Как протича живота ви след загубата?

  • 21 285
  • 180
  •   1
Отговори
  • Мнения: 604
Мили мамчета задавам този въпрос  защото се чувствам объркана и безпътна·
Все още не искам да се връщам на работа и доста съм ограничила контактите си с хората·
И при вас ли е така?
Как вие се справяте със загубата?Защо го няма желанието ми за живот?

# 1
  • Мнения: 384
Едва ли има някоя от нас, която да не е объркана!
Аз се чувствам безполезна и ненужна на никого, не знам кой път да хвана и дали има смисъл да продължавам така. Когато се почувствам по-добре и дори за момент ми стане хубаво, започвам да се обвинявам за това и си мисля за моето бебе, къде ли е то, дали е добре и дали знае колко го обичам.....Не мога да си събера мислите и все съм на друго място, някъде където няма хора и където мога да крещя на воля. Знам, че трябва да продължа напред не само заради себе си, а и заради моите близки, но е толкова трудно, че понякога се чудя дали ще успея, дали ще го превъзмогна някога. Искам да забравя болката по изгубеното ми дете и да остане само спомена за хубавите й ръчички.... и обичта към нея...........въпреки, че никога няма да я имам (поне в този свят), аз я обичам повече от всичко.........чувството е неописуемо, сърцето ми е изпълнено с любов, а няма на кого да я дам  Sad
Искам да продължа напред. Знам, че моята дъщеричка е някъде там и ме чака един ден да отида при нея и да я прегърна........Искам живота ми отново да има смисъл........Сега съм в дупка, от която трябва да изляза колкото и да ми е трудно. Трябва да го направя защото имам прекрасен човек до себе си и той не заслужава това, искам да бъде щастлив.

# 2
  • София
  • Мнения: 3 123
аз бях смазана,направо не виждах смисъл в нищо,нищо не ми се правеше.Благодарение на майка ми ,се съвзех и продължих напред.Едно нещо ме крепеше-надеждата,че все пак някога може и аз да бъда майка.Искаше ми се да започнем опити едвали не веднага.Изчах с триста зора само 4 месеца и подновихме.Това много ме зареждаше и ми даваше сили.За мен колкото повече време минава,толкова повече щях да затъвам,за това реших,че няма да чакаме .Сега не съжалява,изчакването само би ме отдалечило от моята мечта.

# 3
  • Мнения: 3 016
В началото не знаех на кой свят съм. Нито ми се говореше ,нито исках да виждам някой .Само лежах на един диван плачех и въздишах тежко .Бях в отчайващо състояние. Много зле. Съпруга ми беше този който ми помогна. Водеше ме навсякъде с него едва ли не. Осъзнах ,че трябва да продължа напред ,защото имам още едно дете и то не заслужаваше да гледа майка си в този вид .Колкото и да ми беше трудно се  изправих и продължих. За пред хората все едно не е било,но само аз си знам колко много мъка има в душата ми ...........Сърцето ми е болно  от тази загуба . Обичам си го и моето малко момченце .........Но как му дам тази обич........... като го няма до мен .

# 4
  • Мнения: 390
И аз живея с две лица - едното е за хората, а другото за мен. Моето не ми харесва много, но никой не ме пита. Едно съм разбрала в този живот, ако сам не си помогнеш, никой не може да го направи. При мен обстоятелствата са такива, че много често съм единствената, на която другото ми дете разчита и нямам право да го лишавам от щастие. Трудно ми е, но не обичам да се оплаквам. Май колкото по-малко "утешители" има наоколо, толкова по-бързо се мобилизира човек. Но не бъркам мобилизацията с възвърнатото чувство за щастие. Преди не съм съзнавала колко съм била щастлива. Сега съзнавам, че има още причини да сме щастливи и трябва да ги търсим, за да оцелеем.
Дори да сте в дупка, не се притеснявайте, всеки човек има различен начин и време на преживяване, но може би следващото бебе запълва празнината, поне дотолкова, че да продължиш напред.

