Как приемате факта, че детенцето ви няма да бъде като останалите?

venich7, здравей
Стана ми мъчно, незнам какво да напиша и какъв съвет да ти дам.
Немисля, че  аз съм преодоляла напълно болката, но спрях да плача, търся и намирам хубавите неща в живота, обичам детето си много и се боря с помощта на близките си.
Виж тази тема:http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=264568.0.

Аз пък вече 9 години си поплаквам. Но от друга страна съм се научила да приемам съдбата,а моята съдба е да се грижа за моето ''куцо''патенце и да дам всичко от себе си за да бъде то щастливо!

няма ли все някога да спрем да плечим?
ще има ли ден без сълзи, страх и притеснения?

venich7 , ще има мила и такива дни ... повярвай ни
Всички ние сме миали по този път .... денем, нощем, всеки миг аз жива оплаквах дъщеря си ... и сега го правя, но все по-рядко и знай така е много по-лесно и ще видиш как ще имаш и мигове, а после и часове и дни на щастие
Обичай и обожавай дтето си (не е лесно и няма да стане изведнъж) не те лъжа, но ще видиш че ще стане ...

Силно те прегръщам мила моя и си поплаквам в момента ....
Защото моето малко, сладко детенце е заспало почти напреки в моето легло и аз имам миг за форума...
Ще се гушна полсе до нея и ще я слушам как диша, ще й се порадвам малко и после ще помоля Бог за нейното Здраве и за Късмет, който много й е нужен в този живот, а себе си ще поискам Сили и Търпение да продължа да бъда нейна Любяща майка... после ще отправя молитва и за всички наши специални дечица и невероятни майки и татковци

Ще имаш спокойни дни повярвай ми мила, спокойни доколкото могат да бъдат за всяка една майка.... защото и на майките на нормалните и здрави деца страха им е в сърцето и притеснения имат милиони ...

Като си родиш друг детенце! Не че болката изчезва, но ще погледнеш живота и от другата му страна! Поне при мен стана така- откакто имам и друго дете/вече 2/ спя спокойно и приемам живота такъв какъвто е 

И аз така, вече 11 години. Трябва да приема факта, че е различен и винаги ще бъде, за да го приеме и той по-леко, друг начин няма..

Подкрепям напълно! Средното ми дете е със синдром на Даун. Ние си я приемаме и обичаме такава каквато си е. Много я обичаме!
Мисля си, че ако нямах други деца щеше да ми е много по-трудно да приема различието и.

сигурно е така
но аз се отказах от тази  идея отдавна
вече нямам доверие на лекарите
немога и да си представя нови девет месеца ад, притеснения страх
освен това гледам детенце сама, таткото пътува, бабите са далеч, а той не може да ходи

вие сте много много силни мами
поздравления

Venich7, дай сега малко по-бодро, спри да плачеш и се усмихни на детенцето си, усмихвай му се колкото се може по-често, прави го заради него и скоро ще усетиш, че и на теб самата ще ти стане усмихнато. И не мисли за такива подробности като прохождането – моята Гери проходи на 1г. и 7м., а сега е на 3г. и 2м., но още не може да тича, а като се опита да се затича, много смешно се тресе цялата, като че ли всеки момент ще се разпадне. Ако имаш желание, пиши повече за твоя мъничък син. И аз ще ти пиша пак, засега - целувки и за двама ви.    
   

и аз една година плаках и ревах и се тръшках още пове4е 4е тук аз съм сама, родителите ми по4инаха преди 2 години и бях преживяла една голяяяяма депресия. когато ми съобщиха новината за сина ми имах 4увството 4е целия свят които съм се опитвала малко по малко да градя се срина за минута и не можех да повярвам 4е след смарта на родителите ми трябваше да преживея и диагнозата аутизъм тогава все още не знаех за какво става въпрос и не исках и да слушам. Но това ме нау4и да бъда силна, да гледам на нещата с друго око, вместо да си поставям цели в дълъг период сега градим планове от днес за утре и се радваме на всеки малак напредак. Сина ми показа много добър напредък в на4алото и както пове4ето тук знаят се справя много добре на последните тестове в ДГ (които се правят преди постъпване в у4илище ) тои се справи много добре и госпожата казва 4е е много напред от останалите деца. 4акаме с нетърпение отново да положим теста които е специално за аутисти за да видим как е....
Така 4е има и хубави страни а дали ще искам да бъде като останалите деца...........не неискам тои си е перфектен и така аз си го оби4ам и с "дефекта"

благодаря за подкрепата!!!!!!!!!!!!!!!!
беше ми необходима и то много защото отскоро имам интернет и чак сега открих форума, а и около мен няма майки с подобни проблеми те или ме гледат със съжаление или не пропускат да ми напомнят, случайно ако не съм забелязала, че техните деца макар и по - малки могат много повече
още веднъж ви благодаря и се радвам, че можем с малчо да бъдем част от вас

ВЕнич, хората са различни
има хора като мен, които трява да се притесняват - притеснението е моят двигател напред
по същия начин, някои хора в тъга трябва да плачат, така продължават напред, други пък са силни - при тях сълзите не са израз на болка, а на безсилие
виждаш хората са различни - едни цял живот ще плачат, но важното е че продължават и повярвай сълзите им не са всекидневие...
има други, които след като поплачат в началото после спират, но липсата на сълзи, не значи че болката им е утихнала

няма да спре да те боли цял живот от различието на детето ти
просто се приема това, което не може да се промени...или човек трябва да полудее

за друго дете...знам какво е да гледаш две породени
ако нямаш подкрепа ще е трудно, но не и невъзможно...хората скачмат според тоягата и въпреки, че сигурно първите две години ще ти е ад - все пак второто здраво дете ще ти е стимул и двигател, ще е заряд с положителна енергия в живота ти
а за страха от лекари-некадърници - той остава за цял живот, но това не значи, че можем да спрем да живеем...нали?
бъди смела и продължавай, силата...тя ще е с теб щеш-не щеш
целувки и прегръдки
плачи си колкото трябва и искаш, утехата, приемането и примирението ще дойдат с времето, а с тях или ще спрат сълзите, или вече няма да са толкова горчиви

nandy, благодаря за този постинг! Много, много ме разчувства.
Аз сега се опитвам да свикна с тази мисъл. Може би съм още в началото - все още не съм се сблъсквала (нарочно) с деца на възрастта на моя Самуил, за да сравня голямата разлика. Но изминах много - като начало, вече не плача толкова. До известна степен приех ситуацията. Най-трудно ми беше в началото, когато не можех да съм с него, а всички лекари казваха само, че детето ми няма шанс да живее. Дори и в тези месеци обаче, когато сърцето ти е свито на топка, душата ти крещи, всички проблеми изчезваха в момента, в който го гушнех. Мисля, че това е разковничето - приемаш детето си за център на света, за идеалното. И всичко останало трябва да се съобразява с това - да осигури най-доброто за идеалното наше дете. С това все още не мога да свикна - все бързам, все работя, все нямам достатъчно време, но пък и пусти пари... Но съм напреднала доста. Спрях да се депресирам от всяко изказване на лекари - като сте решили да гледате "такова" дете, "такива" деца са еди-какви ...
Човек отстрани не може да разбере щастието от всяка една малка стъпка... Хей, днес съм много оптимистично настроена