Пиша тук с надеждата да се поуча от опита на вече преминали през това, което се случва на мен в момента. Имам регистрация отдавна, но предпочитам да пиша анонимно, тъй като проблемът е много личен.
Казано накратко, омъжена съм с бебе на 9 месеца, а вече обмислям развод.
По-ненакратко историята е следната. Не мога да разчитам за нищо на съпруга си и с всичко се справям сама. По цял ден съм сама с детето, а той се прибира или максимум половин час преди то да си легне или след като вече спи. Дори и този половин час той не използва, за да общува с него. Мие се, задължиелно пуши цигарка и после, ако евентуално има време, го държи малко в себе си, при това докато гледа телевизия. След 5-10 минути ме вика да го взема.
Отказва вечер даже той да го храни, за да има поне някаква връзка с детето, а и за да ме отмени поне малко. След като вечеряме, мъжът ми директно заспива и аз пак си оставам сама. Отново държа да отбележа, че не работи тежък физически труд, а нормална работа, каквато съм работила и аз с години, и в никакъв случай ежедневието му не е толкова натоварено, че да трябва да заспива в 9 вечерта.
Но като работи мъжът ми уж толкова много, не си мислете, че тънем в пари. И досега нямам никаква представа точно колко изкарва и с колко пари разполага. На мен ми дава едва-едва след скандали и молби по 10-20 лв тук-таме, за да напазарувам елементарни неща за хладилника (разбирайте само кашкавал, сирене, шунка и яйца) и да купя храна за детето. Всеки даден лев му се свиди, но поглеждайки в портфейла му (той не го крие, а си го оставя винаги на бар плота), вътре винаги има поне няколко стотин лева. Не е да няма. Общо взето по-сериозни покупки мога да правя, само когато аз си получа майчинските - дрешки или друго за детето, примерно шампоан/лосион за тяло за мен и т.н. Ако ми трябват обувки или дрехи, пак се купуват само от "моите" пари. Може би тук е моментът да отбележа, че преди да родя работех доста и на добро място и съм свикнала да разполагам с пари. А в момента заради някакви негови комплекси, че едва ли не ще го обера, съм вечно като просяк с 10-20 лв в джоба макс, а понякога и с никакви.
Но дори да оставим финансите настрана, тъй като ще е лъжа да кажа, че мизерстваме, най-изтощаващо за мен са неизпълнените обещания. Все обещава "ще се прибера в 6", "в събота отивам до офиса само за 2 часа", "ще направим еди-какво-си", "ще получиш подарък за рождения си ден", всичко е само вятър и мъгла. А аз всеки път вярвам и се надявам. Сега не сме се виждали истински от вече не знам колко време.
Миналата събота отиде "за малко" да закара един абитуриент и ме заряза с детето за цели 5 часа при едни тенти, а заваля ужасен дъжд! В неделя пък имаше Формула 1 и нямахме право да го безпокоим или даже да продумам за излизане или каквото и да било цял ден. Отново не мръднахме от къщи.
Днес беше обещал да излезем да се разходим с детето и да напазаруваме. Отиде до офиса за 2 часа уж само до 12, преди малко му звъннах и след като не вдигна няколко пъти се оказа, че няма даже да тръгне насам скоро. Но не защото работи, а защото чака да се види с майка си (не по неотложни дела, повярвайте ми)! Просто приоритетите му никога не включват мен и детето му, ние сме винаги на последно място.
Всеки ден имаме скандали и освен, че се чувствам ежедневно нещастна и пренебрегната, вече се притеснявам и как това се отразява на детето ми. Не искам да расте в среда, в която родителите му само се карат и се чудя дали ще е по-спокойно и щастливо, ако е само с майка. Все пак е момченце и има нужда от някакво мъжко присъствие в живота си, а ако се разведа с баща му, при седмичните посещения при него ще го гледа баба му, а не баща му.
Мога да пиша още страшно много, но не искам да ви затормозявам и отегчавам.
В главата ми напоследък много често се върти думата раздяла, защото дефакто аз се справям с всичко сама. Чудя се вече за какво ми е този мъж? Да, вярно, че го обичам (или обичах) и че е баща на детето ми, но достатъчно ли е това, за да останем заедно? Че то нашето заедно даже не е такова - виждам го само за няколко минути на ден. Финансово ще е трудно да се оправям сама с дете, но ще се върна на работа, ще работя и извънредно вечер и все ще се справя. С бебо няма да живеем кой знае колко прекрасно, но нищо няма да ни липсва. По-трудната част за мен е психическата. Как да оставя мъж, който твърди, че ме обича и за когото знам, че не ми изневерява и не се занимава с други жени? Достатъчна причина ли е това, че е егоист и приоритетите му куцат? Дали наистина ще се чувствам по-добре сама? От една страна така поне ще знам какво да очаквам и няма да съм вечно чакаща и разочарована, но пак ме е страх... Развод ми звучи много страшно, самотата ми звучи още по-страшно, а всичко това смесено със съществуването на малко и невинно детенце вече ме плаши и обърква до смърт!
Много сълзлив и объркан пост излезе, а намерението ми не беше такова.
Моля просто ако някой е минал по подобен път, да сподели историята си, какво е направил и какво е станало.
Казано накратко, омъжена съм с бебе на 9 месеца, а вече обмислям развод.
По-ненакратко историята е следната. Не мога да разчитам за нищо на съпруга си и с всичко се справям сама. По цял ден съм сама с детето, а той се прибира или максимум половин час преди то да си легне или след като вече спи. Дори и този половин час той не използва, за да общува с него. Мие се, задължиелно пуши цигарка и после, ако евентуално има време, го държи малко в себе си, при това докато гледа телевизия. След 5-10 минути ме вика да го взема.
