Знам, погледнах в търсачката още веднъж, както и преди раждането си съм гледала - има теми за след родилната депресия, но тази не искам да бъде такава. Казвам го, защото въпреки всичко, когато родих не бях достатъчно подготвена - да, знаех, че има такова нещо като следродилна депресия, но не бях подготгвена за нищо от това, което изпитах, а със сигурност щях да се оправя по-бързо или нямаше да затъна толкова дълбоко, ако знаех, че това е нещо нормално и толкова много майки го изпитват.
Ще помоля майките, които не са минали през това чудо да не пишат, ако смятат да пишат, че не са имали такава депресия (в интерес на истината ви завиждам, макар сега да се чувствам доста силна с опита си), за да не стане като предишните постинги, които имам предвид. Все пак това не е анкета, а има за цел да подготви бъдещите майки и да ги направи по-силни.
Ето и аз как се чувствах или моята следродилна депресия:
Започна тогава, когато 6 часа след раждането помолих една сестра да ми донесе бебето да го видя (не го видях добре по време на раждането и жената се смили над мен) - остави го до мен на леглото, аз го гушнах, а то се разплака. И плака 2 минути с такъв оглушителен рев на фона на тихата нощ, като от време на време в резултат на полюшванията ми се успокояваше за 2-3 секунди и отново започваше. Попитах, защо плаче. "Защото е бебе" беше отговорът, но за мен не беше така. Бях отнякъде заблудена, че бебето веднага ще направи контакт с мен като негова майка и ще ме познае и ще се успокоява от мен, но не. Това дете, според мен ме отхвърляше. На следващия ден ми я донесоха за кърмене - започна да суче гърдата ми сякаш винаги я е сукала, но не това беше проблемът, естествено - нямаше вид на това бебе, което винаги съм си мислила че ще родя. Може би главите на всички ни са пълни с образите на онези бебета от рекламите (поне едномесечни, със сигурност) - с голи или светли главички - моето се роди с толкова много коса, че чело нямаше чак и имаше вид на вечно сърдито дете, но след 3 дни дали свикнах с нея или просто тя взе да се вчовечава... Но въпреки всичко не я чувствах като своя. Беше ми толкова далечна, не можех да повярвам, че аз съм я родила, не помнех как е станало това, това дете въпреки че вече не плачеше като го гушнех, сякаш ме отхвърляше, а и аз не усетих това майчинско чувство, което очаквах да изпитам инстинктивно. Стоеше при мен на всеки 3 часа по за един час и след като заспеше след сукане се чудех какво да я правя, докато дойдат да я вземат. Да се виждам и гушкам със сълзи през всеки свободен момент в прегръдката на мъжа ми бе по-важно за мен. Едва дочаквах да я вземат и тичах надолу (превита от болката от операцията по стълбите). Стоях на пейката при мъжа ми и там плачех дори - исках да се прибирам вкъщи, очевидно не ставах за майка - ами аз дори не бях сигурна, че ще се справя. Толкова много чаках това бебе, с такова нетърпение бременеех - гледах идващите на преглед бременни в болницата й плачех при вида им. Исках пак да съм бременна, бебето да си е в мен (моето бебе), пак да съм уверена в себе си, пак да знам какво ме чака или поне да си мисля така. И изпитвах такава вина за това, което изпитвах. Лекарите се скъсаха да ме успокояват, че било нормално - да, и аз бях чувала, но според мен никой не беше изпитвал такава вина като мен.
После се прибрахме вкъщи, бях посвикнала с нея и даже се бях привързала към малкото беззащитно човече - ами сега, тя започна да плаче още в колата, сякаш я отвличах, вкъщи кое по-напред - на изваря шишето ли, да преваря и охладя вода ли - а то плаче ли плаче и в първите няколко часа нямах никоя жена под ръка която да ми помогне! Ами първите нощи - плаче, а аз не мога да й помогна с коликите и се чувствах толкова безсилна и загубена като майка! Ревях с нея всеки път, толкова ми беше мъчно - каква майка съм, щом не мога да успокоя детето. Минаваше ми през главата мисълта дали искам нещата да са както преди - не, не исках, щях със сигурност да се чувствам като ограбена, нещо страшно да ми липсва и виновна за нещастието на всички около мен, но ми минаваше тази мисъл, нали? Да, чувствах се нещастна, че нещата вече не ги контролирам както преди и никога вече няма да знам със сигурнаст какво следва. Странното беше, че изпитвах една такава безнадеждност и болка, сякаш съм изгубила близък човек безвъзвратно. Няколко седмици по-късно осъзнах, че имам натрапчивата мисъл, че мъжът ми вече не ме обича както преди, а сякаш на половина по-малко или по-малко, а другата си обич - даваше на дъщеря ни вече...
