Използваме "бисквитки" (cookies), за да персонализираме съдържанието и да анализираме трафика си. Повече подробности можете да прочететеТУК

Отговори
# 30
  • Мнения: 1 249
извинете много ако съм обидила някого, или ако думите ми са прозвучли като "напътствие",това е последното което съм искала..обяснението което бих дала е безпредметно в този момент,Фуси-мерси,Мина_Б-дано ви олеква като нападате и лепите етикети..
*

Нужна е култура в това отношение, а същата няма откъде да дойде, ако не от вас. За жалост, пред вас стои избора.
Времената ще се променят и разбиранията също, но ако вие изберете оттеглянето като вариант, тези времена ще настанат значително по-късно.
това отговаря на поставения въпрос "Анет, защо изобщо си в тази тема? "..защото авто-сегрегацията и агресията водят до такава и затварят кръга..

Анет,

Нищо лошо не казвам. Приемам, че просто не разбираш за какво става дума.

Но не мога да приема как квалифицираш голяма, образована жена, която е добросъвестна и освен себе си, другиго не е наранила тука, с думи като: "сегрегация", "агресия", "самосъжаление" и т.н.

Нещата са точно в обратния ред:

Първоначално никой от нас не си е обяснявал нищо с изоставянето, а с какво ли не друго: пред-родилна депресия, постродилна такава, изпити, растеж, стрес, пролетна умора и какво ли още не.  И колко струва и какъв е здравословен ефектът да стъпиш на земята и да не се баламосваш с какво ли не, могат да преценят само изпиталите го.

Хората имат много и особено разнообразни болки и осакатявания.
Но някои идват малко след нас. И ден да дойдат по-късно, не е като да са се зародили с теб и дори преди теб, и ти да си израз на тази болка.

Фусси пише, че в публичен форум всичко следва да си готов да понесеш и навярно е права.
Но един да се засрами, как не се справя така героично като Анет и пр., то това си е леко подхлъзване за него над пропастта, която за никой от вас не зеи на мястото, което зеи за нас.
Самите ние сме болката и срама.

Аз вече не се трогвам дълбоко от писания "тип Анет" (нищо лошо не влагам в израза) , но за другите ме боли и само за това влязох сега да напиша и да застана до Мина.

Интересно, обаче, защо ако сме просто две-три заблудени, защо предизвикаваме такава силна реакция.
По главните улици на всички градве скита поне по един нелекуван болен човек, който всички мислят за луд, и говори ли, говори, но никой не хаби сили с него да спори.
А защо толкоз енергия за нас ако сме просто неразбрали, неспособни и пр. ...

Последна редакция: вт, 18 мар 2008, 21:39 от Miraetta

# 31
  • София
  • Мнения: 115
Благодаря, Мираета, много точно казано.

[/quote]
"Интересно, обаче, защо ако сме просто две-три заблудени, защо предизвикаваме такава силна реакция.....
А защо толкоз енергия за нас ако сме просто неразбрали, неспособни и пр. ..."
[/quote]

Защо ли наистина?

Мами, не се плашете толкова от нас, де  Wink. Май "грозното лице" на осиновения ви стряска?

Ами да, такива сме си, обаче ви уверявам, че в живота ние сме твърде различни - овладени, даже оптимисти. Ах да! Да не забравя да ви кажа, че в моето детство е имало и безброй слънчеви и прекрасни моменти. Но те се сливат в един пекрасен дълъг летен ден, а грозните преживявания и случки, се помнят удивително точно - в цвят, звук и даже мирис.  Запечатани здраво като амалгама от изпитаната болка и унижение.

Точно тук в тази тема ние изливаме най-големите си горчилки, страхове, мъка, всичко интуитивно разпознато, както и недефинирано още. Това е темата такава, каквато я започна Дива-не. То е нещо като пътуване до обратната страна на Луната, където винаги е тъмно и страшно.