# 5
  • Мнения: 703
И аз живея с две лица - едното е за хората, а другото за мен. Моето не ми харесва много, но никой не ме пита. Едно съм разбрала в този живот, ако сам не си помогнеш, никой не може да го направи. При мен обстоятелствата са такива, че много често съм единствената, на която другото ми дете разчита и нямам право да го лишавам от щастие. Трудно ми е, но не обичам да се оплаквам. Май колкото по-малко "утешители" има наоколо, толкова по-бързо се мобилизира човек. Но не бъркам мобилизацията с възвърнатото чувство за щастие. Преди не съм съзнавала колко съм била щастлива. Сега съзнавам, че има още причини да сме щастливи и трябва да ги търсим, за да оцелеем.
Дори да сте в дупка, не се притеснявайте, всеки човек има различен начин и време на преживяване, но може би следващото бебе запълва празнината, поне дотолкова, че да продължиш напред.

Благодаря ти ,Темир!Много хубаво си го казала,изказваш точно и моите мисли!Аз,може би,съм малко по-чувствителна,но се боря да продължа напред!Щастлива,колкото бях,никога няма да бъда,но се надявам и вярвам,че е останало щастие на този свят и за мен!Усмивката на Тони сега ме крепи,обичта на близките ми и надеждата за бъдещето...

# 6
  • Мнения: 3 621
Истината е че живота продължава, въпреки нас , много е трудно, аз се върнах на работа мислейки си че ще ми е по-лесно ако ежедневието ми е ангажирано... обаче не е по-лесно. Знам че трябва да се примирим с нещата който неможем да променим , но точно с това няма да се примиря , немога а и не искам . Живея ден за ден без планове и без мечти ...

# 7
  • Мнения: 7 109
Първата година ми е пълна мъгла. Явно съм го карала по спомени как се живее, но не съм живяла.
Тръгнах на работа с идеята, че ще е кошмар. Завъртя ме водовъртежа, но не бях и там. Предполагам, че съм била полегнала на гърбовете на колегите ми.
До много скоро живеех без планове и ден за ден.
Върху това се замислих, когато преди 2 месеца взехме билети за концерти, които ще бъдат "чак" през юли. Тогава всичко ми се струваше толкова далечно.

# 8
  • Мнения: 1 369
 Веднага след загубата просто не исках да живея. Нямах желания за абсолютно нищо. Само чаках да си дойде мъжа ми от работа и да започна да плача, понеже през деня се сдържах, не исках родителите ми да ме виждат колко  ми е тежко. Като за "разнообразие" започнах един ремонт. Лично аз с чук избивах плочките от пода, с такава ярост. Трябваше да изглежда добре резултата, а ми беше все едно. Добре, че беше мъжо да дава идеите. Баща ми влезе в болница за операция с много страшна диагноза и съвсем се сринах. След ремонта/3 месеца по-късно/ започнах работа. Тогава  времето потръгна маалко по-бързо. На 5я месец ходихме до Виена. Обожавам да пътувам, винаги сме правели едни големи обиколки и това ме е правело щастлива. Нищо подобно. Този път бях толкова вяла. Все си мислех, че не ми е там мястото, а че в този момент трябваше да съм си у дома и да сменям памперси... Имаше във Виена едно бременно коремче, което ми вдъхна надежда /Рени Heart Eyes/.  Едва когато забременях отново, живота ми придоби смисъл. Чак сега, гушкайки малката, се чувствам пълноценна. И все пак не мога да забравя. Не я приемам като заместител, а си мисля, че сега можех да имам две дечица...
 Това, с което запълвах времето, беше форума и интернет. Оцелях благодарение на момичетата тук Heart Eyes Heart Eyes Heart Eyes. През останалото време ровех в нета и търсех причини. Мъжът ми ми казваше да спра да се ровя, че това няма да го върне... Не спрях и не съжалявам, че следващата бременност бях доста по-добре информирана. Това ми даде поне малко спокойствие и вяра в щастливия завършек.

# 9
  • Мнения: 825
Ами ...........ден за ден, караме я някакси, без планове, само надеждата да минат бързо шестте месеца ми дава сили да продължа. И човека, който е до мен. Без него нямаше да оцелея.
На първата седмица след случката правихме един ремонт, аз участвах на 100 процента. Ей така, с шевовете, с болката, свалях с такава ярост едни тапети, с надеждата поне за малко да забравя. После отидохме на почивка, пак да забравя. Но нищо подобно, болката и до днес е все същата, и мъката по загубеното бебче е толкова голяма. Cry
Започнах работа малко да се поразсея, но и това не помогна, по скоро само се изнервям и се карам с колегите си..............
Ами това е, дано бързо минат шестте месеца, и бързо да забременея отново, само това ме крепи.
И благодаря на всички момичета от форума, които много ми помогнаха да  оцелея . Hug ви.

