„Няма човек, който да заслужава твоите сълзи, а който ги заслужава, не те кара да плачеш.“
Габриел Гарсия Маркес
Габриел Гарсия Маркес
- Публикувана: 7 юни 2008, 21:32 ч.
- Последно мнение: 15 ян. 2024, 22:48 ч.
Любими откъси, мисли и пасажи от книги, стихове, с които живеем
И още нещо дребничко от мен, може би ще допълвам по-нататък :
В живота си съм имал много нещастия. Повечето от тях никога не ме сполетяха. (М. Твен)
--
Дори и 50 млн души да твърдят нещо глупаво, то няма да се промени и ще си остане глупост. (Б. Ръсел)
--
"Да, има на земята и небето
неща, Хорацио, които нашта
нещастна философия не е
дори сънувала!" ("Хамлет", Шекспир)
--
"Направени сме ние от сънища
и сън отвред обгръща
тоз малък наш живот" ("Бурята", Шекспир)
В живота си съм имал много нещастия. Повечето от тях никога не ме сполетяха. (М. Твен)
--
Дори и 50 млн души да твърдят нещо глупаво, то няма да се промени и ще си остане глупост. (Б. Ръсел)
--
"Да, има на земята и небето
неща, Хорацио, които нашта
нещастна философия не е
дори сънувала!" ("Хамлет", Шекспир)
--
"Направени сме ние от сънища
и сън отвред обгръща
тоз малък наш живот" ("Бурята", Шекспир)
Чудесна тема
МИХАИЛ БУЛГАКОВ
МАЙСТОРА И МАРГАРИТА
ГЛАВА 1
НИКОГА НЕ РАЗГОВАРЯЙТЕ С НЕПОЗНАТИ
Един пролетен ден, в часа на небивало горещ залез, в Москва, на Патриаршите езера, се появиха двама граждани. Първият, със сивкав летен костюм, беше нисък, охранен, плешив, твърде приличната си шапка с вгънато дъно носеше в ръка, а на грижливо избраснатото му лице бяха кацнали очила със свръхестествена големина и черна рогова рамка. Вторият, широкоплещест младеж с буйна червеникава коса и килнат на тила кариран каскет, носеше спортна риза, смачкан бял панталон и черни платнени обувки.
Първият беше самият Михаил Александрович Берлиоз, председател на управителния съвет на едно от най-големите московски литературни обединения, наричано съкратено МАССОЛИТ, и редактор на реномирано литературно списание, а неговият млад спътник - поетът Иван Николаевич Понирьов, известен с псевдонима Бездомни.
Като се озоваха под сянката на едва раззеленилите се липи, писателите се втурнаха най-напред към шареното павилионче с надпис "Бира и безалкохолни напитки".
Да, трябва да отбележим първото странно нещо в тази страшна майска привечер. Не само край павилиончето, но и по цялата алея, успоредна на улица "Малая Бронная", нямаше жива душа. В този час, когато човек сякаш нямаше вече сили да диша, когато слънцето, нажежило Москва, потъваше в суха мъгла някъде отвъд Садовое колцо, никой не беше излязъл под липите, никой не беше седнал на пейка, алеята беше пуста.
- Моля, газирана вода - поръча Берлиоз.
- Няма - отговори жената на павилиончето и, кой знае защо, се докачи.
- Бира има ли? - с дрезгав глас се осведоми Бездомни.
- Бирата я карат по-късно - отговори жената.
- А какво имате? - попита Берлиоз.
- Кайсиев сок, но топъл - каза жената.
- Добре, дайте, дайте, дайте!...
Кайсиевият сок вдигна обилна жълта пяна и наоколо замириса на бръснарница. Литераторите го изпиха и веднага се разхълцаха, платиха и седнаха на една пейка с лице към езерото и с гръб към Бронная.
И тогава се случи второто странно нещо, но то засягаше само Берлиоз. Той изведнъж спря да хълца, сърцето му изтупка, потъна за миг някъде, после се върна, но със забодена в него тъпа игла. Освен това го обзе неоснователен, но толкова силен страх, че му се дощя веднага да избяга презглава от Патриаршите езера. Берлиоз жално се озърна - не проумяваше какво го бе уплашило. Той побледня, избърса си челото с кърпа и си помисли: "Какво става с мен? Такова нещо не ми се е случвало... май сърцето... Преуморен съм. Ще трябва, изглежда, да зарежа всичко по дяволите и да замина за Кисловодск..."
И в същия миг знойният въздух се сгъсти пред него и от този въздух се изтъка прозрачен гражданин, който изглеждаше много странно. Върху малката главичка - жокейско каскетче, сакото му карирано, възкъсичко, и то прозрачно... Гражданинът беше над два метра висок, но тесен в раменете и кльощав, а физиономията му, моля да забележите, беше подигравателна.
Животът на Берлиоз се подреждаше така, че той не беше свикнал с необичайните явления. Затова пребледня още повече, опули се и си каза объркан: "Не може да бъде!..."
Но, уви, можеше, и длъгнестият гражданин, през който прозираше, се полюшваше пред него наляво-надясно, баз да докосва земята.
Такъв ужас обзе Берилоз, че той затвори очи. А когато ги отвори, видя, че всичко е свършило, привидението се е стопило, карираният е изчезнал, а и тъпата игла беше изскочила от сърцето му.
- Уф, дявол да го вземе! - възкликна редакторът. - Знаеш ли, Иване, за малко не получих сега слънчев удар от тая жега! Дори имах нещо като халюцинация - той понечи да се усмихне, но в очите му още подскачаше тревога и ръцете му трепереха.
Постепенно се успокои, повя си с кърпата, изрече доста бодро: "И тъй..." - и подхвана пак лекцията си, прекъсната, докато изпие кайсиевия сок.