А иначе бъдете здрави, както и прекрасните ви дечица. Само ви моля не им открадвайте  Дядо Коледа, те имат нужда от него.




# 32
  • usa
  • Мнения: 3 367
.."филосфията" не е моя,а на когнитивно-бихевиоралната терапия;
*
..навярно не разбирам,но и не заслужавам отправените към мен думи, всеки си прави изводите и кара напред;
*
..не си позволявам да квалифицирам никого..подкрепям мнението на ДарЗаМен и го цитирах по повода(надявам се съм я разбрала правилно)..не мисля че има някой за когото агресията в предните постове,нападките и пр. да са навидими-казвам че подобно поведение,според мен,затваря този форум за хора с друг тип болка/мислене/идеи,което ,според мен,не е градивно!
*
..не ми е мястото в тази тема,явно, съгласна съм и за 3 път моля за извинение; но това не променя мисленето ми че позитивизъм,добронамереност,умение да погледнеш с очите на другия и усмихнатост е решението и главното оръжие срещу болката..
*
всичко добро,дами!

Последна редакция: ср, 19 мар 2008, 00:38 от anette1104

# 33
  • Мнения: 847
аз не съм осиновена и за първи път си позволявам да пиша в тази тема, да ме извинят децата, ако с тия няколко реда не успея точно да предам мислите си и ги засегна без да искам.

всъщност постът ми е адресиран до неосиновените, четящи тук, като мен.

разбирам съветите на анет, аз също се старая да съм оптимист, като вярвам, че мислейки позитивно повлиявам на настоящето, обаче то така или иначе не се повлиява като с магическа пръчка. само оптимизъм не стига. предполагам, че и повечето от децата, пишещи тук, повечето зрели, мислещи жени, все са попадали на тези теории и си ги знаят. друг е въпросът колко работят винаги и за какви болки. та да се популяризира теорията няма нужда, те я знаят, проблемът им хич не е от това, че са пропуснали някаква полезна за тях информация.

иска ми се всички неосиновени, които четат тук, да възприемат гледната точка, че това е място, нещо като чистилище за осиновените. то е нещо като дупката, която младежът от приказката изкопал, за да извика "цар Траян има кози уши". оставете ги на мира, защото ако не разбирате думите им, то приемете, че това е част от терапията им, която сами си провеждат, защото обективно друг не може да им помогне.
някога, през пубертета си бурен, водех дневник, в който пишех само негативните неща от деня. не че не ми са се случвали хубави, случваха се, при в живота ми като цяло не е имало драми и винаги съм била ведър, добронамерен човек. но негативните емоции имах нужда да изкажа, да изкарам от мен някъде, а не исках да споделям, за да не нараня хората, които са свързани с тях, хора, които иначе обичам и с които и до ден днешен съм щастлива. спрях, защото все пак ги нараних - прочетоха дневника и се ужасиха какво мисля за тях, как се чувствам, колко съм черногледа, защото в дневника ми няма един радостен момент ... спрях, но контрата си остана в мен - мътилката, яда, грозното трябва да се изкарват навън - сигурна съм, че и за това има няколко подходящи теории ... нали няма да спорим, че  животът на всеки (осиновен или не) в даден момент поне предлага достатъчно нелицеприятни емоции, на които с каквито и розови очила да гледаме, нещата са си такива, каквито са.

та, неосиновените, четящи тук, трябва да разберат, че това не е място, в което децата търсят от света решение на проблема си, не е и място, от където може да се добие цялостна представа за тях - така че не им давайте съвети - те тук нито ги искат, нито ще са правилни, защото нямате цялостната картинка за тези хора Simple Smile
ако ви притесняват нещата, които прочитате, и не можете да ги приемете, просто се съсредоточете изключително върху другия им благоприличен житейски образ, който също доста добре е представен в този форум - мислете позитивно Wink

# 34
  • Мнения: 2 123
Анет не ми е просто близка, с ръка на сърцето мога да кажа че я чувствам като сестра. Израстнахме заедно - четиримата - тя, сестра й, моят брат и аз. Иначе за протокола сме и близки роднини. Това беше лирично отклонение.

