как да кажем на детето за починал близак?

вярно е гадничко, но пък е ясно и го разбра
ходила е на гробища много пъти и знае какво има там и защо хората са заровени

И на мен това с развалените тела нещо не ми допадна. Не че не е истина. Моето дете също е на 6 г. и половина, но на гробища е ходила 1 или 2 пъти, не смятам още отсега да натоварвам съзнанието й със всички гадости, които живота ни предоставя. Всичко с времето си. Не че укорявам някого.
Ние също казваме, че починалия отива на небето и ни гледа оттам.

И аз така казвам на детето,когато моя дядо почина преди 2 г.
ПП:Моите съболезнования!

Дядо ми като почина му казахме, че е отишъл на по-добро място. При други възрастни баби и дядовци, и там си почива и гледа какво прави Теди , дали е послушен. Описахме му такива неща. Казахме му, че сега като отидем в къщата на дядо, той няма да е там.
Но всичко в къщта ще си го чака, двора ще е пак подреден. Такива неща.
Като обяснявахме казахме, че дядо е умрял. В смисъл казахме тази дъюума точно. И съотеюветно останалото са обясненията какво значи да си умрял.

Не е присъствал на погребението. Смятам, че е малък за това. Беше на 3 години и нещо тогава.

Сега от време на време се сеща за него споменава го, пита как е, гледа ли дали слуша.

Гледам да назовавам нещата с точните думи.
После при обясненията кое как включвам фантазията и подробности, които мисля са подходящи за тая възраст.

Мисля че до около 4-5 години детето няма да разбере какво е точно думата починал.Единственното логично обяснение ми се вижда че е на небето и от там гледа.Да знае че вече няма да се върне,че рано или кэсно всички отиват там.Дори и мама и тати,просто на тази възраст се приема като факт,и се свиква с тази мисъл без да се замисля какво точно означава това.

Децата приемат по-леко раздялата с близък.
Помня как голямото ми дете ми обясняваше, че прабаба му вече е умряла и няма да се върне, че и ние някой ден ще умрем и че такъв е животът.
Не ми харесват обясненията за небето, съпругът ми все още се притеснява, че починалият му баща го наблюдава. Това са излишни страхове според мен.

До някъде съм сагласна че не е точното обяснение че са на небето,но как друго яче ще обясниш "Ами тя/той каде е сега?"и на отговори ти се питам "И кога ще се върне?"или нещо от тоя род.Като не е на небето каде е,под земята ли?Нещо не ми се нравят и двете,но предпочитам небето.Не ми звучи чак толкова грозно като че ли.....
А за страхове чак не мисля.Аз самата винаги си мисля че баща ми е горе и ме гледа,но не ме е страх,макар да знам че не е така....Напротив,хубаво ми е.И ми се иска да е така,отколкото да зная че е на 2м под земята и всъщност вече даже и там  не е.За това го и мисля защото,знам че не е на небето,но ми се иска.Иска ми се да има и "някъде другаде" Но май се отклонявам от темата.

съгласна съм, мисля, че евфемизмите повече вредят. когато бях малка за малко време починаха леля и прабаба и нашите ми го обясниха много просто, казаха ми, че са починали и значи че са си отишли и повече няма да се върнат или нещо такова. без ангелчета, Рай, небе и така нататък. И досега съм убедена, че това беше добър начин.

Наистина децата приемат някак по-леко смъртта. Или поне така изглежда. Синът ми беше на 3 1/2 годинки, когато почина единия му дядо. Без да е боледувал, внезапно от инфаркт. Живеехме заедно, дядото и бабата на долния етаж, ние с детето на горния. Господи, колко много се обичаха внуче и дядо (моя баща). Винаги заедно, и вкъщи и навън. Спестихме на детето да вижда трупа, да ходи на погребението. Казахме му разбира се, че дядо го няма вече, разболял се е внезапно и е отишъл на небето. Случи се така, че през следващите 6 години починаха и другият дядо и двете му баби. Вече по-голям му обяснихме, че като остарее много човек и умира.
Децата ако не от нас, то от филмите все научават за смъртта. Рано или  късно.
Детето си поплака, но след няколко дни вече беше по-спокойно. В началото на няколко пъти ни пита мен и татко си :Вие нали няма да умрете? Нали няма да ме оставите сам ?
После имаше един период в който ме е питал дали и той самият ще умре.
Всеки сам намира думите с които да утеши малките душички. То за нас е трудно да приемем загубата, а какво остава за едно детенце, което не я разбира, не я приема и кой знае какво му е в главата.
Да се върна на първото си изречение. Когато обаче умря папагалчето му, леле какъв рев дръпна. Чак се наложи да купим ново папагалче. Така не беше плакал за бабите и дядовците. Яд ме беше, че едва ли не му е по-мъчно за някакво пиле, отколкото за хората.
За себе си съм убедена, че ако е възможно на едно дете трябва да се спестява силния стрес. Поне докато психиката му укрепне.

Аз не знам, защото никога не съм умирала, така казвам и на децата ми. Не е нужно да им обясняваме нещо, което самите ние не знаем. Това за небето си е чиста фантазия, но наша. Когато детето не получи отговор, то само си обяснява по някакъв начин.

Когато любимият ми почина, въобще не знаех, как да обясня на малчо, че тати го няма вече а той милият(още не говори), сочеше снимките на баща си и вдигаше учудено раменца.Не знаех как да му обясня, че тати го няма вече, просто не виждах начин.И спрях да търся.Когато ми посочи снимката на баща си, просто му казвам "Тати е там(и соча небето), тати е ангелче .Сега, макар и толкова скоро след смъртта на баща си, чуе ли за тати сочи към небето и се усмихва
Не знам как се обяснява на дете, за загубата на близък

Много мъчно ми стана

По темата- още нищо не съм обяснявала не се е налагало 

Когато баща ми по4ина аз също не знаех как да обясня. Малкия непрекъснато питаше къде е дядо му. Един ден
му казах, 4е той е на небето, от там ни гледа  и  ни пази. А малкият тогава запо4на да пита кога ще си дойде от небето. Това беше по-гадният въпрос. Как да му кажа, 4е отговорът е "никога".

Стана ми много мъчно Мойте съболезнования!

Моят кръщелник е на 3г. Баба му почина скоро и му казаха, че  е отишла на небето, откъдето ще му се радва и обича. Детето видимо е О.К с това обяснение, още повече, че  аз например също не съм му пред очите и според мен той не прави разлика ( освен, че с мен се чува).
Мисля, че това е достатъчно за едно дете, което едва ли може да осмисли какво точно е времето, преходността на нещата и хората.