Както се разбра по-късно, лекцията му беше за Иисус Христос. Защото редакторът беше поръчал на поета за следващата книжка на списанието голяма антирелигиозна поема. Иван Николаевич беше написал поемата, и то в много кратък срок, но за съжаление на редактора тя никак не се хареса. Бездомни беше обрисувал главното действащо лице в поемата, тоест Иисус, с много тъмни краски, но въпреки това, според редактора, се налагаше да пише цялата поема наново. И сега редакторът изнасяше нещо като лекция за Иисус, за да изтъкне основната грешка на поета. Трудно беше да се каже на какво именно се дължеше неуспехът на Иван Николаевич - дали на изобразителната сила на неговия талант, или на факта, че беше абсолютно неосведомен по въпроса, с който се беше захванал, - но той беше изобразил Иисус като реално съществувала, макар и непривлекателна личност. А Берлиоз искаше да докаже на поета, че най-важното е не какъв е бил Иисус, добър или лош, а това, че този Иисус като личност изобщо никога не е съществувал и всички исотрии за него са чисто и просто измислица, най-обикновен мит.
Трябва да отбележим, че редакторът беше начетен човек и в своите обяснения много умело се позоваваше на древните историци, например на прочутия Филон Александрийски или на блестящо образования Йосиф Флавий, които нито дума не споменават за съществуването на Иисус. Проявявайки солидна ерудиция, Михаил Александрович осведоми поета между другото, че мястото в книга петнайсета, глава 44-а, в прочутите Тацитови "Анали", където се говори за ръзпъването на Иисус, е чисто и просто по-късна добавка.
Поетът, за когото всичко, което чуваше от редактора, беше ново, внимателно слушаше Михаил Александрович, вперил в него будните си зелени очи, и само нарядко изхълцваше и проклинаше шепнешком кайсиевия сок.
- Няма нито една източна религия - говореше Берлиоз, - в която някоя непорочна дева да не е родила бог. Християните и те, без да изсмислят нещо ново, са създали по същия начин своя Иисус, който в действителност никога не е съществувал. Тъкмо на това трябва най-вече да се наблегне...
Високият тенор на Берлиоз кънтеше в пустата алея и колкото повече навлизаше Михаил Александрович в тези дебри, в които без риск да си строши главата можеше да навлезе само много образован човек, толкова повече интересни и полезни неща научаваше поетът и за благия египетски бог Озирис, син на Небето и Земята, и за финикийския бог Тамуз, и за Мардук, и дори за по-неизвестния страшен бог Уицлипуцли, дълбоко почитан някога от ацтеките в Мексико.
И тъкмо когато Михаил Александрович разказваше на поета как ацтеките ваели от тесто фигурки на Уицлипуцли, в алеята се появи първият човек.
Впоследствие, когато, откровено казано, беше вече късно, разни учреждения представиха доклади с описанието на този човек. Съпоставянето им не може да не предизвика учудване. Така в първия се твърди, че човекът бил нисък, със златни зъби и куцал с десния крак. Във втория - че човекът бил огромен на ръст, коронките му били от платина и куцал с левия крак. Третият съобщава лаконично, че особени белези нямал.
Налага се да признаем, че нито едно от тези сведения не струва.
Преди всичко: описаният изобщо не куцаше, не беше и нисък, нито пък огромен, ами просто висок. Що се отнася до зъбите му, от лявата страна коронките му бяха платинени, а от дясната - златни. Носеше скъп сив костюм и чуждестранни обувки същия цвят. Сивата му барета беше накривена предизвикателно над ухото, под мишница носеше бастун с черна дръжка, изваяна като глава на пудел. Изглеждаше над четирийсетте. Устата му - малко крива. Добре обраснат. Тъмнокос. Дясното му око черно, а лявото, кой знае защо, зелено. Веждите черни, но едната по-висока от другата. С една дума, чужденец.
Когато мина край пейката, на която се бяха разположили редакторът е поетът, чужденецът хвърли поглед към тях, спря се и изведнъж седна на съседната пейка, на две крачки от приятелите.
"Германец" - каза си Берлиоз.
"Англичанин" - помисли си Бездомни, - брей, как не му е горещо с тия ръкавици."
А чужденецът огледа високите къщи, обградили в квадрат езерцето, и стана ясно, че вижда това място за пръв път и че то го е заинтересувало.
Той спря поглед на горните етажи, отразили в заблестелите си прозорци начупеното слънце, което напускаше завинаги Михаил Александрович, после го премести по-надолу, където прозорците вече здрачно тъмнееха, усмихна се снизходително на нещо, присви очи, сложи ръце върху дръжката на бастуна, а брадичката си върху ръцете.
- Ти, Иване - говореше Берлиоз, - много хубаво и сатирично си описал например раждането на Иисус, сина божи, но работата е там, че още преди Иисус са били родени редица синове божии, като, да речем, фригийският Атис, накъсо казано, нито един от тях никога не се е раждал, нито е съществувал, включително Иисус, и ти вместо раждането му или, да речем, поклонението на влъхвите, трябва да опишеш нелепите слухове за това раждане. Иначе от творбата ти излиза, че той наистина се е родил!...
В този миг Бездомни задържа дъх, за да спре хълцането, което ужасно го мъчеше, но само изхълца още по-мъчително и по-силно и в същия момент Берлиоз млъкна, защото чужденецът изведнъж стана и се запъти към писателите.
Те го погледнаха учудени.
- Моля да ме извините - заговори приближилият се с чуждестранен акцент, но без да изопачава думите, - че без да се познаваме, си позволявам... но темата на вашия научен разговор е толкова интересна, че...
Той си свали учтиво баретата и на приятелите не оставаше нищо друго, освен да станат и да се поклонят.
"Не, по-скоро е французин..." - реши Берлиоз.
"Поляк..." - реши Бездомни.
Трябва да добавим, че още с първите си думи чужденецът направи на поета отвратително впечатление, а на Берлиоз по-скоро му хареса, тоест не че му хареса, ами, как да се изразим... заинтригува го, да речем.
- Ще ми позволите ли да поседна? - учтиво попита чужденецът и приятелите някак неволно се дръпнаха един от друг, а чужденецът пъргаво се настани между тях и веднага се намеси в разговора.
- Ако не греша, вие благоволихте да кажете, че Иисус изобщо не е съществувал на този свят, нали? - попита чужденецът, обръщайки към Берлиоз зеленото си ляво око.
- Не, не грешите - учтиво отвърна Берлиоз, - тъкмо това казах.
- Ах, колко интересно! - възкликна чужденецът.
"Какво, по дяволите, иска този?" - помисли си Бездомни и се намръщи.
- А вие бяхте съгласен с вашия събеседник? - осведоми се непознатият и се обърна надясно към Бездомни.
- Хиляда на сто! - потвърди поетът. Той обичаше да се изразява цветисто и образно.