Отказва вечер даже той да го храни, за да има поне някаква връзка с детето, а и за да ме отмени поне малко. След като вечеряме, мъжът ми директно заспива и аз пак си оставам сама. Отново държа да отбележа, че не работи тежък физически труд, а нормална работа, каквато съм работила и аз с години, и в никакъв случай ежедневието му не е толкова натоварено, че да трябва да заспива в 9 вечерта.
Но като работи мъжът ми уж толкова много, не си мислете, че тънем в пари. И досега нямам никаква представа точно колко изкарва и с колко пари разполага. На мен ми дава едва-едва след скандали и молби по 10-20 лв тук-таме, за да напазарувам елементарни неща за хладилника (разбирайте само кашкавал, сирене, шунка и яйца) и да купя храна за детето. Всеки даден лев му се свиди, но поглеждайки в портфейла му (той не го крие, а си го оставя винаги на бар плота), вътре винаги има поне няколко стотин лева. Не е да няма. Общо взето по-сериозни покупки мога да правя, само когато аз си получа майчинските - дрешки или друго за детето, примерно шампоан/лосион за тяло за мен и т.н. Ако ми трябват обувки или дрехи, пак се купуват само от "моите" пари. Може би тук е моментът да отбележа, че преди да родя работех доста и на добро място и съм свикнала да разполагам с пари. А в момента заради някакви негови комплекси, че едва ли не ще го обера, съм вечно като просяк с 10-20 лв в джоба макс, а понякога и с никакви.
Но дори да оставим финансите настрана, тъй като ще е лъжа да кажа, че мизерстваме, най-изтощаващо за мен са неизпълнените обещания. Все обещава "ще се прибера в 6", "в събота отивам до офиса само за 2 часа", "ще направим еди-какво-си", "ще получиш подарък за рождения си ден", всичко е само вятър и мъгла. А аз всеки път вярвам и се надявам. Сега не сме се виждали истински от вече не знам колко време.
Миналата събота отиде "за малко" да закара един абитуриент и ме заряза с детето за цели 5 часа при едни тенти, а заваля ужасен дъжд! В неделя пък имаше Формула 1 и нямахме право да го безпокоим или даже да продумам за излизане или каквото и да било цял ден. Отново не мръднахме от къщи.
Днес беше обещал да излезем да се разходим с детето и да напазаруваме. Отиде до офиса за 2 часа уж само до 12, преди малко му звъннах и след като не вдигна няколко пъти се оказа, че няма даже да тръгне насам скоро. Но не защото работи, а защото чака да се види с майка си (не по неотложни дела, повярвайте ми)! Просто приоритетите му никога не включват мен и детето му, ние сме винаги на последно място.
Всеки ден имаме скандали и освен, че се чувствам ежедневно нещастна и пренебрегната, вече се притеснявам и как това се отразява на детето ми. Не искам да расте в среда, в която родителите му само се карат и се чудя дали ще е по-спокойно и щастливо, ако е само с майка. Все пак е момченце и има нужда от някакво мъжко присъствие в живота си, а ако се разведа с баща му, при седмичните посещения при него ще го гледа баба му, а не баща му.
Мога да пиша още страшно много, но не искам да ви затормозявам и отегчавам.
В главата ми напоследък много често се върти думата раздяла, защото дефакто аз се справям с всичко сама. Чудя се вече за какво ми е този мъж? Да, вярно, че го обичам (или обичах) и че е баща на детето ми, но достатъчно ли е това, за да останем заедно? Че то нашето заедно даже не е такова - виждам го само за няколко минути на ден. Финансово ще е трудно да се оправям сама с дете, но ще се върна на работа, ще работя и извънредно вечер и все ще се справя. С бебо няма да живеем кой знае колко прекрасно, но нищо няма да ни липсва. По-трудната част за мен е психическата. Как да оставя мъж, който твърди, че ме обича и за когото знам, че не ми изневерява и не се занимава с други жени? Достатъчна причина ли е това, че е егоист и приоритетите му куцат? Дали наистина ще се чувствам по-добре сама? От една страна така поне ще знам какво да очаквам и няма да съм вечно чакаща и разочарована, но пак ме е страх... Развод ми звучи много страшно, самотата ми звучи още по-страшно, а всичко това смесено със съществуването на малко и невинно детенце вече ме плаши и обърква до смърт!
Много сълзлив и объркан пост излезе, а намерението ми не беше такова.
Моля просто ако някой е минал по подобен път, да сподели историята си, какво е направил и какво е станало.
Кой знае защо, изведнъж стават ужасно безотговорни и търсят всеки повод да изчезнат откъщи. Обидна работа. Но обикновено си има индикации от самото начало, че това ще се случи.
Макар, че тупаниците са много лош и неработещ аргумент. Писнало ми е в такива случаи да ми обясняват, как на мъжете им трябвало повече време да се адаптира към бащинството и ала - бала. Ами, големи хора сме, с равни отговорности - уж. 
За една тъпа пипета, която сигурно струва 5 стотинки!!! А аз нямам никакъв начин да сложа капките без пипета, защото мъникът ми има фобия от неща в носа и то и с пипета ще е достатъчно сложно, но баща му категорично отказа да отиде пак до аптеката!
Иначе дете искаше и много обича децата. Само че повече обича себе си и собственото си удобство явно. Но иначе е много семеен тип. Не обича да хойка по заведения и да излиза, не пие и т.н. Домошар е.
Някъде нещо куца и то генерално.... А може би просто мъжете са си такива а ние чак сега при еманципацията го разбираме и осъзнаваме... 
