Темпераментните деца - тема 3

За болката, моя син е хитър, ако го види някой плаче и трябва цялото домочадие да целуваме мястото на болката по няколко пъти. Обаче, ако никой не го види (по скоро се направиме, че не го виждаме) той се оглежда, потърква удареното място и продължава. Разбойник! Миналото лято на двора падна, разрани си коляното, пусна и кръвчица малко, аз обаче се направих на разсеяна и той не издаде звук. Хитра лисица!

Сега да ви кажа, че намерих начин да изразходва енергия.   Ще ходи на танци!   Той много танцува вкъщи, върти едни танци, ръченици, кючеци  , балет.... Гледа телевизия и попива. Вчера намерих школа в която звимат дечица от 2 години нагоре и във вторник ще го водиме. Дано му хареса и се пречупи и иска да опита, защото понякога се претеснява и се срамува. Нещо, което не отговаря много на темперементната му личност....

Трудно е това със спортуването, на пръсти се броят местата, където имат подход към децата, а към нашите темпераменти пък съвсем... Ако ви хареса, непременно да споделите кое е мястото, изобщо повечко подробности.

Прага на търпимост на болка при Дани е много висок. А се удря доста често, веднъж вече му лепиха главата в Пирогов (дано да е последен  ), не проля и една сълза. Като влезнахме в кабинета каза "добър ден", а след като го залепиха и му подариха спринцовката от тетенуса им каза "чао"  . Само държеше да съм до него. Най-редовно ми го връщат с някаква контузия от градината и най-редовно вечер като го мия ми прави впечатление някоя нова синка  . Като питам това от кога е все не знае  .
Нямам проблеми с него и когато се налага да му промивам рани или да пие лекарства, сравнение с батко му изобщо не може да става. Вики е голям лигоч , то кръв няма той се държи все едно мозъка му изтича, ужас. А недай си боже да пръскам Бивацин на рана, малеее опищява махалата.

Много интересно е това с търпимостта
нещо съвсем ново за мен, че толкова много темпераментни деца са така търпеливи на болка!

Ellypr само ако сменя имената все едно описваш моите синове и при нас баткото е примадоната 
А малчо е Шотладски боец, та чак на моменти ме хваща страх от липсата на страх у това дете и от търпимостта му на болка.

Здравейте,
Искам да ви попитам как първите  деца възприеха появата на второто дете в семейството?

Предполагам че и моят син влиза в "категорията" на темпераментните деца. При него нищо не става на сила - трябва да се обясни на дълго и широко и добре аргументирано. Дори и при това положение ако не иска да направи въпросното "нещо" - просто не го прави - влудявам понякога.......
Особено миналата година - какви истерии какво чудо беше - не искам да си спомням....но явно израстването му оказва влияние, защото комуникацията се подобри определено. Също според мен оказва ползотворно влияние лечението с хомеопатия.

Та да си дойдем на думата - планираме евентуално второ дете, но малко ме е страх. Мартин -синът ми - по принцип от известно време говори че искал братче И сестриче, но това е доста имагинерно - така някъде в пространството. ... Какво се случва при появата на второто дете обаче?

Моето темпераментно дете е второто в семейството ни. Големия ми син също си има своите изблици, но като цяло е доста по-уравновесен. Лошото е, че е слуша и други не само нас, а и някой свои темпераментни приятелчета  от градината, та и с него имам понякога проблеми.
Моите деца имат малка разлика и Виктор възприе доста добре появата на Дани. Ние го подготвяхме от началото на бременността ми за тази промяна и не само с разговори, но и с някой промени в режима му, за да не ги свързва с появата на брат си. Така че като се появи бебето неговия живот не се промени много. Е и до ден днешен се чувствам малко виновна спрямо малкия, все имам чувството, че не съм го гушкала много като бебе, за да не ревнува батко му, но и той много ме улесняваше защото поне в началото беше доста спокоен.
При нас стана напечено когато малкия стана на година и започна той да ревнува от брат си, а и тогава започна реалното делене на територии.


Да ви разкажа вчерашна история:

Дани ми казва "Знаеш ли какъв домашен любимец искам?", питам "какъв?". А той "Пиленце!", питам "Как така реши да е пиленце  ?", а Дани казва "Ами то ще си ходи по-пода и ще яде трохите дето ги правя, я ти няма да чистиш след мен!"  Та така решава проблемите с чистотата детето. Няма да се научи да се храни по-чисто, а ще ми доведе кокошчица, тя да върви след него  и да ми помага. Не мога да отрека обаче, че е мислил явно по проблема и е търсил решение задоволяващо всички страни  .

Ellypr, напълни му душата предложението за пиленцето. Не е истина колко са изобретателни 

Случая с ревността е много сходен и при нас, както при Ellypr. Също нямаше особена ревност при раждането на второто, и нашите са с малка разлика. Ревността се появи обаче от малкото към голямото, когато малкото започна да се осъзнава. За това не бях подготвена и все още (5 години по-късно) имам проблеми с овладяването й. Ако малката е болна се справяме, извън невероятно ниския й праг на болка, разбира се. Но ако големия е болен, малката, която и без това иска извънредно много внимание, просто се побърква да мрънка за какво ли не, да иска какво ли не и е доста трудничко човек да успее да обгрижва болния 

Страхотни са просто, не може да им се отрече!!! Винаги ще измислят решение на проблема...
При нас също "темпераментното" е второ. И също беше много спокоен до към 6-ия месец...После започнаха ежедневните ревове, истерии, крясъци, тръшкания и т.н. Те двамата със сестра си имат много странни взаимоотношения - малкият я обича невероятно, като си дойде в къщи, от вратата вика "Вениии" и първо при нея отива да я залее с поток от информация. Ако трябва да се ходи при баба и дядо (щото той не го обича много това ходене),  но и дъщеря ми ще ходи, няма проблем - тръгва с готовност. Което изоообщо не му пречи да я налага с оръжията на "Костенурките нинджа", да мине покрай нея и да я блъсне в корема, да я клевети безобразно и други такива прояви.