- Изумително! - възкликна неканеният събеседник, после, кой знае защо, се озърна крадешком, приглуши плътния си глас и каза: - Извинете за нахалството, но, доколкото разбрах, вие на всичко отгоре не вярвате в бога? - Погледът му стана уплашен и той добави: - Кълна се, никому няма да кажа!
- Да, ние не върваме в бога! - отвърна Берлиоз, леко усмихнат на уплахата на чуждестранния гост. - Но това може да се говори съвсем открито.
Чужденецът се облегна на пейката и почти изквича от любопитство:
- Вие сте атеисти?!
- Да, ние сме атеисти - отвърна с усмивка Берлиоз, а Бездомни си каза сърдито: "Откъде ни се лепна тоя чуждестранен гъсок!"
- Ах, каква прелест! - възкликна странният чужденец и взе да върти глава и да гледа ту единия литератор, ту другия.
- В нашата страна атеизмън не учудва никого - каза с дипломатическа учтивост Берлиоз, - преобладаващата част от нашето население съзнателно и отдавна е престанала да вярва на приказките за бога.
Тогава чужденецът направи следния номер: стана, стисна ръка на изумения редактор и каза:
- Позволете да ви благодаря от все сърце!
- Но за какво му благодарите? - запремига Бездомни.
- За това изключително важно сведение, което за пътешественик като мен е безкрайно интересно - обясни задграничният чудак и вдигна многозначително пръст.
Важното сведение, изглежда, наистина бе направило на пътешественика силно впечатление, защото той погледна уплашено към къщите, като че ли се опасяваше да не види на всеки прозорец по един атеист.
"Не, не е англичанин..." - помисли си Берлиоз, а Бездомни си каза: "Къде ли е изпраскал така руския, много интересно!" - и пак се намръщи.
- Но позволете да ви запитам - заговори отново чуждестранният гост след кратък тревожен размисъл, - какво да правим тогава с доказателствата за съществуването божие, а те, както е известно, са тъкмо пет на брой?
- Уви! - отвърна със съжаление Берлиоз. - Но всички тези доказателства не струват пукната пара и човечеството отдавна ги е предало в архива. Та съгласете се, че в областта на разума не може да има никакво доказателство за съществуването на бога.
- Браво! - извика чужденецът. - Браво! Вие повторихте изцяло мисълта на неспокойния старец Имануил по този въпрос. Но куриозното е, че след като обори напълно и петте доказателства, той, сякаш за да се надсмее на самия себе си, изгради свое собствено шесто доказателство.
- Доказателството на Кант - възрази с тънка усмивка образованият редактор - също е неубедително. И не случайно Шилер казва, че Кантовите разсъждения по този въпрос могат да задоволят само риби, а Щраус просто се подиграва на това доказателство.
Берлиоз говореше и същевременно си мислеше: "Но кой е той? И откъде знае толкова добре руски?"
- Тоя Кант за подобни доказателства може ли да го приберат за две-три годинки в Соловки! - изтърси съвсем неочаквано Иван Николаевич.
- Иване! - прошепна сконфузен Берлиоз.
Но предложението Кант да бъде изпратен в Соловки не само не шокира чужденеца, но дори го накара да изпадне във възторг.
- Точно така, точно така - възкликна той и лявото му зелено око, обърнато към Берлиоз, заблестя. - Точно там му е мястото! Нали му казах тогава на закуска: "Ще прощавате, професоре, но сте измислили нещо много нескопосно. То може и да е умно, но е страшно объркано. Ще ви се смеят."
Берлиоз се опули. "На закуска... С Кант?... Какви ги дрънка?" - помисли си той.
- Да - продължи чужденецът, без да се смущава от учудването на Берлиоз, и се обърна към поета, - но да бъде изпратен в Соловки е невъзможно поради простата причина, че са минали повече от сто години, откакто се намира на едно място, къде-къде по-далечно от Соловки, и да бъде измъкнат оттам е абсолютно невъзможно, уверявам ви.
- Много жалко! - обади се заядливият поет.
- И аз съжалявам - съгласи се неизвестният, святкайки с око, и продължи: - Но ме тревожи следният въпрос: щом няма бог, пита се кой тогава ръководи живота человечески и изобщо целия ред на тази земя?
- Човекът сам си го ръководи - сърдито побърза да отговори Бездомни на този, да си признаем, не твърде ясен въпрос.
- Извинете - меко възрази непознатият, - но за да ръководиш, е необходимо все пак да разполагаш с точен план за известен, що-годе продължителен срок от време. Затова позволете да ви запитам: как може човекът да ръководи нещо, щом не само е лишен от възможността да си предначертае план, та макар и за смехотворно кратък срок - да речем, за около хиляда години, но не може да бъде сигурен дори в собствения си утрешен ден? И наистина - сега неизвестният се обърна към Берлиоз, - представете си, че вие например започнете да ръководите, да се разпореждате и с други хора, и със себе си и, как да кажа, тъкмо ви се услади, и хоп - изведнъж... хм... хм... саркома на белия дроб... - При тези думи чужденецът сладко се усмихна, като че ли мисълта за саркомата на белия дроб му достави удоволствие - да, саркома... - примижал като котарак, повтори той звучната дума - и тогава - край на вашето ръководене! Вече не ви интересува ничия съдба освен собствената. Роднините почват да ви лъжат. Вие усещате, че става нещо лошо и хуквате по учени доктори, после по шарлатани, случва се дори и по врачки. Сам разбирате, че както първото и второто, така и третото е съвсем безсмислено. Всичко завършва трагично: онзи, който доскоро е смятал, че нещо ръководи, изведнъж се озовава легнал неподвижно в дървен сандък, околните разбират, че от лежащия вече няма никаква полза, и го изгарят в пещта. Случва се и по-лошо: човек тъкмо се накани да замине за Кисловодск - чужденецът стрелна с присвити очи Берлиоз, - на пръв поглед нищо и никаква работа, но и това не може - изведнъж, кой знае защо, вземе, че се подхлъзне и го прегази трамвай! Нима ще кажете, че той самият се е разпоредил така със себе си? Не е ли по-правилно да се мисли, че се е разпоредил съвсем друг? - и непознатият се разсмя някак странно.