Мами, не се плашете толкова от нас, де  Wink. Май "грозното лице" на осиновения ви стряска?

Мина, ако още веднъж кажеш, че имате грозно лице, ша та плясна  Naughty
Това в кръга на шегата

Искам съвсем честно да те питам - стреснати ли ти изглеждаме осиновителките и от какво. Явно приемате наши реакции като агресивни и много бих искала да ми посочиш кои. Това е важно, защото съм убедена, че едва ли някой от пишещите в тази тема е искал да бъде нападателен, но явно така се е получило. С 100 уговорки че не се заяждам, не нападам, наистина ми е интересно.

пс
Ще помоля на лс някой от модераторите да раздели темата, че ос...хме тази

Последна редакция: ср, 19 мар 2008, 14:35 от Fussii

# 35
  • Мнения: 2 123
 Embarassed 
ааа извинете

Току що помолих един от модераторите да раздели темата от моето мнение на стр. 17 и да направи нова тема, като предложих заглавие "пътя, който трябва да извървим едни към други"

Надявам се да го напрвят скоро

Поздрави, а аз обещавам, че повече няма да се меся и да ос....м хорските теми  Laughing Hug, защото заради мен стана отклонението този път

БЛАГОДАРЯ НА ЕЛИПР.   bouquet за отделянето на темата

Последна редакция: ср, 19 мар 2008, 12:19 от Fussii

# 36
  • Мнения: 1 249
.."филосфията" не е моя,а на когнитивно-бихевиоралната терапия;


С енергията на жадно жовотно години наред четях и ровех за "спасителната", "правилната" теория, възглед, способ, алгоритъм и пр. за излизане от страха и очакването на ужаса и за липсата на усет за собствено място под слънцето.

Анет, ако ми остане време имам идея специално да  цитирам със заглавия и автори  прочетената от мен литература по въпроса как да се усъвършенстваш, да си промениш мисленето, да си помогнеш с позитивизъм, да не се предаваш на инерцията  и пр. и пр. След 91 година сума издателства се впуснаха да издават де що има (в това число и "бози" разни), а и преди на руски има публукувани сериозни автори по темата.
 Ние не сме тъпи и неграмотни фанатизирани и затворени в убежденията си хора. Все сме прочели и търсили. И сме го правили гонени от нуждата да открием нещо, за което да се хванем и издърпаме от блатото, а не от желание за просвета само.

Но сега след толкова години си давам сметка, че всичките теории и прочетени неща сигурно са ме обогатили като светоглед и култура, но като ефект са били като кратко алкохолно опиянение - не дават реална идея или  алгоритъм за нас, само се замъгляваме успокоително за малко, до следващия момент.
Във всяка теория има рационално зърно и стойностни идеи, но за идиотската първична ситуация не намерих адекватни.

Друг го е казал ясно (marrymaroon): "та да се популяризира теорията няма нужда, те я знаят, проблемът им хич не е от това, че са пропуснали някаква полезна за тях информация".

Предполагам всеки има свои болки (и съм респектирана от чуждите, в това число и от тази на Анет) и ги съпоставя с нашата и му се вижда малко неясно за какво толкова се мъчим. Е затова обичам математиката, за мен тя е изкуство, поезия и ми е голяма любов. Тя ме научи, само  ПРИ РАВНИ ДРУГИ УСЛОВИЯ да сравнявам нещата, а ако те са неравни, всяко сравнение е  неуместно и безплодно, тийнчетата биха казали "бул шит" е това сравнение.

А изразът по адрес на Мина: " Мина Б - дано ви олеква като нападате и лепите етикети.." е повече от очеваден и ясно показва какви сме в очите на Анет въпреки помпозния завършек с "дами".
Всеки сравнява своите болки с нашата и му вярвам, че изглежда, че се "коркаме" за няма нищо. Само дето сравнението му не е при равни други условия.

