Какво правим когато децата "отработват" болката

Психолози - абсурд. Не бих позволила да се рови в главата на детето ми от външен човек. Със самочувствието на аналитична майка съм.
Не подценявам значението на психолозите- ако трябва аз ще отида на разговор, но не бих допуснала някой за рови из душата на децата ми, та дори и за тяхно добро. Аз самата не ровя - наблюдавам и отговарям при попитване. Или подавам реплика, стимулираща задаването на въпрос.

По-добре ми беше когато питаше. Вече не пита. И не позволява на брат си да пита. Не иска да слуша въпросите на брат си. Започва да говори за нещо незначително.
Всяко нокътче аплодираме.
Мен това "много те обичам" започва да ме плаши.

Мислех да "регенерирам" темата посветена на приказки посветени и свързани с исиновяването, но се отказах - илезе червен надпис информиращ ме, че темата е на повече от 120 дни ...

Тези дни се случи нещо странно. За наша мъка Марти се налага да е при баба си през седмицата вече 2 месец.

По темата за неговото идване в къщи си имаме приказка с която се приспиваме поне веднъж седмично. Разказвам я само по негова инициатива. Преди месец ходихме с него по институции да се информираме за второто заявление.

Мислех си наивно (защото не задълбава като другите деца във форума относно произход, раждане, БМ и пр.), че все още процесът "осиновяване" е доста абстрактен за него. Да, ама - не. Шашардисал баба си като и обяснил, че неговите майка и татко не са го познавали като бебе. Този въпрос не сме го коментирали въобще. Детето само си е стигнало до това заключение. Майка ми онемяла и сменила темата защото не била подготвена каква точно реакция от нейна страна е правилна. Обясних и, да се държи естествено и да коментира спокойно темата с детето ако то желае и колкото желае без да драматизира ...

И така - подцених си детето. Мозъчето му си работи по-адекватно от нашите ....