Берлиоз слушаше с напрегнато внимание неприятния разказ за саркомата и за трамвая и го заглождиха тревожни мисли. "Той не е чужденец! Той не е чужденец! - мислеше Берлиоз. - Той е безкрайно странен субект... но моля ви се, кой е той?"
- Пуши ви се, както разбирам? - неочаквано се обърна неизвестният към Бездомни. - Какви предпочитате?
- Да не би да носите различни? - мрачно попита поетът, който си беше свършил цигарите.
- Какви предпочитате? - повтори неизвестният.
- Е, да речем, "Наша марка" - злобно отвърна Бездомни.
Непознатият тутакси извади от джоба си табакера и я поднесе на Бездомни.
- "Наша марка".
Редакторът и поетът бяха поразени не толкова от факта, че в табакерата цигарите бяха именно "Наша марка", колкото от самата табакера. Тя беше огромна, от висока проба злато и при отварянето върху капака й заискри със синьо-бял блясък брилянтен триъгълник.
Този път литераторите прецениха различно: Берлиоз: "Не, чужденец е!, а Бездомни: "Виж го ти дявола!"
Поетът и собственикът на табакерата запушиха, а непушачът Берлиоз отказа.
"Ще трябва да му възразя така - реши Берлиоз. - Да, човекът е смъртен, безспорно. Но работата е там, че..."
Но той не успя да произнесе тия думи, защото заговори чужденецът:
- Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното! И изобщо не може да каже дори какво ще прави същата вечер.
"Каква абсурдна постановка на въпроса!..." - ядоса се Берлиоз и възрази:
- Е, не, това е вече пресилено. На мен например ми е, общо взето, ясно какво ще правя тази вечер. Разбира се, ако на Бронная върху главата ми не се стовари някоя тухла...
- Вижте какво - прекъсна го авторитетно непознатият, - разбира се, че никаква тухла няма да се стовари ни в клин, ни в ръкав върху ничия глава. Уверявам ви, че тя изобщо не ви заплашва. Вие ще умрете от друга смърт.
- Може би знаете от каква именно? - с напълно обяснима ирония се осведоми Берлиоз, като се остави да бъде въвлечен в някакъв наистина нелеп разговор. - И навярно ще ми го кажете?
- На драго сърце - отвърна непознатият. Той измери Берлиоз с поглед, като че ли му взимаше мярка за костюм, и процеди през зъби нещо като: "Едно, две... Меркурий във втори дом... Луната си е отишла... шест - нещастие... вечер - седем..." - после високо и радостно заяви: - Ще ви отрежат главата!
Бездомни диво и злобно се облещи срещу непознатия, а Берлиоз попита с кисела усмивка:
- А кой именно ще ми я отреже? Врагове? Интервенти?
- А, не - отвърна събеседникът, - една рускиня, комсомолка.
- Хм... - измуча Берлиоз, ядосан от шегата на непознатия, - това, прощавайте, е малко вероятно.
- Аз също моля да бъда извинен - отвърна чужденецът, - но е така. Да, исках да попитам какво щяхте да правите тази вечер, ако не е тайна?
- Не, не е. Най-напред ще се отбия вкъщи на Садовая, а после, в десет часа вечерта, в МАССОЛИТ ще се състои заседание, което аз ще председателствам.
- Не, това е невъзможно - твърдо възрази чужденецът.
- Защо така?
- Затова, защото - отговори чужденецът и погледна с присвити очи към небето, където, предусетили вечерния хлад, безшумно сновяха черни птици, - защото Анушка вече е купила олиото и не само го е купила, но и го е разляла. Тъй че заседанието няма да се състои.
Тогава под липите настъпи, разбира се, мълчание.
и така нататък........
МИХАИЛ БУЛГАКОВ
МАЙСТОРА И МАРГАРИТА
ГЛАВА 1
НИКОГА НЕ РАЗГОВАРЯЙТЕ С НЕПОЗНАТИ
Един пролетен ден, в часа на небивало горещ залез, в Москва, на Патриаршите езера, се появиха двама граждани. Първият, със сивкав летен костюм, беше нисък, охранен, плешив, твърде приличната си шапка с вгънато дъно носеше в ръка, а на грижливо избраснатото му лице бяха кацнали очила със свръхестествена големина и черна рогова рамка. Вторият, широкоплещест младеж с буйна червеникава коса и килнат на тила кариран каскет, носеше спортна риза, смачкан бял панталон и черни платнени обувки.
Първият беше самият Михаил Александрович Берлиоз, председател на управителния съвет на едно от най-големите московски литературни обединения, наричано съкратено МАССОЛИТ, и редактор на реномирано литературно списание, а неговият млад спътник - поетът Иван Николаевич Понирьов, известен с псевдонима Бездомни.
Като се озоваха под сянката на едва раззеленилите се липи, писателите се втурнаха най-напред към шареното павилионче с надпис "Бира и безалкохолни напитки".
Да, трябва да отбележим първото странно нещо в тази страшна майска привечер. Не само край павилиончето, но и по цялата алея, успоредна на улица "Малая Бронная", нямаше жива душа. В този час, когато човек сякаш нямаше вече сили да диша, когато слънцето, нажежило Москва, потъваше в суха мъгла някъде отвъд Садовое колцо, никой не беше излязъл под липите, никой не беше седнал на пейка, алеята беше пуста.
- Моля, газирана вода - поръча Берлиоз.
- Няма - отговори жената на павилиончето и, кой знае защо, се докачи.
- Бира има ли? - с дрезгав глас се осведоми Бездомни.
- Бирата я карат по-късно - отговори жената.
- А какво имате? - попита Берлиоз.
- Кайсиев сок, но топъл - каза жената.
- Добре, дайте, дайте, дайте!...
Кайсиевият сок вдигна обилна жълта пяна и наоколо замириса на бръснарница. Литераторите го изпиха и веднага се разхълцаха, платиха и седнаха на една пейка с лице към езерото и с гръб към Бронная.
И тогава се случи второто странно нещо, но то засягаше само Берлиоз. Той изведнъж спря да хълца, сърцето му изтупка, потъна за миг някъде, после се върна, но със забодена в него тъпа игла. Освен това го обзе неоснователен, но толкова силен страх, че му се дощя веднага да избяга презглава от Патриаршите езера. Берлиоз жално се озърна - не проумяваше какво го бе уплашило. Той побледня, избърса си челото с кърпа и си помисли: "Какво става с мен? Такова нещо не ми се е случвало... май сърцето... Преуморен съм. Ще трябва, изглежда, да зарежа всичко по дяволите и да замина за Кисловодск..."