Последна редакция: ср, 19 мар 2008, 12:53 от Miraetta

# 37
  • usa
  • Мнения: 3 367
..аз бях пропусната тази "полезна информация",около 25 години от живота ми минаха на доста тъмно,за което,сега знам,причината съм си основно аз..това се опитва да кажа,ако някой чул-добре,ако не-пак добре..
*
помпозното "дами" е единственото възпитано обръщение според мен,употребява се широко в останалите форуми
*
бъдете добра, Мариета ,помислете, ако бихте искала, върху "показва какви сме в очите на Анет"  - нямате основание,от нито един от публикуваните от мен в този форум постове да правите каквито и да било изводи..

# 38
  • София
  • Мнения: 115
Fussii,   bouquet

Гледай как от едно спречкване каква хубава нова тема се роди! Поздравявам те и с името на темата, харесва ми. Тя очевидно е необходима, особено на майките.

На въпроса ти, отговарям с цитат от КДимитрова, ето какво пише тази майка, която мога да дам за пример, според това кето досега е споделила с нас:

.....И когато целувката не ги плаши трябва да кажеш Нещо. Онова нещо, което ще върне Онзи поглед - уплашения, объркания. И си мислиш дали можеш да нараниш детето си и се страхуваш, и се страхуваш.....

Ето този страх ви прави агресивни към нас. Защото в наше лице виждате порасналите си деца, които упорито не искат да бъдат 100% щастливи, а все чоплят нещо старата си рана.

По-горе и MarryMaroon и Мираета съвсем точно са написали, защо съвети като тези на Анет, дадени съвсем добронамерено (вярвам в това), силно олекват и са дразнещи. Те са нещо като думите на Мария-Антоанета: "Ами като нямат хляб, защо не ядат пасти". Анет, не се сърди, ама от пасти вече ми се повдига.

А точно бяхме подхванали да обсъждаме темата как да се защитят дечицата от хората, които с груби галоши могат да тъпчат в душите им, не че беше по старата тема, но виждам че много от мамите се интересуват и вълнуват.

А накрая - за грозното лице. Ами да, това е метафора на тази част от нашата личност, която ще остане наранена и неизлекувана, независимо от това, колко любов получаваме в приемното си семейство. Аз израстнах в любящо семейство, което бдеше над мен и ме подкрепяше във всичко (е, почти всичко  Wink), но.... Бях намерила някакъв баланс по време на пубертета, но когато научих, цялата картонена къщичка се срути. Слава богу, вече бях по-зял човек, та успях да се овладея дотам, че да не наранявам допълнително родителите си, въпреки че им БЯХ БЯСНА, ЧЕ НЕ СА МИ КАЗАЛИ!

Сигурно и затова много рано се ожених, сякаш бързах да се махна и да започна на чисто - мое собствено семейство.
Такива ми ти работи...

Ако съм била рязка към Анет, моля за извинение.

# 39
  • Мнения: 625
   Fussii

Поздравявам те за темата, мисля че имаме нужда от нея, нали в спора се ражда истината....нека бъдем позитивни едни към други и ще ни се получи! Hug