Майка ми дойде, стоя 1 кошмарна седмица и си замина - детето плачеше почти непрестанно, аз вече зверски го обичах, но така безсилна и виновна се чувствах, че не мога да го успокоя. И накрая останахме двенките сами - и от тогава никой не може да ни раздели. Няма някой който да може по-добре да я гушка, да я успокоява (не, тя пак си плаче безспир по време на коликите и в такива моменти, но аз така си мисля, че по-добре от мен никой не може да я държи!). Никой не е толкова търпелив - всеки дава съвет - "остави я да си поплаче в креватчето, нищо няма да й стане", но не. Това е моето детенце и никой не знае по-добре да се грижи за него. Никой няма право да я държи самичка, когато нещо я боли. И съм много много по-уверена - вече почти седмица не съм плакала с нея!
И за протокола - около мен е пълно с жени които са преживяли следродилната депресия, но не би и една да ми каже предварително какво да очаквам - щях да се чувствам по-нормална. Едната не е искала да вижда и детето и мъжа си няколко дни, акушерката ми не е искала дори да си види първото дете 5 дни. За следващото бебе ще съм подготвена!
Може би има и по-красиви бебета от моето, но моето е най-сладкото, най-чаровното и най-обичаното!
Ще помоля майките, които не са минали през това чудо да не пишат, ако смятат да пишат, че не са имали такава депресия (в интерес на истината ви завиждам, макар сега да се чувствам доста силна с опита си), за да не стане като предишните постинги, които имам предвид. Все пак това не е анкета, а има за цел да подготви бъдещите майки и да ги направи по-силни.
Ето и аз как се чувствах или моята следродилна депресия:
Започна тогава, когато 6 часа след раждането помолих една сестра да ми донесе бебето да го видя (не го видях добре по време на раждането и жената се смили над мен) - остави го до мен на леглото, аз го гушнах, а то се разплака. И плака 2 минути с такъв оглушителен рев на фона на тихата нощ, като от време на време в резултат на полюшванията ми се успокояваше за 2-3 секунди и отново започваше. Попитах, защо плаче. "Защото е бебе" беше отговорът, но за мен не беше така. Бях отнякъде заблудена, че бебето веднага ще направи контакт с мен като негова майка и ще ме познае и ще се успокоява от мен, но не. Това дете, според мен ме отхвърляше. На следващия ден ми я донесоха за кърмене - започна да суче гърдата ми сякаш винаги я е сукала, но не това беше проблемът, естествено - нямаше вид на това бебе, което винаги съм си мислила че ще родя. Може би главите на всички ни са пълни с образите на онези бебета от рекламите (поне едномесечни, със сигурност) - с голи или светли главички - моето се роди с толкова много коса, че чело нямаше чак и имаше вид на вечно сърдито дете, но след 3 дни дали свикнах с нея или просто тя взе да се вчовечава... Но въпреки всичко не я чувствах като своя. Беше ми толкова далечна, не можех да повярвам, че аз съм я родила, не помнех как е станало това, това дете въпреки че вече не плачеше като го гушнех, сякаш ме отхвърляше, а и аз не усетих това майчинско чувство, което очаквах да изпитам инстинктивно. Стоеше при мен на всеки 3 часа по за един час и след като заспеше след сукане се чудех какво да я правя, докато дойдат да я вземат. Да се виждам и гушкам със сълзи през всеки свободен момент в прегръдката на мъжа ми бе по-важно за мен. Едва дочаквах да я вземат и тичах надолу (превита от болката от операцията по стълбите). Стоях на пейката при мъжа ми и там плачех дори - исках да се прибирам вкъщи, очевидно не ставах за майка - ами аз дори не бях сигурна, че ще се справя. Толкова много чаках това бебе, с такова нетърпение бременеех - гледах идващите на преглед бременни в болницата й плачех при вида им. Исках пак да съм бременна, бебето да си е в мен (моето бебе), пак да съм уверена в себе си, пак да знам какво ме чака или поне да си мисля така. И изпитвах такава вина за това, което изпитвах. Лекарите се скъсаха да ме успокояват, че било нормално - да, и аз бях чувала, но според мен никой не беше изпитвал такава вина като мен.