Прагът на търпимост на болката и при Дамян е доста висок. Удря се, пада, кръв, набоден, одран - става и продължава....Покрай прохождането  и тичането по градинки се каляваше сам. Не знам дали има връзка с това   http://karmene.greatnow.com/harvard.html  , но като малък голям рев му дръпваше покрай колики и опити за учене да заспива сам.
От известно време, откакто осъзнава какво значи, че може да си спука главата, да си счупи крака или ръката, като се удари все пита има ли кръв. Кръвта е индикация за грижа.

С бебето е супер толерантен, много го обича и се опитва да е внимателен. Мисля че сме успяли да го подготвим добре и засега няма и следа от ревност. Даже си говорим за още бебета.  Накой ден...

  А, това с прага на търпимост е наистина интересно...моят мъник също много търпи на болка. Прави ми впечатление обаче нещо ново в последно време. Удря се, да кажем, обаче знае ,че ние всички реагираме на болка много драматично (особено батко му, който лесно си плаче от малък )...и се научи, "малкото ми магаренце"( ), при най-малкия удар да започва да крещи с цяло гърло (той е много гръмогласен ). Ама така се разплаква, сякаш си е строшил нещо..., но като се загледаш внимателно и виждаш, че няма сълзи (особено при лек удар). Но крещи колкото може повече и прави голям цирк, жалва се, нарува там нещо си... (брат му, който е много милозлив, винаги "му се връзва" и търчи да го успокоява... ).
  Иначе прагът е наистина висок. Понякога, когато наистина яко се удари, съм забелязвала, че се "разплаква"(уж), но много бързо, просто за 2-3 минути спира да плаче, сякаш му минава, забравя направо, а брат му, на неговата възраст плачеше много, много по-дълго и то бяха "ред сълзи, ред сополи" и голямо хълцане..просто теб да те заболи...Пък малкият-точно обратното...набързо се успокоява и сякаш нищо не е било...Но пак казвам, той, ако не е за цирка, много-много не обръща внимание на ударите, паданията и пр...Става, "отръсква се"(дето вика баба ми ) и продължава да търчи "като диво конче"... ..Сладурчета са, да-а-а-а...Много са весели, когато са на кеф...Истински слънчица са...енергията им направо е заразителна...И им знаят наистина устенцата...   Моето дребосъче отскоро почна да бърбори по-ясно(той е на 2 и 1/2), но такива ги "ръси", че... ...Чета тук и за вашите-големи са скици... Кажат нещо, пък ти се чудиш да се ядосваш ли, да се смееш ли...Аз май, в последно време, повече на смях го обръщам и ми е по-леко...

Ние сме от групата с много ниския праг на болка. Още от както се е родил си е така, то не бяха колики то не беше чудо И определено ако се удари, веднага му прави впечатление...  макар че не винаги плаче. понякога само му се насълзяват очите или го виждам как се опитва да се сдържи но той като цяло е много чувствителен: към емоциите на околните, към силни звуци и светлини, към дразнещи материи и други... Та за мен чувствителността е свързана с нисък праг на чувствителност към даден дразнител/стимул, в случая болка. Но не знам дали е така де.

Но според мен и двете състояния са крайности и съответно допринасят за "особения характер" на децата Не си спомням дали по книжките съм срещала конкретно за нисък или висок праг на болка, но може да се разровя тези дни. Да видим дали някой друг не е направил подобна статистика и как се обяснява.
На някой места съм чела, че на темпераментните деца нервната система се развива по-различно и оттам идват част от особеностите им... ще потърся къде го четох това.

И аз много мислих по въпроса - според мен това е индикация за постоянство + по-ниска чувствителност към болка. Заключени в ситуацията, не искат да се разсейват с "някаква си болка", а продължават със заниманието си.

Покрай моите, твоето и по принцип винаги съм мислела същото. До днес. Статистиката в тази тема определено ме изненада.

Издържливостта на болка я забелязахме много рано - още при бебешките ваксини и при първото вземане на кръв на 6 месеца ни се стори странно, че това дете не плаче изобщо. После инцидентът в градината и още много други падания и удряния (доста жестоки, според мен), при които той сякаш не реагира. В интерес на истината, не се бяхме замисляли, че може да има някаква връзка с темперамента (то аз и не твърдя, че има, де), защото допреди да попаднем на тази тема, не съм и предполагала, че има такава категория деца. Още повече, че повечето хора около мен добре се постараха да ми набият в главата, че детето е разглезено и прекалено палаво в резултат на нашето възпитание (или липсата на "добро" такова). Затова страшно се радвам на тази тема - усещам, че контактът с хора, чиито деца са "същите" като моето, ме променя и мен самата. Така например, вчера сутринта имахме страшна сцена по път до градината - рев, крещене по улицата...До съвсем скоро, признавам си, щях да се притесня от околните, но вчера успях да запазя самообладание, да не обръщам никакво внимание на хората по улицата, съсредоточих се само в него и много тихо и спокойно му говорех, докато постепенно той овладя гнева си. Което считам за огромно постижение и за мен самата, благодарение на всички вас тук и нашите "разговори"