# 40
  • Мнения: 847
И на мен ми харесва темата, поздравления. Хем ще си довърша мисълта от по-рано, без притеснения за спама ...
Струва ми се вярно и на мен, това което казва Мина - "Ето този страх ви прави агресивни към нас. Защото в наше лице виждате порасналите си деца, които упорито не искат да бъдат 100% щастливи, а все чоплят нещо старата си рана.” 
Но извинете ни за това, че четейки за терзанията ви, естествено и спонтанно ни се иска да не е така, някак да оправим нещата; ще ни се ние да сме тия супер родители, дето това няма да им се случи – съгласете се, всеки иска най-доброто за децата си  ... В нашата ситуация обаче най-подхожда онзи цитат на Кърт Вонегът за силите, промяната, приемането ... да не ви отегчавам. Ама както не работят съветите „успокой се и ще стане”, „мисли позитивно”, така и това филосовско ниво не е току-така постижимо, ама ние се стараем, признайте.
Не това обаче е страхът на Калина. Нека тя си каже, да не й адвокатствам, но мисля, че нейният страх е да не причини с думите си вреда на децата си, да не им причини болка с избора си на действие – казвайки истината, макар и по детски адаптирана, която си боли на всички възрасти. На нормалния родител това му е най-големият страх – правилно ли постъпва наистина, ами ако причини болка, макар и с най-добри намерения? Въпросът за момента на поднасянето на истината и въобще има ли подходящ момент ... Проблемите ми сега още са други, та правя малко смешни аналогии ... днес се разправяме с възрастната добродушна съседка – съвет ми дава да обувам детето, докато прохожда с обувки, твърди на глезена, че иначе ще се „изметне” – аз й отговарям: не, сега специалистите препоръчват боси да прохождат ... вчера „специалистите” са казвали – тайна, днес – истина, от рано ... днес тези деца, дето са им прилагали тайната, страдат по причина на същата тайна, утре нашите деца ще страдат по техните си причини. Знае ли някой след време как ще се е отразило на цяло едно поколение ранното/в даден определен момент от детството поднасяне на истината за осиновяването, макар, спор да няма, общото правило вече, че от истината по-добро няма? Ами ако глезенът на детето, дето съм го оставила босо да прохожда, наистина се изкриви?
Та за този страх, дето ни отприщва агресията, макар че аз бих казала по-скоро настървеност ... Нашите деца няма да имат 100% идентични болки с възрастните днес деца ... защото са друго поколение, което ще расте в друго време и обществени условия, ще са обект на модерни грижи, физически и духовни, нови практики, все добри, научно и практически обосновани ... Та поне от тази гледна точка, не би трябвало да ставаме нападателни поради страха си – няма смисъл, децата ни няма да са същите пораснали деца. Много е вероятно обаче и те да ближат рани, най-малко защото те също ще преживяват изоставянето си, плюс всички други неща, които ние и времето ще им натресем  ... Това, което мисля, че като родител на осиновено дете искам да постигна със себе си, е да мога да дам надеждна опора и после свобода на детето си – и правото на щастие, и правото на нещастие, наистина да го обичам такова, каквото ще е, без, ама наистина, да чакам ответност и чувства, точно такива, каквито предполагам, че ще породя ... Разумът ми отдавна го е приел, сърцето е на път, само се бунтува от време на време. Пък аз ще се примиря да си живея със страха дали правейки най-доброто според мен за нея днес, няма да й нанеса вреда утре, и тайничко ще се надявам един ден да разбере мотивите и вижданията ми и да ми прости ...
Та аз по такъв път вървя ... Пресечната точка между две групи, ако са си значими една за друга, за мен винаги е в опознаването и уважението към чуждия мир ... ако не са – каква пресечна точка търсим и какво правим на едно място Wink

# 41
  • Мнения: 2 084
Момичета, когато попаднах във форума търсех логопед и изведнъж виждам "осиновени и осиновители". За първи път влизах във форум, нямах представа от правилата на такова място, никога, наистина с никого освен с мъжа ми не бях говорила за осиновяване. Още помня своите първи реакции и емоции. Някъде в някоя тема писах че ме плашите. Това, което поувствах аз когато четях вашите думи е срам, че се чувствам толкова безумно щастлива че съм майка, а децата ми страдат и това ще им остане белег. Не искам да приема факта, че каквото и да направя те ще страдат. Няма да спра да вярвам, че това може да се промени, въпреки, че всеки път когато говорим с Преси и Вики чувствам тяхното объркване, сякаш предчувствам и незададените въпроси. И всеки път са Моето щастие и ТЯХНАТА болка. Те са късметлии и са двама. За тях уникалността да са близнаци безкрайно много ми помага на мен, а за тях е невероятен шанс наистина да се справят много по-лесно.

