Взимаме ли "пример"?

Определено се отразява примерът на семейството в нашите връзки.А и цялата роднинска общност. От там се създава представата как "изглежда" едно семейство и в последствие няма как да се избегне тази представа.
Примерно моето семейство никога не е било задружно - всички са толкова ярки индивидуалности с голяма доза ненормалност, че никога примерно не сме се събирали заедно. Баба ми и дядо ми не си говореха, просто обитаваха една къща. Нашите се разведоха когато бях много малка. И в момента аз примерно изобщо не обичам да се събирам с "роднини", просто това ме изнервя и изобщо не ми харесва. По неизвестни причини обаче всичките ми приятели досега са имали и имат супер големи и задружни семейства. Винаги с огромно нежелание присъствам на събиранията и за мен не е привлекателно да имам такъв тип роднински взаимоотношения. От друга страна мъжете,с които съм била (включително и настоящия, който е баща на детето ми) пък се чувстват солидарни, щастливи и доволни в големите си и задружни семейства. Така че явно средата е оказала въздействие върху тях и те са си изградили това поведение. Не че ние сега имаме проблеми да съжителстваме , просто всеки има различна представа за семейството. За мен семейството се състои от нас тримата, докато за него семейството му включва много повече хора.

Да, взимаме пример, но как точно ще живеем зависи най-вече от на самите, а не от семействата, в които сме израсли.

Добре де, boto, това не ви ли създава проблеми - разминаването във вижданията ви кой принадлежи към семейството да речем?

Tess, така е, но аз говоря по-скоро за модели, които носим на подсъзнателно ниво. Да речем - слаб психически, алкохолизиран баща, непоемал никога отговорност за семейството си, не рефлектира ли в едно цялостно впечатление, че мъжете са слаби, че трябва да бъдат "водени", ако не и командвани? Един вид, моделът на силната жена, справяща се с всичко, и мъжете мухльовци около нея... и това е подсъзнателно вкоренено у дъщерята.
Или пък, властна майка, командваща всички вкъщи - синът й търси силна жена, която да го подбутва напред цял живот, или обратното - не понася такива жени и държи той да "командва парада"...

Някакви такива неща ми се въртят в главата.

Точно това е - да, влияе, но от личността и характера и самосъзнанието на даден човек зависи дали ще тръгне по някоя от крайностите, или ще намери златната среда. Зависи от интелекта му, може би.

То това добре, а ако изобщо не си дава сметка, че му влияе? 
Затова говоря за неосъзнати модели, такива, които ги следваме, без изобщо да си даваме сметка за това.
Конкретни наблюдения във вашите семейства, или такива на близки/познати имате ли?

Това, което ти влияе без да ти пречи, според мен не е проблем. А когато почне да пречи, ти сам почваш да избягваш инстинктивно човека, с когото е свързано, независимо роднина ли е или не (аз поне съм така).)

Аз съм се интересувала от тези неща, говорила съм и съм анализирала себе си. Знам какво съм взела от родителите си, виждам, че правя неща, които съм се заричала, че няма да правя, че няма да съм като тях, но моделът ми е набит в главата. Първата стъпка е да осъзнаеш, че ти пречи, тогава започваш да се стараеш да не го правиш. Тъй като съм се интересувала, чела и говорила, аз съм го осъзнала, но ти питаш за човек, който не е - значи някой трябва да му помогне да го осъзнае. Дали професионална помощ, или да говориш ти лично - зависи кое ще подейства, доколко човекът е склонен да го обсъжда и най-важното: дали е проблем за него, това, което е проблем за теб? Защото аз се коригирам за неща, които виждам, че ми пречат, или пречат на семейството ми, но ако не ми пречат, няма да ги променям просто ей така. Трудно е, защото най-често тези неща не ги разбираш, докато сам не изпатиш по някакъв начин. Ако е много голям проблема, говорете с психолог.
Конкретно примери:
Аз съм яла пердах доста от баща ми и съм била пренебрегвана доста, но пък това се е отразило по следния начин върху мен: аз не посягам и се заричам, че няма да посегна на детето ми, случвало се е да прави нещо и да знам, че трябва, но просто не мога, не ми идва от вътре и се страхувам да го направя, за мен е отвратителен акт. И същевременно пренебрегвана от двамата си родители, нито подкрепи в трудни моменти, нито утеха, нищо - за всичко ми е втълпявано, че сама съм си виновна и да се оправям. Съответно пък заливам от внимание детето ми и вярвам, че занапред ще го правя, в разумни граници, колкото да не изгуби и самостоятелността си.
По въпросът с алкохола: имам приятел, чиито баща е бил страшен алкохолик, патологичен случай, от това и е починал. Моят приятел не пие алкохол, при някакви изключииителни случаи пие едно малко в продължение на 2 часа и толкова. Дори на празници като Нова Година и т.н. не пие. Той се отвращава от пиенето, мрази алкохолици и съответно, явно като мен реакцията му е противоположна на това, на което е бил свидетел като дете.
Трети случай: уви, той не е в същия дух: баща бие майката, децата го виждат и растат така, пердах ядат и те. Момчето като пораства е доста агресивен, щерката обаче следва примера на майката в множеството си връзки с момчетата: те я мачкат, унижават, някои дори удрят и тя търпи и мълчи и продължава да ги обожава?!!!
Не знам точно какво искаш да разискваш в темата, затова говоря, каквото ми хрумне.

