Искам да чуя Вашето мнение, имам нужда от него

Здравей и добре дошла, Liolonna.
От всичко казано от теб, само това ми направи малко по-особено впечатление.
Всичко останало е човешко, нормално, обичайно и съвсем в реда на нещата. Особено, когато осиновяването е още перспектива, а не реалност. Поне така мисля, защото много от нас са минавали през тези фази.

Осиновяването не е проблем.
Осиновените деца са деца като всички останали, но към обичайните, да речем, проблеми на всяко дете, тук се добавят някои по-специфични, за които е добре да сме подготвени или поне да сме отворени.

Не мога да сравня осиновяването с раждането по редица причини, но тук наистина ще изпиша ферман, ако трябва да кажа защо.
Не ме разбирай погрешно, не слагам знак на равенство между двете, което не значи, че едното е повече от другото. Просто са различни.

И за да те дообъркам, , ще ти кажа какво мисля: Осиновяването е акт, в който любовта сама по себе си, съвсем не е достатъчна.

Liolonna,добре дошла!
Не си мисли,че разсъжденията ти не са както трябва.
Азз съм и осиновена и осиновителка.
Ще ти напиша само думите на мама,които понякога наистина звучат и за моето дете.-С годините се забравят неща и в един момент наистина имах чувството,че съм те родила аз.
 

Ами да,  повечето майки осиновили децата си, казват това, защото точно така го и усещат, ще ти отговоря с пример.
Дъщеря ми също знае, че е расла в сърцето ми, но това не попречи да изстрада с нетипични за едно дете болки, знанието, че не може да бъде родено от корема ми.

Имаше период, в който не спеше, будеше се нощно време, плачеше и искаше да бъде родена от мен.
Една нощ не издържах й казах, че искам не по-малко от нея да съм я родила и от корема си, освен от сърцето, но за жалост, това е невъзможно.

Е, тази моя откровеност коства на детето ми безутешна болка. Ето ти една разлика, накратко:
Дете на 4 години, което пищи ужасено в 3 през нощта, защото осъзнава истината, че никога не ще бъде родено от мен...

После, се "раждахме". Изиграхме подобие на театър, това й даде малко успокоение, но истината е една. Любовта може да е безгранична, но нашите деца не са родени от нас. Не и физически, не от корема ни.

За мен това не е проблем или трагедия. Да, има болка и за двете страни, но колкото по-рано се излезе от руслото на илюзиите, толкова по-добре за всички.
Имам се за късметлия, осиновявайки именно дъщеря ми, имах шанса тя да ме научи на много неща. И ще учим още, това е сигурно.

Това, разбира се, е моят поглед, той е формиран благодарение на детето ми, най-голямата школа. Книгите ми дадоха много теоретична подготовка, но сравнение с живяното, всичко остава някак нереално, далечно и непонятно.

Пак ти казвам, нищо странно не ти се случва, според мен. По един или друг начин, всички сме мислили точно така някога. Е, може би, някой мисли така и сега.

Ние наистина ги "раждаме". По друг начин, но усещането за нас е такова. Но, Liolonna , за децата ни не е така. Хубаво е да почетеш в темата на осиновените деца. Техният мир е малко по-сложен и това, че сме ги "родили" с толкова желание и любов, не променя техните болки и въпроси.