И в същия миг знойният въздух се сгъсти пред него и от този въздух се изтъка прозрачен гражданин, който изглеждаше много странно. Върху малката главичка - жокейско каскетче, сакото му карирано, възкъсичко, и то прозрачно... Гражданинът беше над два метра висок, но тесен в раменете и кльощав, а физиономията му, моля да забележите, беше подигравателна.
Животът на Берлиоз се подреждаше така, че той не беше свикнал с необичайните явления. Затова пребледня още повече, опули се и си каза объркан: "Не може да бъде!..."
Но, уви, можеше, и длъгнестият гражданин, през който прозираше, се полюшваше пред него наляво-надясно, баз да докосва земята.
Такъв ужас обзе Берилоз, че той затвори очи. А когато ги отвори, видя, че всичко е свършило, привидението се е стопило, карираният е изчезнал, а и тъпата игла беше изскочила от сърцето му.
- Уф, дявол да го вземе! - възкликна редакторът. - Знаеш ли, Иване, за малко не получих сега слънчев удар от тая жега! Дори имах нещо като халюцинация - той понечи да се усмихне, но в очите му още подскачаше тревога и ръцете му трепереха.
Постепенно се успокои, повя си с кърпата, изрече доста бодро: "И тъй..." - и подхвана пак лекцията си, прекъсната, докато изпие кайсиевия сок.
Както се разбра по-късно, лекцията му беше за Иисус Христос. Защото редакторът беше поръчал на поета за следващата книжка на списанието голяма антирелигиозна поема. Иван Николаевич беше написал поемата, и то в много кратък срок, но за съжаление на редактора тя никак не се хареса. Бездомни беше обрисувал главното действащо лице в поемата, тоест Иисус, с много тъмни краски, но въпреки това, според редактора, се налагаше да пише цялата поема наново. И сега редакторът изнасяше нещо като лекция за Иисус, за да изтъкне основната грешка на поета. Трудно беше да се каже на какво именно се дължеше неуспехът на Иван Николаевич - дали на изобразителната сила на неговия талант, или на факта, че беше абсолютно неосведомен по въпроса, с който се беше захванал, - но той беше изобразил Иисус като реално съществувала, макар и непривлекателна личност. А Берлиоз искаше да докаже на поета, че най-важното е не какъв е бил Иисус, добър или лош, а това, че този Иисус като личност изобщо никога не е съществувал и всички исотрии за него са чисто и просто измислица, най-обикновен мит.
Трябва да отбележим, че редакторът беше начетен човек и в своите обяснения много умело се позоваваше на древните историци, например на прочутия Филон Александрийски или на блестящо образования Йосиф Флавий, които нито дума не споменават за съществуването на Иисус. Проявявайки солидна ерудиция, Михаил Александрович осведоми поета между другото, че мястото в книга петнайсета, глава 44-а, в прочутите Тацитови "Анали", където се говори за ръзпъването на Иисус, е чисто и просто по-късна добавка.
Поетът, за когото всичко, което чуваше от редактора, беше ново, внимателно слушаше Михаил Александрович, вперил в него будните си зелени очи, и само нарядко изхълцваше и проклинаше шепнешком кайсиевия сок.
- Няма нито една източна религия - говореше Берлиоз, - в която някоя непорочна дева да не е родила бог. Християните и те, без да изсмислят нещо ново, са създали по същия начин своя Иисус, който в действителност никога не е съществувал. Тъкмо на това трябва най-вече да се наблегне...
Високият тенор на Берлиоз кънтеше в пустата алея и колкото повече навлизаше Михаил Александрович в тези дебри, в които без риск да си строши главата можеше да навлезе само много образован човек, толкова повече интересни и полезни неща научаваше поетът и за благия египетски бог Озирис, син на Небето и Земята, и за финикийския бог Тамуз, и за Мардук, и дори за по-неизвестния страшен бог Уицлипуцли, дълбоко почитан някога от ацтеките в Мексико.
И тъкмо когато Михаил Александрович разказваше на поета как ацтеките ваели от тесто фигурки на Уицлипуцли, в алеята се появи първият човек.
Впоследствие, когато, откровено казано, беше вече късно, разни учреждения представиха доклади с описанието на този човек. Съпоставянето им не може да не предизвика учудване. Така в първия се твърди, че човекът бил нисък, със златни зъби и куцал с десния крак. Във втория - че човекът бил огромен на ръст, коронките му били от платина и куцал с левия крак. Третият съобщава лаконично, че особени белези нямал.
Налага се да признаем, че нито едно от тези сведения не струва.
Преди всичко: описаният изобщо не куцаше, не беше и нисък, нито пък огромен, ами просто висок. Що се отнася до зъбите му, от лявата страна коронките му бяха платинени, а от дясната - златни. Носеше скъп сив костюм и чуждестранни обувки същия цвят. Сивата му барета беше накривена предизвикателно над ухото, под мишница носеше бастун с черна дръжка, изваяна като глава на пудел. Изглеждаше над четирийсетте. Устата му - малко крива. Добре обраснат. Тъмнокос. Дясното му око черно, а лявото, кой знае защо, зелено. Веждите черни, но едната по-висока от другата. С една дума, чужденец.
Когато мина край пейката, на която се бяха разположили редакторът е поетът, чужденецът хвърли поглед към тях, спря се и изведнъж седна на съседната пейка, на две крачки от приятелите.
"Германец" - каза си Берлиоз.
"Англичанин" - помисли си Бездомни, - брей, как не му е горещо с тия ръкавици."
А чужденецът огледа високите къщи, обградили в квадрат езерцето, и стана ясно, че вижда това място за пръв път и че то го е заинтересувало.
Той спря поглед на горните етажи, отразили в заблестелите си прозорци начупеното слънце, което напускаше завинаги Михаил Александрович, после го премести по-надолу, където прозорците вече здрачно тъмнееха, усмихна се снизходително на нещо, присви очи, сложи ръце върху дръжката на бастуна, а брадичката си върху ръцете.