не помня точно в коя от темичките писах, но ще го направя и тук и понеже се познавам знам, че ще пиша дълго - за това моля да ме извините предварително, просто с вас мога да споделя. Божидар дойде в нашето семейство когато беше на 6месеца и половина и беше  и е най-хубавото нещо в моя живот. Бях изчела купища статии, всякаква информация, която успях да намеря и твърдо бях решила да не крия факта, че е осиновен. Та думичката "осиновен" не беше табу още от самото начало, говорех колко много го обичам още тогава и от време на време обяснявах как сме го взели, нещо като приказка. Може би два месеца след като дойде в къщи срещнахме директорката на дома, която много му се зарадва, но по-странна беше неговата реакция, той сякаш я позна, и това направи впечатление на всички ни, дори самата тя каза "какво ли се върти в тази малка детска главичка, но той наистина ме позна", а възможно ли е детето да има такъв спомен, все пак са минали повече от два месеца, а самият той беше едва на 9м. Това мина, между временно понякога му говорех колко много сме го искали, как не съм го родила аз и също като кучето сме го взели от една голяма къща пълна с много деца и както сме се грижили и обичали и Рекси, така обичаме и него. Мина известно време и той навърши две годинки току проговорил, аз от своя страна бях спряла да му говоря за известно време за другата жена, за дома пълен с деца, но той се обърна и каза "аз имам две майки" известно време повтаряше това, следваха разговори, какво осъзнаваше не мога да кажа но го бях питала и коя е другата ти майка той само каза леля Р, една моя колежка, може би тогава е осъзнавал нещата по този начин. Месеци по-късно се обърна и каза "ти си синовена", а след това и "синовена е лоша думичка", запоочнахме отново да говорим. Междувременно, беше на около две годинки, на мен ми се наложи две седмици в един месец да съм в командировка в друг град, нищо лошо с баща си се гледат страхотно, но все пак той трябва да разхожда кучето сутрин и вечер, а през това време майка идваше да го гледа за около час, да ама всеки път като идвала и Боби започвал неистово да реве. И така дълго време, след това колкото пъти се появеше майка той сякаш я отблъскваше, дори казваше че не я обича, вероятно ще кажете, че свързва нейното присъствие с факта че мен ме е нямало през това време, да но пък тя идваще с баща ми а към него нямаше подобно отношение. Майка ми пък от своя страна свързваше това по свой си начин - "бабата на детето не го е искала и той някак си осъзнава това и прехвърля чувствата си към мен", дали е била права, дяли той е усещал нещата така...  Мина време и тази пролет - вече на 4 се обърна и попита аз от твоето коремче ли съм излязъл и отново започнахме да си говорим, вечерта беше направил някаква бела и аз направих забележка, а той се обърна и каза "аз пък ще ида при другата си майка", аз не казах нищо само се обърнах и му казах нали знаеш колко много те обичам и го гушнах.  Другият въпрос, породен от едно детско филмче"деца под наем" /между другото този филма т.к. е с щастлив край и някак си леко поднесен ни беше полезен/ но пък Боби заяви, вие от къде сте ме купили, тогава обяснявахме че децата не се купуват. Описах на кратко различните етапи, странното обаче е че през цялото време той проявява интерес, те. задава въпрос, но когато започвам да отговарям - се обръща и променя коренно насоката на разговор, чува нещо и повече не иска да слуша, той си знае нещо за себе си но не иска повече да се говори, само казва"знам знам" усмихва ми се дяволито а очичките му ми говорят " не искам повече да коментираме този въпрос". Имам познат психолог, който казва че това е нормално, че така е добре и трявба да говоря с Боби, тогава когато той пожеае. Знаете ли има и нещо друго, което може би не е толкова странно - винаги говори само с мен, с баща си изобщо не отваря тази тема. Седя и колкото повече време минава в главата ми нахлува една мисъл "Боже ако го бях родила аз, нямаше да му се налага да преживява болката, която таи в душата си,  с какво е заслужило това дете тази болка" и единственото нещ което мога да направя е да го обичам и да бъда до него, а дали правя всичко така като трябва, дали говорейки му не го наранявам повече. 
 d_iva Боби също беше шашнал баба си - с въпроса -"помниш ли като ме взехте", тя се притеснила и излязла от положението по този начин" като те взехме от детската градина ли", а той само й се усмихнал снизходително и нищо не казал

Аз се опитвах да се подготвя, но никак не успявах. Въпросите и неговите изводи се развиваха толкова бързо. Всъщност сякаш когато сърцето ми спря да се опитва да изхвръкне всеки път щом започваше разговора, когато спрях да се страхувам от тези разговори те отшумяха. Мислях си, че когато Вики чу точно това, от което е имал нужда спря да пита. Или засега тази информация му е достатъчна, или събира сили за следващия етап от осъзнаването. Дай Боже да минава леко! Иначе имаме нокти. Само от време на време са поощърбени.

браво на вас
аз исках да споделя и още нещо не знам доколко мястото му е тук, но..... когато Боби тръгна на градина, това мина външно без сътресения, искаше самият той тръгна и госпожата каза, че е единственото дете, което за първи път тръгва и то с желание, честно казано сега наистина ходи с желание, но тогава го усетихме много странен - не реве, нищо не казва, но някак си беше много тъжен първите две седмици. Много мъжки подходи порасналото ми момче, знаеше че трябва и не искаше като че ли да ме разочарова, само единият ден като ме видя и се разплака, какво ли му е коствало тогава. Някяк си не смееше да плаче, въздъхваше тежко и тръгваше, сякаш носеше огромен товар на плещите си. После вече  с гордост заявяваше "ти ще ходиш на твоята работа, а аз на моята", сега пък с нетърпение пита "кога ще ходя на градина", но пък и обича почивните дни да е с нас, миже би нещата си дйдоха на място.