Фалшива мама

Да бе, да... така е естествено. Особено аз каквато Мека Мара се оказах ... не си е работа. Аз се мислех за фашага, ама като се скараме и малката манипулативна гадина каже "Мамо гуш" - и аз съм дотам  Само се моля, господ да ми даде сили, като ме провокира, както е станало при Зойчето  при теб да имам сили като вас и да поема дълбоко въздух, да помисля 3 пъти преди да отреагирам.

Прочетох темата и много се замислих.Съвет не мога да дам , защото ако си спомняте дъщеричката ми беше почти на 5 мес. като си я прибрахме.Замисляла съм се на въпроса кога и как да и кажа, как ще приме факта и сега като прочетох всичко ме хваща страх как ще реагира.Зойка съчувствам ти за болката.Щом си майка ще те боли/говоря по принцип/.Аз също навремето нараних майка си по много жесток начин,въпреки че не съм осиновена.Но разбрах някои други обстоятелства около моето раждане, откоето ми стана много болно, и въпреки че бях на 20 год. не бях подготвена как да реагирам на истината, и тогава допуснах грешката да я нараня, като буквално едва ли не исках да се откаже от мен, да остана сама.Не мога да си представя нейната болка, но като си спомня за това и мен ме боли ужасно много.Ако можех да върна годините назад никога не бих си позволила такова поведение, но за жалост няма как  да стане.Минахме през тази фаза, благодарение на нея естествено,защото тя не се отказа от мен и с много търпение и разговори нещата се оправиха и никога повече не сме говорили за това.Сега се старая по всякакъв начин /как да кажа / да се реванширам и да я правя щастлива и обичана, защото тя го заслужава.Няма да се впускам в повече подробности ,но само ще кажа че родителите ми са разведени и тя не е живяла много лек живот.Още повече че тя е далеч и е сама.Виждам я за един месец в годината от 9 години насам.
За това се моля да съумея да намеря подходящия момент и подход към моето дете.
Стана дълго и объркано, за което се извинявам и затова спирам да пиша.Просто спомените ми нахлуха и не мога да мисля.
Моля се за всички  да намерим сили да преживеем болките си.

С риск да бъда обвинена в опростяване на проблема, ще отбележа, че написаното от Лора е много показателно. Децата нараняват - умишлено или не, правят го.
Начина по който ще приемем нараняването и степента на болката която ще изпитаме, според мен е пряко зависима от това доколко ние сме или не сме се отърсили от собствената си болка.

Съгласна съм с мама Галя, Но напълно подкрепям Фусии. Нали ние сме длъжни да възпитаваме децата, значи да им показваме къде е разликата между доброто и злото? Тогава сме длъжни да им покажем, че от раната, която са нанесли с думи (даже и неволно, в яда си или с цел провокация), тече кръв и ни боли. Тук приказката за мечката и раната от брадва би помогнала на по-малките, за да разберат. Баба ми доста често ни я повтаряше на нас децата, а също и "Език кокали няма, но кокали троши..." Ето как нашите баби и майки ни научиха, че всяка дума е важна - може да дава криле, а може и да убие.
Мисля, че е важно това да стигне до душите на децата ни. Да не обръщаме внимание на лошите думи, защото ще отминат, ще се забравят и т.н. и да стискаме стоически уста и душа (да не нараним детето?!) ми изглежда противоестествено. В името на какво?