После се прибрахме вкъщи, бях посвикнала с нея и даже се бях привързала към малкото беззащитно човече - ами сега, тя започна да плаче още в колата, сякаш я отвличах, вкъщи кое по-напред - на изваря шишето ли, да преваря и охладя вода ли - а то плаче ли плаче и в първите няколко часа нямах никоя жена под ръка която да ми помогне! Ами първите нощи - плаче, а аз не мога да й помогна с коликите и се чувствах толкова безсилна и загубена като майка! Ревях с нея всеки път, толкова ми беше мъчно - каква майка съм, щом не мога да успокоя детето. Минаваше ми през главата мисълта дали искам нещата да са както преди - не, не исках, щях със сигурност да се чувствам като ограбена, нещо страшно да ми липсва и виновна за нещастието на всички около мен, но ми минаваше тази мисъл, нали? Да, чувствах се нещастна, че нещата вече не ги контролирам както преди и никога вече няма да знам със сигурнаст какво следва. Странното беше, че изпитвах една такава безнадеждност и болка, сякаш съм изгубила близък човек безвъзвратно. Няколко седмици по-късно осъзнах, че имам натрапчивата мисъл, че мъжът ми вече не ме обича както преди, а сякаш на половина по-малко или по-малко, а другата си обич - даваше на дъщеря ни вече...
Майка ми дойде, стоя 1 кошмарна седмица и си замина - детето плачеше почти непрестанно, аз вече зверски го обичах, но така безсилна и виновна се чувствах, че не мога да го успокоя. И накрая останахме двенките сами - и от тогава никой не може да ни раздели. Няма някой който да може по-добре да я гушка, да я успокоява (не, тя пак си плаче безспир по време на коликите и в такива моменти, но аз така си мисля, че по-добре от мен никой не може да я държи!). Никой не е толкова търпелив - всеки дава съвет - "остави я да си поплаче в креватчето, нищо няма да й стане", но не. Това е моето детенце и никой не знае по-добре да се грижи за него. Никой няма право да я държи самичка, когато нещо я боли. И съм много много по-уверена - вече почти седмица не съм плакала с нея!
И за протокола - около мен е пълно с жени които са преживяли следродилната депресия, но не би и една да ми каже предварително какво да очаквам - щях да се чувствам по-нормална. Едната не е искала да вижда и детето и мъжа си няколко дни, акушерката ми не е искала дори да си види първото дете 5 дни. За следващото бебе ще съм подготвена!
Може би има и по-красиви бебета от моето, но моето е най-сладкото, най-чаровното и най-обичаното!
Също така, според мен, е абсолютен мит, че ще разбереш за какво реве по начина, по който плаче - това при нас стана чак след 6-я месец, а дотогава налучвах ...... и се чувствах лоша майка, или поне неоправна. 
.Както и друг път съм писала-родих в болница Лозенец и много бях доволна и от отношение,и от условия.Да не говорим,че за всяко най-малко нещо ми се притичваха на момента.Изведнъж се озовавам у дома,чудя се кое откъде да почна -близките ми само седят до мен и чакат нареждания-а аз не знам какво и що и как.....И в банята под душа се наревах на рамото на милото....Сега си обяснявам,че ми е липсвала сигурността от болницата и че съм се терзаела дали ще се справя.Е,слава Богу,справям се вече като автоматче-и татенцето също-и засега сме си отгледали едно малко "зверче"в добрия смисъл на думата-така го нарече педи. 
Просто ми е чудно как ме изтърпяха мъжа ми и майка ми, която идваше всеки ден, а аз я гонех и не й давах да пипа бебето, а после и звънях и ревях, че не ми помага...Слава богу, всичко отминава....
Нещата се задълбочаваха и непрекъснато ревях и се чувствах все по-отблъскваща! Това продължи около 2 месеца. Слава богу, вече всичко е ок! 