# 42
  • Мнения: 2 084
Ако се науча как да извървя този път, независимо от страховете си, въпреки болката, искрено вярвам, че ще се справям по-лесно с болката на децата си. Искрено вярвам, че ще си простя това, че не съм ги родила и ще успея да "сместя" онази другата жена в живота си.

# 43
  • Мнения: 2 123
Благодаря за милите думи, въпреки правописната грешка в заглавието, за което сори  Embarassed

Аз понеже си нямам друга работа  Wink и като се върна в къщи, след като си изиграем игрите и си изпеем песните (слава богу детето вече спря да реве като запея  Laughing), сядам ужким да чета, обаче понякога ги мисля тез форумски теми, гаче света подреждам  Laughing

Цитат
Това, което поувствах аз когато четях вашите думи е срам, че се чувствам толкова безумно щастлива че съм майка, а децата ми страдат и това ще им остане белег.
Калина (не съм забравила за онова - утре ще ти ги пратя на лс), точно така, ама точно така се чувствам и аз. Виновна, затова, че се радвам на гърба на детето си...

Другото нещо, което си помислих е че пишещите тук родители виждаме агресия в постовете на пишещите деца, а децата виждат агресия в нашите постове. Вероятно причината за това е, че волно или неволно ние схващаме пишещите тук осиновени като деца. А те са си зрели, образовани над средното ниво интелигентни жени и мъже. Те пък може би ни схващат като надзорници  Laughing. Много сложно ли стана?

Пак част от разхвърляните ми мисли - преди няколко дни си говорихме с мама за нещата от живота. Аз за хиляден път си помислих, колко съм и благодарна, за всичко което ми е дала, за безрезервната подкрепа, за безусловната обич, за това, че съм прегръщана и целувана до днес, вкл. и затова, че преди една година на улицата посегна да ми избърше носа
 Joy. Разбира се й го казах. На мама и стана много хубаво - то се видя. Снощи се замислих, че ако аз някога чуя от сина си подобно признание, няма да ми стане хубаво, а ще изпитам вина, огромна вина. Няма да мога да кажа като мама "Благодаря, че ми го казваш".Вероятно ще започна да го убеждавам в противното - че не трябва да благодари в  никакъв случай, че това което съм направила е в реда на нещата, че това, което съм дала е било по мое желание и т.н. и т.н И в крайна сметка, един мил разговор, ще бъде превърнат в тъпотия...
Децата ни се чувстват виновни, че не са достатъчно благодарни, ние се чувстваме виновни, ако те чувстват признателност...

А, Калина, и още нещо
Цитат
Искрено вярвам, че ще си простя това, че не съм ги родила и ще успея да "сместя" онази другата жена в живота си.
Аз както се вижда от началото на постовете ми досега бая метаморфози претърпях в отношението си към майката на Никола. В момента хич и не искам да я смествам никъде, защото ако ми падне ... ами по-добре да не ми пада Close  Всеки ден гледам или слушам нещо ужасяващо за децата в домовете, всеки ден си мисля - това можеше да е моето дете. Наистина, в момента по-добре да не ми пада...
И в тази връзка... не мисля, че нашите деца е добра да слушат и четат за тези истории. Може да си умрете от смях, обаче аз не позволявам докато Никола е в стаята да се слуша или гледа нещо подобно, нито да се коментира тази тема. Малък, немалък, разбира не разбира - мисля, че няма нужда да го натоварвам по този начин

# 44
  • София
  • Мнения: 1 843
Много отдавна тайно исках такава тема да се появи. Дали ще съумеем да я извисим или ще я смачкаме зависи от нас, но явно това е път, който трябва да извървим едни към други. Макар, че тук ние сме почти връстници - майки и деца.
Би могло спокойно да отчетем фактора времена, както казва marrymaroon и съм убедена, че генерацията на нашите деца, ще има съвсем други проблеми, дори и по отношение на комуникация с останалия свят.