Здравей ,Luilonna!
Не можах да разбера защо толкова много те боли ,когато четеш написаното от нас.
Всеки си носи кръста и независимо от какво естество-всеки има своята болка.
Нашата е по-специфична и споделяме тук по хиляди причини ,които няма да изброявам сега.
Писах преди нещо ,което с риск да бъда банална ще повторя-само осиновените се разбираме един друг ,въпреки всичките различия между нас.
В един друг форум ,в който преди влизах ,една жена ,беше споделила ,че е родила и оставила в дом детето си ,родено със синдрома на Даун(мисля ,че и в бг мамата беше пуснала подобна тема ,но беше отдавна)Дискусията започна нормално ,но след това я разпънаха на кръст.
Изобщо не я оправдавам ,но аз лично ,макар ,че с много объркани и смесени чувства следях  постоянно темата ,не се включих и не написах нищо.Макар ,че бях ужасена от постъпката й и споделих това с една приятелка ,която роди месец преди мен и тя ми каза ,че не би искала да е на нейно място и просто не знае как би постъпила ,затова по-добре да не изказва мнение.
И аз се замислих ,защото от позицията на жена ,родила здраво дете не мога да съдя онази ,чиято болка не познавам и не съм минала оттам ,откъдето тя идва.
Мисълта ми е ,че докъто не потънеш в дадената ситуация с двата крака е доста трудно обективно и трезво да дадеш оценка за случващото се.
Няма как да се намери разлика между осиновено дете и неосиновено-всички се раждаме по един и същ начин и ще си отидем по един и същ.Разлика няма.Има разлика в това какво мисли ,чувства и преживява всеки един от нас.Никой не може да бръкне в чуждата душа и да разбере какво се случва там ,колкото и да се поставяме на мястото на другия.Можем само да уважаваме бушуващите там чувства.
Тук ,осиновените споделяме сходни терзания и болка ,затова понякога аз казвам ,че разбирам какво чувстват.Именно затова се получават понякога конфронтациите между осиновители и осиновени-макар за мен да са напълно излишни ,но всеки се е вкопчил иска или не в своята болка и малко или много остава сляп за чуждата.Една от майките беше писала тук :"аз съм от другата страна на огледалото" и аз и отвърнах ,че всички тук и осиновители и осиновени сме от един отбор.Мисля ,че като двете половинки "ин" и "ян" взаимно се допълваме и истината е ,че не можем едни без други.
Мисля ,че няма смисъл да задаваш въпроса дали си нормална или не.Това ,че мислиш и разсъждаваш по дадени въпроси не те прави луда 

Liolonna,здравей и от мен !Добре дошла !
Момичетата тук вече знаят моето мнение по въпроса за осиновяването,но...Аз съм осиновена и честно да ти кажа,мисленето ми е много сходно с твоето,макар да не сме в еднаква ситуация.Благодаря ти за това как виждаш нещата ти !
Не мога да съдя ничии чувства,не мога да споря за това защо някои изпитват болка от това,че са осиновени.
Лично аз съм щастлива за това,че имам семейство,което обичам безкрайно много,благодарна съм,че не съм расла в някой от онези ужасни домове или на улицата и съм щастлива,че Господ ме дари с дете, а това ми даде отговор на много въпроси.
Не съм имала необходимост да издирвам който и да е,не ме боли,че не познавам Тях.Не са ми липсвали до 20-тата ми година,ще е нелепо изведнъж сега да ми залипсват,нали?

А, недейте така!

Не е моя работа да го казвам, по-хубаво от мен могат да го кажат децата, но ако има болка, тя не е за това, че някой е осиновен, а за това, че е изоставен. Разликата е огромна!

Mimiii, наистина се радвам за теб, че си толкова спокоен и сигурен човек. Това е невероятно, прекрасно е, но има други, които не успяват да намерят тази цялост, без да получат отговори. Имат нужда от тях.

Все едно... не е същото, но все пак... все едно, да не страдаме никога повече за едно загубено дете, ако вече имаме друго. Или пък загубата, да ни пречи да обичаме новото си дете. Мислите ли, че е така?
За мен не е.
Болката по едното и любовта към другото, нямат нищо общо.

Аз съм като Зойка, осиновена и осиновителка.Странно,но едва ли е случайно.Ние можем да разглеждаме нещата от двете позиции.Може би опитът ни като деца, ще ни помогне в ролята ни на родители.Не трябва да се изключват различните опитности.Те ни водят по различни пътища.И преди съм казвала,че не съм имала такива сложни изживявания като осиновено дете.За това може би съм заредена с голяма доза оптимизъм и за отношенията ми с моето дете.Внимателно стъпвам по пътя на родителстването.Много ми помага форума ни.Знам,че нещата при осиновените деца не винаги са розови.Но съм стигнала до един извод.Повечето деца,които имат проблеми с осиновяването си,са били не дотам добре гледани.Не във физическия смисъл...А ... има и такива.В педагогиката се определя като малтретиране.Но със същите проблеми се сблъскват и биологичните деца.Така че разлики кой знае какви няма.Според мен по-важно е какви основи ще положиш.Ето там е разликата между био-  и осиновени.При вторите някой друг е започнал да полага и колкото по-дълго е преседяло детето в институция,толкова по-сложна е задачата на родителя,да срине старите основи и да построи нови.Как се прави това без да останат белези .Ето с това се сблъскваме мила Liolonna, всеки божи ден.
DarZaMen специални поздрави 