# 10
  • София
  • Мнения: 1 941
С една дума - в линеене...
Това е процес при който някои животни си сменят обвивката, защото е станала прекалено тясна. По време на това явление те спират да се хранят, загубват цвят, почти не се движат и е много тежък период от техния живот.

Душа и тяло разделени на две - тялото остана тук, а душата и сърцето ми при моето  детенце. Живота около мен се движеше в бързи темпове, а аз бях в застой... Криех се в черупката си от хората, от щастието им... Всичко вършех механично, не бях тук... не мислех... Съществувах... живурках... полудявах..., въобразявах си разни неща и се опитвах да ги внуша на другите около мен, без да осъзнавам колко налудничави са.
Моят ЛЪЧи внесе много светлина и топлина в живота ми, но аз така и не си смених обвивката напълно.

# 11
  • Мнения: 217
Зарязах всичко- работа, пари, себе си.... Пусто ми е.... Като че ли всичко се разпадна... на милион парчета. Искам си дъщерята.....

# 12
  • Мнения: 1 008
Тази тема е хубава, защото ще се включат момичета, при които е минало различно време от загубата и всеки може да получи доза успокоение, може би.... Страшно много мразя клишираното "живота продължава...", но наистина е така...
Към момента живота ми мога да нарека нормален. Гледаме си детето, тревожим се за ежедневните проблеми, излизаме с приятели, усмихваме се... Но и аз като Ники никога не спирам да си представям, че сега щях да имам 2 деца. Винаги и в най хубавите моменти се прокрадва тази мисъл. Винаги при всички запознанства с майки в парка си казвам, че това ми е 2рото дете. Много по лесно ще е да не се обяснявам, но някакси не мога... сякаш ако не го кажа съм го забравила и не го считам за мое дете... а това естествено е невъзможно, каквото и да правя, винаги ще е в сърцето ми...
За началото... какво да говоря... подобно на това, което всички сте изпитали и изпитвате - депресия, нежелание да правя нищо, нежелание да се в ърна на работа, нежелание да говоря с приятели и близки... Не можех да повярвам, че живота си върви при положение, че на мен ми се е случило това. Обаче продължи. Мъжът ми беше до мен, майка ми и баща ми също. Няколко много верни приятели непрекъснато ме тласкаха на пред... понякога и на сила.
Връщането на работа беше мъчително. Фирмата голяма... всеки знаеше... едни идваха и ме прегръщаха и изказваха съжаления, други просто не говореха... Но каквото и да направеха, като затвореха вратата на офиса аз почвах да рева. После взех да се въздържам заради колегите, с които работим заедно, усетих че ги подтискам. И чаках само да си тръгна, понякога още не стигнала до вкъщи на ъгъла на улицата почвах да плача...
Говорех много и със всеки. После разбрах, че е грешка. Сега споделям само с вас  Hug Хората не ме разбират, особено след като родих Виктория. Смятат, че сега всичко е наред... имам заместител. А моята празнина винаги ще я има колкото и деца да родя, нищо няма да замени онова очакване, вълнение и надежда... за онова бебе.
Живота ми се промени, аз се промених, семейството ни се промени. Научихме се да живеем със загубата и да вярваме, че един ден ще сме заедно, просто няма да е в този живот... И днес сме щастливи с това, което имаме тук.

# 13
  • Мнения: 510
Шер,разплака ме.Всеки ден ви чета и плача,изпускам парата така,дори и да не пиша съм тук с вас,а не пиша защото мисля и чувствам същото а не намирам точните думи Hug

# 14
  • София, "Младост 3"
  • Мнения: 9 210
Шер-че и мен разплака

а от поста на Аги-то толкоав ме заболя...защото с нищо не мога да помогна в това линеене...аз само "гледам" и ме боли о тнейната болак, все искам да мога малко да помогна с нещо мъдро или с някаква надежда...ама не знам как и ме боли

Общи условия

Активация на акаунт