Здравейте момичета,
Пиша анонимно, защото имам много колеги във форума, а въпросът е много личен за мен. И предварително се извинявам, че стана едно дълго-дълго писание...
И преди пусках тема във вашият форум, но ... за съжаление пак ми се налага, защото вече се чудя и се дивя на себе си!
Много съм объркана, а искам да взема решение. Проблемът, както предполагате е семеен. По-точно аз се чувствам много зле в семейството ни. Чувствам се много подтисната и...
Положението е следното:
Ами стандартно: не се разбираме с мъж ми, което се изразява в много чести скандали! И двамата работим с приблизително едно и също раб. време. Имаме детенце на 3 годинки и нямаме баби наблизо. С всичко се налага да се справяме сами. И по-скоро така се получи, че като че ли с всичко трябва по-скоро да се справям сама аз... Мъж ми за всичко си пасува (освен, че определено дава пари вкъщи). За всичко аз съм виновна. Постоянно съм му крива с нещо. Прибира се вкъщи, сяда пред телевизора и ако поискам да направи нещо следват обсъждания, мърморенета и скандали! Нервите ми вече не издържат! А най-лошото е, 4е като 4е ли всичко това се отразява на детето!
Не веднъж сме говорили, обсъждали, карали сме се и съм се опитвала да обяснявам, че така не може. Че не ми достигат сили за всичко. Буквално нищо не пипва! И ако пипне нещо после повтаря и натяква...
Другото, което много ме тормози са също постоянните обиди и обвинения. Е, не ползва някакъв супер брутален речник, ама ми е някак много подтискащо да ме наричат мързелива докато търкам пода с парцала, а той гледа телевизора излегнат на дивана с крака на масата...
Последния път щяхме да ходим да теглим пари, че свършват (трябваше да се изтегли от банка, а не от банкомат), а той ми спретна фасон, врътна се и не изтегли! А детето имаше нужда от лекарства и не ги купи! Беше петък и лекарствата се купиха 2-3 дена по-късно, когато симптомите се бяха вече задълбочили...
Друго характерно за "семейния ни живот" е рядкото правене на секс. Още първата година на брака ни е така: 1-2 пъти месечно, пък може и по-малко... Когато му обясних, че това за мен е недостатъчно ми заяви, че съм нимфоманка....
Всеки път, когато много ми писне започвам да се чудя има ли смисъл да си тровим живота с това мъчение... И всеки път си казвам: "ами има и по-зле".
Но сега вече много му напуши!
А на него (точно на време) му се наложи да отсъства и си мислех, че ще използвам времето, за да си помисля... И да ви кажа: сега се чувствам многопо-спокойна. И дететенцето ни е по-спокойно! Поизчезнаха нервните кризи, даже започна по-малко да се инати.
Ноо.. честичко си пита за него (те иначе се разбират). И аз му обяснявам, че е далече, но ще си дойде. И се чудя: ами ако наистина реша да се разделим, как ще го понесе? А в следващия момент се събуждам след кошмар как съм се скрала с мъж ми на гарата и той ме е зарязал там с багажа и без пари... А се надявах нещата да се променят... Говорих спокойно, вдигах скандали, ревах... Има ефект за ден-два и после старата песен на нов глас...
Поамагайте!
Аз ли се втелявам и взимам твърде на сериозно стандартни проблеми?! Трябва ли отново да започвам да повтараям все старото, да обяснявам и да чакам нещо да се промени? Да се примиря ли с нещата такива, каквито са?
Да опитам ли да се изнеса, та току-виж той се присетил?
Да се откажа ли напълно от всяка идея за промяна и нормално съжителство?
Помагайте, че съвсем се оплетох, седя, мисля го, мисля го и само се лашкам от едната крайност в другата...
Аз ли се втелява
Пиша анонимно, защото имам много колеги във форума, а въпросът е много личен за мен. И предварително се извинявам, че стана едно дълго-дълго писание...
И преди пусках тема във вашият форум, но ... за съжаление пак ми се налага, защото вече се чудя и се дивя на себе си!
Много съм объркана, а искам да взема решение. Проблемът, както предполагате е семеен. По-точно аз се чувствам много зле в семейството ни. Чувствам се много подтисната и...
Положението е следното:
Ами стандартно: не се разбираме с мъж ми, което се изразява в много чести скандали! И двамата работим с приблизително едно и също раб. време. Имаме детенце на 3 годинки и нямаме баби наблизо. С всичко се налага да се справяме сами. И по-скоро така се получи, че като че ли с всичко трябва по-скоро да се справям сама аз... Мъж ми за всичко си пасува (освен, че определено дава пари вкъщи). За всичко аз съм виновна. Постоянно съм му крива с нещо. Прибира се вкъщи, сяда пред телевизора и ако поискам да направи нещо следват обсъждания, мърморенета и скандали! Нервите ми вече не издържат! А най-лошото е, 4е като 4е ли всичко това се отразява на детето!
Не веднъж сме говорили, обсъждали, карали сме се и съм се опитвала да обяснявам, че така не може. Че не ми достигат сили за всичко. Буквално нищо не пипва! И ако пипне нещо после повтаря и натяква...
Другото, което много ме тормози са също постоянните обиди и обвинения. Е, не ползва някакъв супер брутален речник, ама ми е някак много подтискащо да ме наричат мързелива докато търкам пода с парцала, а той гледа телевизора излегнат на дивана с крака на масата...
Последния път щяхме да ходим да теглим пари, че свършват (трябваше да се изтегли от банка, а не от банкомат), а той ми спретна фасон, врътна се и не изтегли! А детето имаше нужда от лекарства и не ги купи! Беше петък и лекарствата се купиха 2-3 дена по-късно, когато симптомите се бяха вече задълбочили...
Друго характерно за "семейния ни живот" е рядкото правене на секс. Още първата година на брака ни е така: 1-2 пъти месечно, пък може и по-малко... Когато му обясних, че това за мен е недостатъчно ми заяви, че съм нимфоманка....
Всеки път, когато много ми писне започвам да се чудя има ли смисъл да си тровим живота с това мъчение... И всеки път си казвам: "ами има и по-зле".
Но сега вече много му напуши!
А на него (точно на време) му се наложи да отсъства и си мислех, че ще използвам времето, за да си помисля... И да ви кажа: сега се чувствам многопо-спокойна. И дететенцето ни е по-спокойно! Поизчезнаха нервните кризи, даже започна по-малко да се инати.
Ноо.. честичко си пита за него (те иначе се разбират). И аз му обяснявам, че е далече, но ще си дойде. И се чудя: ами ако наистина реша да се разделим, как ще го понесе? А в следващия момент се събуждам след кошмар как съм се скрала с мъж ми на гарата и той ме е зарязал там с багажа и без пари... А се надявах нещата да се променят... Говорих спокойно, вдигах скандали, ревах... Има ефект за ден-два и после старата песен на нов глас...
Поамагайте!
Аз ли се втелявам и взимам твърде на сериозно стандартни проблеми?! Трябва ли отново да започвам да повтараям все старото, да обяснявам и да чакам нещо да се промени? Да се примиря ли с нещата такива, каквито са?
Да опитам ли да се изнеса, та току-виж той се присетил?
Да се откажа ли напълно от всяка идея за промяна и нормално съжителство?
Помагайте, че съвсем се оплетох, седя, мисля го, мисля го и само се лашкам от едната крайност в другата...
Аз ли се втелява
а много обичам акъл да давам.
а това е малко неблагодарно, така че сори мацки - не съм права!