че дори и да не е, аз пак я обичам! Говорим много за това, тя постоянно има нужда от уверения, че любовта ми не се базира на конкретно нейно поведение, а също така и от обясненията, че всяка майка се кара на децата си, когато правят бели, но това няма нищо общо с любовта.

Дар, права си, има двуяко значение. Затова уточнявам - уникален, а не специален. Всъщност всеки човек е уникален, нали?

Колкото до караниците, спомням си около 4 клас, след една такава караница, си мислех (имах отдавна своите съмнения и колебания):  "Ето, на, сигурно не ми е истинска майка, щом така несправедливо ми се кара. Значи наистина съм осиновена. Ако й бях рожденно дете, тя нямаше така да ми се кара." и т.н.  Вече отдавна съм забравила, за какво ми се е скарала майка ми тогава, но мислите си и черното настроение - не.

Добре правиш, че обясняваш на Иринка това (че всяка майка се кара на децата си, когато правят бели, но това няма нищо общо с любовта), за да си е наясно отрано. Всъщност ИМА общо с любовта, нали?

"Ние те избрахме, защото ти за нас беше най-специалният”.

„Специален…Този етикет ме преследваше – каквото и да правех, където и да отидех, към каквото и да се стремях. Какво направих аз, за да бъда специален? Ако престана да бъда специален, ще ме върнат ли там, откъдето са ме взели? Къде е това „там”? Не се чувствам специален – не се чувствам по-добър от другите деца. Всъщност, често се чувствам така, сякаш съм под тях. Защо моята майка не се е грижила за мен, както правят майките на всички деца? Какво не е наред с мен, за да ме изостави собствената ми майка?”

Това е от материалите на Теа, много добре илюстрира това, за което говорим.

Мина... знаеш ли, че всъщност повечето деца минават през тези съмнения за осиновяването? И аз съм го мислела дълго време. Само, че при някои се оказва вярно, при другите е просто опит да си обяснят, защо хората, които трябва да те обичат най-много, понякога се държат с теб като с чужд...