- Ти, Иване - говореше Берлиоз, - много хубаво и сатирично си описал например раждането на Иисус, сина божи, но работата е там, че още преди Иисус са били родени редица синове божии, като, да речем, фригийският Атис, накъсо казано, нито един от тях никога не се е раждал, нито е съществувал, включително Иисус, и ти вместо раждането му или, да речем, поклонението на влъхвите, трябва да опишеш нелепите слухове за това раждане. Иначе от творбата ти излиза, че той наистина се е родил!...
В този миг Бездомни задържа дъх, за да спре хълцането, което ужасно го мъчеше, но само изхълца още по-мъчително и по-силно и в същия момент Берлиоз млъкна, защото чужденецът изведнъж стана и се запъти към писателите.
Те го погледнаха учудени.
- Моля да ме извините - заговори приближилият се с чуждестранен акцент, но без да изопачава думите, - че без да се познаваме, си позволявам... но темата на вашия научен разговор е толкова интересна, че...
Той си свали учтиво баретата и на приятелите не оставаше нищо друго, освен да станат и да се поклонят.
"Не, по-скоро е французин..." - реши Берлиоз.
"Поляк..." - реши Бездомни.
Трябва да добавим, че още с първите си думи чужденецът направи на поета отвратително впечатление, а на Берлиоз по-скоро му хареса, тоест не че му хареса, ами, как да се изразим... заинтригува го, да речем.
- Ще ми позволите ли да поседна? - учтиво попита чужденецът и приятелите някак неволно се дръпнаха един от друг, а чужденецът пъргаво се настани между тях и веднага се намеси в разговора.
- Ако не греша, вие благоволихте да кажете, че Иисус изобщо не е съществувал на този свят, нали? - попита чужденецът, обръщайки към Берлиоз зеленото си ляво око.
- Не, не грешите - учтиво отвърна Берлиоз, - тъкмо това казах.
- Ах, колко интересно! - възкликна чужденецът.
"Какво, по дяволите, иска този?" - помисли си Бездомни и се намръщи.
- А вие бяхте съгласен с вашия събеседник? - осведоми се непознатият и се обърна надясно към Бездомни.
- Хиляда на сто! - потвърди поетът. Той обичаше да се изразява цветисто и образно.
- Изумително! - възкликна неканеният събеседник, после, кой знае защо, се озърна крадешком, приглуши плътния си глас и каза: - Извинете за нахалството, но, доколкото разбрах, вие на всичко отгоре не вярвате в бога? - Погледът му стана уплашен и той добави: - Кълна се, никому няма да кажа!
- Да, ние не върваме в бога! - отвърна Берлиоз, леко усмихнат на уплахата на чуждестранния гост. - Но това може да се говори съвсем открито.
Чужденецът се облегна на пейката и почти изквича от любопитство:
- Вие сте атеисти?!
- Да, ние сме атеисти - отвърна с усмивка Берлиоз, а Бездомни си каза сърдито: "Откъде ни се лепна тоя чуждестранен гъсок!"
- Ах, каква прелест! - възкликна странният чужденец и взе да върти глава и да гледа ту единия литератор, ту другия.
- В нашата страна атеизмън не учудва никого - каза с дипломатическа учтивост Берлиоз, - преобладаващата част от нашето население съзнателно и отдавна е престанала да вярва на приказките за бога.
Тогава чужденецът направи следния номер: стана, стисна ръка на изумения редактор и каза:
- Позволете да ви благодаря от все сърце!
- Но за какво му благодарите? - запремига Бездомни.
- За това изключително важно сведение, което за пътешественик като мен е безкрайно интересно - обясни задграничният чудак и вдигна многозначително пръст.
Важното сведение, изглежда, наистина бе направило на пътешественика силно впечатление, защото той погледна уплашено към къщите, като че ли се опасяваше да не види на всеки прозорец по един атеист.
"Не, не е англичанин..." - помисли си Берлиоз, а Бездомни си каза: "Къде ли е изпраскал така руския, много интересно!" - и пак се намръщи.
- Но позволете да ви запитам - заговори отново чуждестранният гост след кратък тревожен размисъл, - какво да правим тогава с доказателствата за съществуването божие, а те, както е известно, са тъкмо пет на брой?
- Уви! - отвърна със съжаление Берлиоз. - Но всички тези доказателства не струват пукната пара и човечеството отдавна ги е предало в архива. Та съгласете се, че в областта на разума не може да има никакво доказателство за съществуването на бога.
- Браво! - извика чужденецът. - Браво! Вие повторихте изцяло мисълта на неспокойния старец Имануил по този въпрос. Но куриозното е, че след като обори напълно и петте доказателства, той, сякаш за да се надсмее на самия себе си, изгради свое собствено шесто доказателство.
- Доказателството на Кант - възрази с тънка усмивка образованият редактор - също е неубедително. И не случайно Шилер казва, че Кантовите разсъждения по този въпрос могат да задоволят само риби, а Щраус просто се подиграва на това доказателство.
Берлиоз говореше и същевременно си мислеше: "Но кой е той? И откъде знае толкова добре руски?"
- Тоя Кант за подобни доказателства може ли да го приберат за две-три годинки в Соловки! - изтърси съвсем неочаквано Иван Николаевич.
- Иване! - прошепна сконфузен Берлиоз.
Но предложението Кант да бъде изпратен в Соловки не само не шокира чужденеца, но дори го накара да изпадне във възторг.
- Точно така, точно така - възкликна той и лявото му зелено око, обърнато към Берлиоз, заблестя. - Точно там му е мястото! Нали му казах тогава на закуска: "Ще прощавате, професоре, но сте измислили нещо много нескопосно. То може и да е умно, но е страшно объркано. Ще ви се смеят."
Берлиоз се опули. "На закуска... С Кант?... Какви ги дрънка?" - помисли си той.
- Да - продължи чужденецът, без да се смущава от учудването на Берлиоз, и се обърна към поета, - но да бъде изпратен в Соловки е невъзможно поради простата причина, че са минали повече от сто години, откакто се намира на едно място, къде-къде по-далечно от Соловки, и да бъде измъкнат оттам е абсолютно невъзможно, уверявам ви.
- Много жалко! - обади се заядливият поет.
- И аз съжалявам - съгласи се неизвестният, святкайки с око, и продължи: - Но ме тревожи следният въпрос: щом няма бог, пита се кой тогава ръководи живота человечески и изобщо целия ред на тази земя?