Тръгвайки да пиша в темата исках да кажа точно това и аз че съм съгласна с Фуси, но мислите ми много се объркаха.И аз мисля че не трябва да предпазваме толкова децата си от това да не ги заболи , а в същото време ние да страдаме.Страдайки и задържайки болките и мислите в себе си ние разрушаваме най-вече своето душевно психическо спокойствие, оттам идват здравословните проблеми и защо само за да предпазиш детето на този етап, а по-нататък какво.Доколко бихме издържали така самонаранявайки се.Здравето и нервите ще са ни необходими много напред във времето.И не можем цял живот да предпазим децата си от болка.Затова трябва да им се покаже с подходящите средства и според ситуацията какво е да те нарани любим човек.Не си мислете че не разбират, разбират всичко, но така за тях в момента е по-удобно.И мисля че колкото по-отрано посочиш  на едно дете/не ги деля в момента на осиновени и биологични,говоря по принцип/ къде са границите, толкова по-големи болки ще си спестим занапред.И мисля че колкото са по-малки толкова са по-способни да те разберат и така бихме възпитали наистина добри деца, които да уважават заобикалящите ги .
Надявам се да сте ме разбрали правилно, но много не съм по словоизлиянията.Това е първия път в който си позволявам да напиша тези неща, и четейки темата почувствах нуждата да споделя  и това донякъде ми олекна.Вярвям че всеки ще намери правилния път. .

Струва ми се, че темата избяга е една съвсем друга посока: възпитание като цяло.

Тук иде реч за друго, но пък разбирам, че когато детето е далеч от етапите на осъзнаване на историята си, е нормално майката да вижда излишно "драматизиране".

Лора, когато детето достигне до подобен изключително тежък за асимилиране, емоционален момент, тогава майката е хубаво да намери силите да се справи и за двамата. Това не значи, че по презумпция трябва да му прощава арогантното поведение или да подклажда агресията му с мълчаливо понасяне.

Но има времена и времена.

Преглъщайки или не, няма как да предпазиш детето от болката, но можеш да му помогнеш да я изживее. Задържането на болката, както правилно отбелязваш е вредна, но не само за родителите, за децата също.
А да му демонстрираме в такъв лабилен за него момент, колко крехки и раними сме ние, е меко казано пагубно. Най-малкото, защото това би попарило желанието му да изведе навън чувствата си.

Както и да е, това е нашият начин с детето ми да се справим и тя слава Богу, се справя геройски!

Опитах се да кажа по-горе.- начините по които ще реагира са :  ще причинява болка- ще я изкарва навън и ще я хвърля върху нас или ще я натиква навътре.  Мисля, че когато Цеци е видял, майка си да плаче  и е казал- Не ми пука!- му  е  пукало и то много за да го каже. Свои или осиновени- те ще ни нараняват , а осиновените и заради изоставянето/ Фусий/. Ще минат години докато кажат един ден, както и ние сме казвали за нашите майки- „Аз правих така ,а нея я е боляло много.Чак сега я разбирам.” Сега те имат нужда от някой , който да ги обича въпреки всичко, включително въпреки болката, която те му причиняват . Те затова го правят, за да причинят болка и да бъдат приети и обичани, за да се уверят, че не са те виновни за изоставянето си. За да се уверят, че една ги е оставила, но тази ,която ги е приела ще ги обича, колкото и болка да й причинят. Ако в този момент тръгнеш да обесняваш - "не ми хвърляй твоята болка, така не се прави, боли ме, ти ме нараняваш",то ще потърси друг отдушник, следователно, какво правим- нищо.  Учудвам се, че хора ,които изглеждаха по-напред от мене с материала, не са разбрали най-основното нещо. В друг спокоен момент, когато бурята отмине, но не като даваме пример за болката ,която то ни е причинило, когато е отработвало раната си – трябва да възпитаваме .  Приказките за лошата дума и всичко казано си свършват работата.
В този момент да покажеш болката си е все едно да изкараш собствените си комплекси. Нали въпросът е да се научим да не си нарушаваме психическото равновесие, защото ще ни каже- "фалшива мама", "ти не си ми майка" и пр., а  да го запазим / псих равнов/, когато го направят?Нали затова висим в този форум, за да разберем, че това не трябва да ни причинява болка?то не е упрек към нас, а израз на болката.
 Мама Галя го е казала точно и ясно. Пък и аз си го казах- точка 3. Подкрепям ДарЗа, въпреки, че тя не се нуждае от подкрепа. Не съм съгласна с останалите.
Важна забележка: Не се заяждам, просто казвам какво мисля.