DarZaMen,съжалявам,май не съм се изразила правилно .Но дори и от изоставянето да е болката...защо?Все пак не е ли по-лесно да приемеш фактите и да продължиш напред?Защо трябва да си "налагаш"подобна болка,след като години наред не си и подозирала,че си била изоставена и впоследствие осиновена?Може и да ме е глождило в началото любопитството и да съм се питала защо съм изоставена,но в никакъв случай това не ми е било болка.Не знам как съм постигнала това спокойствие и сигурност(непукист или темерут не съм обаче ),но знам,че голяма роля за това имат безценната любов на родителите ми!

Няколко месеца във форума и още не знам как правилно се цитира, та моля Liolonnna да ме извини : )
Първо, не си луда със сигурност, мисля и че след толкова постове си се убедила : )
Преди години, в началото, когато идеята за осиновяване покълваше в мен, аз съм имала сходни мисли. После, с времето, те се развиха и модифицираха. Голяма заслуга за това има и този форум. Той ми е дал възможно най-значимата за детето ми полезна гледна точка! Та да използвам повода да благодаря на всички деца и мами! Дано и дъщеря ми е благодарна, след като обере плодовете на усърдието ми
И понеже осъзнаването на отношенията при осиновяването си е път, при това доста криволичещ, след поста ти естествено ми дойде въпросът за мотивите ти да осиновиш дете – какви са, ако не е тайна? Това е един от ключовите въпроси, не само за формалното минаване на процедурата по оценка, но и за успешното изграждане на връзката с детето! Аз лично, много се дразня, когато някой каже, че го прави от едното благородство, или когато ме поздравяват, че съм постъпила много благородно! Повръща ми се направо! Не, първо задоволявам майчинския си инстикт и изцяло първоначално съм водена от егоизма си да бъда майка, честно казано. Разбира се, в контекста на това, че детето си е отделна личност и неговото развитие не е функция на моето тщестлавие да бъда майка (това дотук всъщност важи за всяко дете, по какъвто и да е начин влязло в семейството), плюс отчитайки и пътя на осиновеното дете до мен и струпаното в душичката му, като това последното всъщност е неизвестно ...
Пак ще кажа за себе си, в годините, осмисляйки концепцията на осиновяването, и аз съм си мислела „как ще реагирам, ако бях ...” Факт е, че не съм и не мога да се поставя на мястото на. Не е възможно, а и не е необходимо, според мен. Просто трябва да научим, осъзнаем, уважаваме някои неща, да сме наблюдателни и чувствителни и да обозрим поведението си предвид това познание ... Защото болка има за съжаление. Не зная тя ще я забрави ли, ще я преодолее ли, ще се върне ли към нея ... ама сега я има и няма от какво друго да е, детето си боледува изоставянето ...
За глупостта на хората направо не ми се говори, тя си съществува, вече по-малко, слава богу (или съм надянала розовите очила от щастие?), но глупостта я има във всички сфери на живота, отдавна не й обръщам внимание и съм сигурна, че ще мога да науча и детето на това ...
Разлики има, разбира се, но те не могат да се определят така схематично  - произход, род, болести, защото всъщност става дума за душата ... Разликите не са някакви антиподи, черно-бели сравнения със ситуацията, когато децата и са родени от семейството, просто са специфики  ... Чети форума и ще хванеш нюансите, но моля те, никога не прави опит да ги систематизираш и сравняваш. Няма еднакви душевности, съдби, житейски ситуации ... Няма и правила, примерно правиш това и това, детето ги, гаранция, е щастливо ...

Миличка, всички се надяваме с цялата си душа на това!
Коя майка иска детето й да страда?!

Само искам да добавя, че моето дете дойде при мен малко по-късно, на 4 години, затова имаме малко повече "демони", с които да се борим.
Забравих, че хората не са длъжни да знаят историята ни.