- Човекът сам си го ръководи - сърдито побърза да отговори Бездомни на този, да си признаем, не твърде ясен въпрос.
- Извинете - меко възрази непознатият, - но за да ръководиш, е необходимо все пак да разполагаш с точен план за известен, що-годе продължителен срок от време. Затова позволете да ви запитам: как може човекът да ръководи нещо, щом не само е лишен от възможността да си предначертае план, та макар и за смехотворно кратък срок - да речем, за около хиляда години, но не може да бъде сигурен дори в собствения си утрешен ден? И наистина - сега неизвестният се обърна към Берлиоз, - представете си, че вие например започнете да ръководите, да се разпореждате и с други хора, и със себе си и, как да кажа, тъкмо ви се услади, и хоп - изведнъж... хм... хм... саркома на белия дроб... - При тези думи чужденецът сладко се усмихна, като че ли мисълта за саркомата на белия дроб му достави удоволствие - да, саркома... - примижал като котарак, повтори той звучната дума - и тогава - край на вашето ръководене! Вече не ви интересува ничия съдба освен собствената. Роднините почват да ви лъжат. Вие усещате, че става нещо лошо и хуквате по учени доктори, после по шарлатани, случва се дори и по врачки. Сам разбирате, че както първото и второто, така и третото е съвсем безсмислено. Всичко завършва трагично: онзи, който доскоро е смятал, че нещо ръководи, изведнъж се озовава легнал неподвижно в дървен сандък, околните разбират, че от лежащия вече няма никаква полза, и го изгарят в пещта. Случва се и по-лошо: човек тъкмо се накани да замине за Кисловодск - чужденецът стрелна с присвити очи Берлиоз, - на пръв поглед нищо и никаква работа, но и това не може - изведнъж, кой знае защо, вземе, че се подхлъзне и го прегази трамвай! Нима ще кажете, че той самият се е разпоредил така със себе си? Не е ли по-правилно да се мисли, че се е разпоредил съвсем друг? - и непознатият се разсмя някак странно.
Берлиоз слушаше с напрегнато внимание неприятния разказ за саркомата и за трамвая и го заглождиха тревожни мисли. "Той не е чужденец! Той не е чужденец! - мислеше Берлиоз. - Той е безкрайно странен субект... но моля ви се, кой е той?"
- Пуши ви се, както разбирам? - неочаквано се обърна неизвестният към Бездомни. - Какви предпочитате?
- Да не би да носите различни? - мрачно попита поетът, който си беше свършил цигарите.
- Какви предпочитате? - повтори неизвестният.
- Е, да речем, "Наша марка" - злобно отвърна Бездомни.
Непознатият тутакси извади от джоба си табакера и я поднесе на Бездомни.
- "Наша марка".
Редакторът и поетът бяха поразени не толкова от факта, че в табакерата цигарите бяха именно "Наша марка", колкото от самата табакера. Тя беше огромна, от висока проба злато и при отварянето върху капака й заискри със синьо-бял блясък брилянтен триъгълник.
Този път литераторите прецениха различно: Берлиоз: "Не, чужденец е!, а Бездомни: "Виж го ти дявола!"
Поетът и собственикът на табакерата запушиха, а непушачът Берлиоз отказа.
"Ще трябва да му възразя така - реши Берлиоз. - Да, човекът е смъртен, безспорно. Но работата е там, че..."
Но той не успя да произнесе тия думи, защото заговори чужденецът:
- Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното! И изобщо не може да каже дори какво ще прави същата вечер.
"Каква абсурдна постановка на въпроса!..." - ядоса се Берлиоз и възрази:
- Е, не, това е вече пресилено. На мен например ми е, общо взето, ясно какво ще правя тази вечер. Разбира се, ако на Бронная върху главата ми не се стовари някоя тухла...
- Вижте какво - прекъсна го авторитетно непознатият, - разбира се, че никаква тухла няма да се стовари ни в клин, ни в ръкав върху ничия глава. Уверявам ви, че тя изобщо не ви заплашва. Вие ще умрете от друга смърт.
- Може би знаете от каква именно? - с напълно обяснима ирония се осведоми Берлиоз, като се остави да бъде въвлечен в някакъв наистина нелеп разговор. - И навярно ще ми го кажете?
- На драго сърце - отвърна непознатият. Той измери Берлиоз с поглед, като че ли му взимаше мярка за костюм, и процеди през зъби нещо като: "Едно, две... Меркурий във втори дом... Луната си е отишла... шест - нещастие... вечер - седем..." - после високо и радостно заяви: - Ще ви отрежат главата!
Бездомни диво и злобно се облещи срещу непознатия, а Берлиоз попита с кисела усмивка:
- А кой именно ще ми я отреже? Врагове? Интервенти?
- А, не - отвърна събеседникът, - една рускиня, комсомолка.
- Хм... - измуча Берлиоз, ядосан от шегата на непознатия, - това, прощавайте, е малко вероятно.
- Аз също моля да бъда извинен - отвърна чужденецът, - но е така. Да, исках да попитам какво щяхте да правите тази вечер, ако не е тайна?
- Не, не е. Най-напред ще се отбия вкъщи на Садовая, а после, в десет часа вечерта, в МАССОЛИТ ще се състои заседание, което аз ще председателствам.
- Не, това е невъзможно - твърдо възрази чужденецът.
- Защо така?
- Затова, защото - отговори чужденецът и погледна с присвити очи към небето, където, предусетили вечерния хлад, безшумно сновяха черни птици, - защото Анушка вече е купила олиото и не само го е купила, но и го е разляла. Тъй че заседанието няма да се състои.
Тогава под липите настъпи, разбира се, мълчание.
и така нататък........
И още нещо, което не мога да подмина- скритите вопли на печалния странник Д. Дебелянов:
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.
Материя
На чувствата в отчаяния лов,
догдето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов.
Макар че от любов не се лекува.
И винаги изправена на съд,
наивно брани слабото си право.
Очаква от любов да и простят.
Макар че от любов не се прощава.
В света, от реализъм опростен,
единствено контрастите
избира.
И от любов умира всеки ден.
Макар че от любов не се умира.
Калин Донков
На чувствата в отчаяния лов,
догдето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов.
Макар че от любов не се лекува.