израснала съм в семейство, в което не е прието да се говори за интимната болка. по причина да не бъде наранен някой, по причина, че за тези неща не се говори.

винаги е имало недоизказани неща. преди повече от година влязох в люто пререкание с майка ми. по повод детето. опитваше се, като всяка баба да ме убеди, че тя естествено е по-добрата майка. тогава се обърнах и и казах, че ако това е така, тогава нямаше да остави детето си да умре в майчин дом, за да може да си взима изпитите. и следващото да го гледа майка и, за да може тя да направи кариера.

аз съм жена на 45 години. а постъпих като малко дете. защото почувствах застрашено нещо, което силно обичам. клъцнах я там, където ще я заболи най-много. макар че много я обичам, защото сега е вече много добра майка. но никога не съм я усещала като човек със здрава психика, като човек, който е мой другар в живота ми. за мен винаги е била слабата, разглезена, гениална дъщеря на баба ми.

това са последствията от насаденото ми възприятие за ранимостта на индивида. в едно биологично семейство. последствията при осиновените деца ги виждаме в тяхната тема. вечният страх да не наранят родителите си, като засягат неудобнататема.
не искам детето ми да се страхува, че ако каже своята болка, с това ще нарани мен. ние не сме равни. аз съм възрастен човек и трябва да съм стабилна психически и за двете ни. точно в такива ситуации, които ще дойдат по-скоро, отколкото предполагам.
в този момент детето ми ще има нужда от зрял и уравновесен приятел, който да му помогне по пътя, по който върви.

моментите, в които само мисълта, че мога да попадна в подобна ситуация като зойка, карат сърцето ми да спира да бие, са тези моменти, в които знам, че съм слаба и не съм преодоляла своята болка. нямам право на такива моменти, когато детето започне да преработва своята болка. ще се наложи да ги отложа, докато стане голяма и мога да говоря с нея за това. когато станем донякъде равни.
 
сега тя има нужда от моята закрила на всяка цена и ако не съм способна да и я дам, защото и мен много ме боли, това ще е пагубно за нейната психика и за връзката помежду ни. смисълът, който тя би вложила в думата фалшива майкане е смисълът, който ще вложа аз. искам освен детето ми да ме обича, да ме уважава и цени като свой приятел, другар и най-близък човек, на когото винаги може да разчита. за всяко нещо си има време. за моята болка то свърши с появата на детето и ще дойде пак тогава, когато тя е готова да ме гушне и погали и утеши за моята болка. сега е наред нейната.........

лично за мен ДАР е жива енциклопедия по отглеждането на деца така че много внимателно следя подобни нейни постове и си ги записвам с червено. и на мен ми се ще да ревна само при мисълта за подобна на зойкината ситуация, ама в подобни моменти ще се наложи да рева на нечие чуждо рамо и то много тайно.

а и фактът, че детето ми има някъде още една майка, каквато и да е тя, е факт. за мен тя е никой, но за детето ми ще е винаги жената, която го е родила. ще присъства винаги в съзнанието му и моя задача е до голяма степен да му помогна всяка от нас да заеме там отреденото и място.

Много точно казано.
Дарена,права си пука му на Цеци и то много,но невинаги знае как да го покаже за тази си възраст.Няма да ви казвам как се озлобява към някой от вкъщи като ми се карат или спорят с мен.Но винаги навсякъде присъства тази агресия в него и ми е много трудно да го владея в тези моменти.Моята реякция на рев се подсили и от едни мисли,които успередно с казаното от Цеци се въртяха и болката ми се засили.Почувствах сякаш той наранява и моята мама,немога до го обясня,просто така се чувствах.
Трябва да говорим с децата си често и да ги питаме какво си мислят и т.н., защото сега когато пак се върнах на работа в училище видях какви сривове в детската психика настъпват понякога и вече е късно за намеса.
Благодаря пак на всички за добрия тон на хубавия диалог,който се получи.
 

Категорично, Зойче!
Само да повторя, че темата набъбна: трябва да знаем, обаче, че има един предел на изживяване на това осъзнаване. Болката е прекалено голяма за детската психика.