Ако някога съм се ядосвала (все вид агресия) на някое осиновено голямо дете (всъщност, само на едно и то си знае Wink) е точно поради обратните причини, посочени от Фуси. Защото, докато мисля за вас, осиновени деца като за мои връстници, ви залагам същите отговорности, граници и самоконтрол, както на всеки зрял човек.
Стига ми обаче, да погледна на вас под друг ъгъл и да си представя детските ви души в зрелите ви тела и тогава... виждам дъщеря ми, и разбирам колко неудачно е да се втурваме да ви съветваме, макар и от добри чувства.

Мисля, че определена агресия има от двете страни и тя често е обяснима и нормална, понякога не е, но изводите, които си правя могат да се обобщят в тези думи - време, знание, разбиране. Ще го извървим този път, знам.

Адски е интересно това, което споделяте Фуси и К.Димитрова, защото никога не съм го изживявала. С Ирина сме по-скоро като скачени съдове от началото. Тя е щастлива - аз щастлива, тя страда - аз страдам.
Не приемам, че моето щастие се гради на нейното нещастие, защото това иде прекалено философско и донякъде, ако се замислите, би могло да се разсъждава така и за тяхното щастие, градящо се върху нашето нещастие. По-скоро съм го приела така, както е всъщност - две нелеки съдби, обединени в една, която се стреми към възможното щастие.

Може би при мен е така, защото при нас началото беше доста тежко и едва после, лека полека, започнаха да се появяват светли лъчи между буреносните облаци, все по-често и все по-дълго. Хубавото е, че колкото повече препятствия преминаваме заедно, все по-силна става връзката ни, все по-голямо доверие градим и единственото, което все още ме поставя понякога в състояние на отчаяност, макар и за кратко е, когато любвеобилното ми дете, отива в онзи свят, непознат за мен - черен, страшен, празен, самотен... и ме гледа като чужда, и не мога да стигна до нея, и всеки път предишните действия не помагат. Сякаш ми казва безмълвно: "И този път ще трябва да се потрудиш, няма да се дам леко, покажи ми, че те е грижа за мен толкова много, че си готова да забравиш за себе си..."

Но тази тема е посветена на пътят, който трябва да извървим не към нашите деца, а към тези "деца", които са ни връстници.

Дълго време четох един чуждоезичен форум и се смаях с колко еднакви думи, хората там описват емоциите си на осиновени деца, същите думи, същите метафори!
Разбира се, има такива, които искат да открият биологичните си родители и такива, които твърдейки, че не изпитват гняв, не го желаят. Но празнотата в тях е еднаква.
Това, което обаче наистина ме впечатли е мира и спокойствието, в което протичат всички тези дискусии.
И там се задават въпроси, и там не всички приемат нещата по един и същи начин, но думата агресия, под каквато и да е форма, там няма място.
Говоря за държава, обаче, която от десетилетия има изградени традиции по отношение на осъзнатото и културно родителстване като осиновители. Отдавна са извървели грешните си пътеки, направили са си изводите.
Може би и там някога е имало една Мираета и майки, които са изпитвали гняв към думите й. А може би при нас е въпрос на манталитет, може би винаги ще имаме проблем в комуникацията, защото всъщност, да отвориш съзнанието си за чуждите думи, не означава да ги приемеш от раз за достоверни, но от друга страна ти дава уникалната възможност да ги подложиш на съмнение, да ги обмислиш, да анализираш, да се поставиш на мястото на другия.
И честно казано, мисля че при нас, този път трябва да се извърви и от двете страни, може би ще се срещнем не точно в идеалната среда, а някъде по-близо до "децата", но това не е от значение.
Важното е да тръгнем.

Редакция на ключовите думи на тема





Ел. поща с която се опитвате да се регистрирате не съвпада
с тази използвана в BG-Mammma

Да Попълнете формата за регистрация Не Продължете с Facebook регистрацията

Активация на акаунт