Не случайно хората са казали , че децата са отражение на семейството .

Мисля , че е от голямо значение средата в която израства човек.
Не е мое мнение, колко е вярно незнам, но бях чела , че мъжете са тези които прилагат матрицата буквално, а жените се стремят да коригират нещата от родителското в тяхното собствено семйство .

Интересна тема. Влиянието на семейната среда е безспорно в живота на един човек. От нея си вади поука, взема пример, избягва грешки.

Това не мога да кажа,защото не ми се е случвало.Примери не вземам,действам така,както аз чувствам нещата.Може би в едно нещо си приличаме,че много говорим помежду си.Все пак всяко семейство е различно.

Всъщност, Мисти, много добре си нацелила какво питам.  Интересуват ме всякакви варианти и проявления на това "пренасяне" на отношенията.
Хубаво е човек да е наясно за себе си с такива неща, проблемът е, че докато не те тресне по главата, не го осъзнаваш някак си. Ето там виждам проблема аз - как да се осъзнаеш и как да противодействаш на матрицата, която ти е набита в главата.
Благодаря и на останалите за отговорите. Ще се радвам и на още мнения и конкретни наблюдения.

Сега виждам и отговора на Шанел - действаш така, както ти чувстваш нещата, а сигурна ли си, че начинът, по който ги чувстваш, не е определен от такива "матрици"? Не е нападка, просто размишлявам по темата.

Семейната среда във всеки случай дава отражение върху поведението на децата по нататък в живота им и при израственото и изграждането им като личности и големи хора.
Доколко обаче е друг въпрос. Зависи от детето, от неговата психика и от личността му.

определено семейния модел, в който е израстнал човек оказва въздействие върху действията му. Има два варианта- или да следва матрицата и да я прехвърли в новосъздаденото си семейство или да действа абсолютно противоположно на това, на което е бил свидетел.

Да, семейството, в което сме израснали има значение. Въпросът е как това, което се е случвало там влияе върху нашето семейство. Някои неща повтаряме, други избягваме. Но май накрая се оказва вярно, че крушата не пада по-далеч от дървото.

Не ми се иска да приличам на близките си, страрая се всячески да го избегна. Засега успявам долу-горе.

Надявам се, че не. От цялата си душа. Много неща случили се в семейството ми дадоха отрежение на пътят, който избрах да имам в живота си. Труден, но поне спокоен.
.....Въобще искам да сещам какво е. 

Много е относително и зависи до голяма степен от психиката на човек и от това до колко ще му повлияе една негативна и ненормална семейна среда. Има хора, които остават недокоснати, а други се сриват направо...

Средата определя съзнанието. Човек изгражда характерът си до 15 годишен, приказката за първите 7 години не е случайна.
Аз съм дете на интелигентни, образовани, състоятелни НО разведени родители.
От една страна са ми дали много (имоти, образование в чужбина, никога и никакви лишения)и продължават да го правят. Но от друга ми ограбиха детството, докато живееха собствените си животи аз имах една единствена мечтица в продължение на години- да живеем заедно тримата и да имам семейство. Дори във втори или трети клас си съчинявах някакви истории как заминавам с мама и татко на вилата, или как с мама и татко ще ходим на ресторант и ги разказвах на съучениците.
Може би за това сега семейството ми е приоритет. Може би за това в теми, в които се пита дали бихме простили изневяра отговарям с "Да".