Ако се налага, колкото и да ги отричаме, по-добре е, ако въпросите и реакциите зачестят и държат дълго време в плен ума им, да се обърнем за съвет към специалист. Имам предвид, ако забележиш нещо обезпокоително в поведението му.
Не говоря за терапия или лечение, казвам съвет.
Ако не друго, могат поне да ни помогнат да интерпретираме правилно изживяванията на подсъзнателно ниво в децата ни.

Ето, например, ще прозвучи куриозно след всичките ни думи как трябва да говорим много с тях на тези теми - в момента аз стоически отбивам атаките на Иринка, да обсъждаме каквото и да е на по-задълбочено ниво. Две, три приказки и - хайде, мамо, сега да мислим за хубави неща! Нищо, че тя постоянно се опитва.

Защо? Защото детето стигна прекалено надълбоко, до едно ниво, което няма силите да обработи на тази възраст, защото рискува да се срине. Защото преди седмица си помислих, че ще й се случи нещо страшно.
И като написах тези думи, ми се доплака и си плача, ей ме, не ме е срам. Защото много се изплаших за нея... Сега е добре и скоро няма да й дам да отиде 'там'.

Така че, пак опираме до времената. Трябва да се осланяме много на интуицията си и да се опитваме да гледаме през очите на децата ни.

П.П. Мато, ти държиш народа да не ме обича, нали? Шегата настрана. Живата енциклопедия е дъщеря ми, аз съм скромен неин ученик.

Прощавай Дар, че все те цитирам, но  с горното съм абсолютно съгласна. Какво лошо има да потърсим помощ при специалист? И защо не терапия или лечение, ако това е необходимо?Нима има хора, които се срамуват от това!? За мен да потърсиш специалист е задължително, въпросът е да попаднеш на добър специалист.

Зойче, агресията нали знаеш какво означава - страх.

Момичета съгласна съм със всички вас.Както казах не ме бива във словоизлиянията и затова явно не можах да напиша така че да ме разберете.
Дарена права си.Както и Дар, казах го-когато е удобния момент.Не исках да ме разберете така че едва ли не ще оставя детето си в такъв момент да страда за да не страдам аз.Естествено че първо аз ще изстрадам докато се научи то.
Не мисля че някой се заяжда, естествено че всеки изразява мнение и нали затова споделяме за да си помогнем взаимно.Прегръщам ви всички.

Лора, аз те разбирам. Но пък и не виждам нищо лошо, ако си мислил по определен начин и ето такава тема ,която е много силна промени виждането ти по определен въпрос. Нали всичко е в интерес на децата ни. Права си - за да си помогнем взаимно е всичко. 

  както и да се поучим от грешките - свои и на другите.Всички вие с вашите истории и съвети сте ми помагали неведнъж-задочно,защото когато ме вълнува нещо го търся и чета, но не съм писала.Наистина май темата се поизмести, но  все пак всичко изписано ще е полезно, в момента най-вече на Зойка.

Аз плача пред децата и повтарям понякога, че и майките са хора. Отскоро си донесохме обидни думи от детската градина и се пробват да ги използват - не разрешавам да ми казват обидни думи, защото и аз не използвам такива думи когато говоря с тях. Мисля,че ако Зойче ти се плаче - не е нужно да се криеш. Децата не бива да ни мислят за супермени. Питам се как ли бих реагирала аз. Ако бе болеше щях да плача, ако ми кажат, че не им пука дали боли навярно щях да кажа, че когато някой човек плаче, дори и непознат да е поне носна кърпичка тябва да му дадеш, ако се смяташ за добър човек. И щях да "друсна" една лекция, че дори и да не харесваш някого е лошо да го нараняваш, а когато нараниш някого трябва да се опиташ поне да го успокоиш.
Понякога съм много досадно дидактична с децата, но това съм аз и съм цялата емоции. И ако играя роля децата ще го усетят.
Няма според мен правилно и грешно в реакциите - има темперамент, има стил на общуване. Зойка,