Да, убедена съм, че отношенията в семейството до голяма степен се определят от модела, видян от родителите.
Много съм мислила върху това, имам и много примери около мен, които го доказват.

За себе си мога да кажа, че се опитвам да следвам противоположен модел. Нашите се разведоха, когато бях някъде на 12-13 години, "добрият" според всички съпруг се влюби някъде и си взе шапката...Това не бих казала, че ме направи подозрителна към мъжете, но някак си светна и си свети лампичката, че любовта/брака/ може и да не е вечна, че човек трябва да си е самодостатъчен и достатъчно независим, за да може да продължи, ако се наложи, сам. На принципа "Мога и без теб, но искам да съм точно с теб". Не бързах с брака, заложих на образованието си и на това да се докажа в областта, в която работя. Сега, смятам, семейството ми е чудесно.

В същата ситуация и със същата "матрица" моя позната стана ужасно недоверчива към мъжете, зарязваше ги, за да не я зарежат те, луташе се години наред без да знае какво иска. Всъщност знаеше, но я беше страх.

Друг модел. Мъж израстнал в семейство, където основните, да не кажа всички домакински ангажименти са на жената. Както и отглеждането и грижата за децата. Съпругът работи и смята, че с това е дал своя дан. Жената и тя работи, ама на никой не му пука..
Имам двама такива познати. Единият очаква същото от жена си, тя го смята за нормално, защото е израснала при подобен модел.
Другият бяга като дявол от тамян от подобни жени. Иска жената до него да е всичко останало, но не и идеална домакиня. Иска независима жена, която очаква от него да й помага в домакинството, а не да му събира разхвърляните чорапи. Е, той още е сам..

Мъжът ми също следва модела от своето семейство. А на мен точно този модел ми харесва.

Мисля, че взимаме пример. Винаги съм си мислела, че когато стана майка ще правя нещата по малко по-различен начин, но когато се анализирам и се наблюдавам отстрани установих(за мое на-голямо учудване) че съм 1:1 с моите родители. Сега съзнателно коригирам някои мои действия и постъпки. За моя радост моите родители винаги са ме подкрепяли в трудни моменти и винаги са били зад гърба ми

Да, живота е сложен! А ние самите  още повече го усложняваме ...в нашите представи.


Ако пък излезеш извън рамките , те вземат за луд!

Благодаря за всички примери, които сте дали!
Всъщност, темата ми е "вдъхновена" от това, че аз откривам у себе си такива модели, които следвам несъзнателно, и като цяло се опитвам да се боря с тях. Борбата е къде повече, къде по-малко успешна, но наскоро ме тресна по главата наблюдение на любимия, според който следвам една друга матрица, много по-неприятна и усложняваща отношенията ми с мъжете, с които съм била досега. Та тъй като не си бях давала сметка за нея, а в предположението му определено има логика, ми се прииска да попитам доколко това е често срещано и доколко хората с подобен проблем го осъзнават.
Сега ми остава да идентифицирам конкретните проявления на този модел в ежедневното ми поведение и да ги коригирам. Нищо работа... 

С годините - все повече. Дори нещата, които съзнателно си избягвал, един ден ги откриваш в себе си.

одеве гледах ,,Ориндж каунти,,.сетих се за темата,защото ме впечатли.
там една героиня каза следното
,,дъщерите,като пораснат се женят за такъв като баща им.,,
...
струва ми се ,че и при момчетата е същото.
...
за мен е вярно. бащата на децата ми е като моя баща.
същия боклук.
той затова не ми е и мъж вече,ама това е др.тема.
а свеки е като мен-деспот,върши всичко ,може всичко.но е слугинаж.а аз не съм.затова ролевото моделче не проработи.

Децата наистина са отражение на родителите си и семейството като цяло.Ние сме 5 приятелки вече 20 год. и понеже познавам и сем. им, доста анализирам.Даже и да не  искат да правят същите грешки подсъзнателно го правят,същото  се отнася и за мен.Като не бях още омъжена,майка ми ми казваше:-Гледай какво е сем. му!-и всъщност за мен материалната страна никога нямаше значение,а по-важно ми е било да не са разведени  родителите му и да имат добри взаимоотношения.Не,че това ми е било решаващо,но ми е много важно.Разбрала съм,че един развод се отразява ужасно на децата.