И винаги изправена на съд,
наивно брани слабото си право.
Очаква от любов да и простят.
Макар че от любов не се прощава.
В света, от реализъм опростен,
единствено контрастите
избира.
И от любов умира всеки ден.
Макар че от любов не се умира.
Калин Донков
Ето това на Дамян Дамянов! Много дълги години го чувствах много, много лично, преживях го! И сега, когато го прочетох пак, за миг светът ми се обърна.
НАПРАЗНО ВИКАНЕ
Обичам те! Но между нас
крещи на суетата воят.
Затуй не чуваш моя глас,
тъй както аз не чувам твоя.
Не знаейки кому крещим,
като звезди в пространства слепи,
един край друг ще прелетим.
В две шепи изгоряла пепел.
НАПРАЗНО ВИКАНЕ
Обичам те! Но между нас
крещи на суетата воят.
Затуй не чуваш моя глас,
тъй както аз не чувам твоя.
Не знаейки кому крещим,
като звезди в пространства слепи,
един край друг ще прелетим.
В две шепи изгоряла пепел.
любим стих
Доброта
Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
и търсят ново, благородно име.
Понякога съм толкова добра!...
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!
Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.
Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла
да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!
Петя Дубарова
Доброта
Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
и търсят ново, благородно име.
Понякога съм толкова добра!...
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!
Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.
Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла
да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!
Петя Дубарова
Монолог на една циничка
Румяна Йорданова Симова (osi4kata)
Дете ще имам... Грешка или не,
ще го родя - напук на възрастта си.
И ако ще от Дявола да е...
Какво от туй?... Ще наследи баща си...
Защото - как ще разберем добро,
когато злото вземе, та изчезне?...
Светът ще се побърка от любов,
направо казано - ще се разглези...
Балансът във човешките ни гени
ще бъде нарушен без тъмнината....
Живее зрЪнце крехко в мене,
довяно от случаен нощен вятър...
Дете ще имам... И от Бог да е -
ще го родя... Напук на Сатаната.
Да види той, че Божите ръце
умеят мъж да ваят от жената...
И, че Божествената Светлина
не е сладникаво писание...
Ще върна Младенеца на Света.
Дано не го накажат със страдание....
Ще имам син... За зло или добро...
Ще го родя! Не може да е грешка...
Навивам прежда в шарено кълбо,
плета за Него първа дрешка.
Румяна Йорданова Симова (osi4kata)
Дете ще имам... Грешка или не,
ще го родя - напук на възрастта си.
И ако ще от Дявола да е...
Какво от туй?... Ще наследи баща си...
Защото - как ще разберем добро,
когато злото вземе, та изчезне?...
Светът ще се побърка от любов,
направо казано - ще се разглези...
Балансът във човешките ни гени
ще бъде нарушен без тъмнината....
Живее зрЪнце крехко в мене,
довяно от случаен нощен вятър...
Дете ще имам... И от Бог да е -
ще го родя... Напук на Сатаната.
Да види той, че Божите ръце
умеят мъж да ваят от жената...
И, че Божествената Светлина
не е сладникаво писание...
Ще върна Младенеца на Света.
Дано не го накажат със страдание....
Ще имам син... За зло или добро...
Ще го родя! Не може да е грешка...
Навивам прежда в шарено кълбо,
плета за Него първа дрешка.
ВИКЪТ НА БАЩИНОТО СЪРЦЕ НА БОГА ОТ БИТИЕ ДО ОТКРОВЕНИЕ
Мое дете,
Може би не ме познаваш, но аз зная всичко за теб…Псалм 139:1
Зная кога сядаш и кога ставаш… Псалм 139:2
Зная всичкте ти пътища…Псалм 139:3
Дори космите на главата ти са до един преброени...Матей 10:29-31
Защото си създаден(а) по мой образ...Битие 1:27
И в мене живееш, движиш се и съществуваш...Деяния на Апостолите 17:28
И си мое потомство...Деяния на Апостолите 17:28
Познах те преди да бъдеш заченат(а)...Еремия 1:4-5
Избрах те, когато сътворих вселената...Ефесяни 1:11-12
Ти не си грешка, защото всичките ти дни са записани в Моята книга...Псалм 139:15-16
Определих точното време на раждането ти и мястото, където живееш...Деяния на Апостолите 17:26
Ти си страшно и чудно направен(а)...Псалм 139:14
Изтъках тялото ти в утробата на майка ти...Псалм 139:13
Укрепих те от рождението ти...Псалм 71:6
Но съм представен погрешно от онези, които не ме познават...Йоан 8:41-44
Не съм далечен и гневен, а съм пълния израз на любовта...1Йоан 4:16
И желая да излея любовта си върху теб...1Йоан 3:1
Просто защото си моето дете и аз съм твоя баща...1Йоан 3:1
И ти предлагам повече отколкото земният ти баща някога би могъл...Матей 7:11
Защото Аз съм съвършения баща...Матей 5:48
Всяко добро, което получаваш, идва от мен...Яков 1:17
Аз посрещам всичките ти нужди...Матей 6:31-33
Искам да ти дам бъдеще, пълно с надежда...Еремия 29:11
Защото те възлюбих с вечна любов...Еремия 31:3
Мислите ми към теб са многобройни като песъчинките по морския бряг...Псалм 139:17-18
И ще се развеселя за тебе с песни...Софония 3:17
И никога не ще спра да ти правя добро...Еремия 32:46
Понеже ти си моето избрано богатство...Изход 19:5
Ще те установя здраво с цялото си сърце и с цялата си душа...Еремия 32:41
И ще ти покажа велики и чудни неща...Еремия 33:3
Ако ме потърсиш с цялото си сърце ще ме намериш...Второзаконие 4:29
Наслаждавай се в мен и ще ти дам желанията на сърцето ти...Псалм 37:4
Защото аз съм, който ти дадох тези желания...Филипяни 2:13
Мога да направя за теб несравнимо повече, отколкото някога си мислил...Ефесяни 3:20
Понеже съм най-голямата ти опора...2Солунци 2:16:17
Аз съм също бащата, който те утешава във всичките ти скърби...2Коринтяни 1:3-4
Когато си съкрушен аз съм близо до теб...Псалм 34:18
Както овчарят носи агнето си, така и аз те нося близо до сърцето си...Исая 40:11
Един ден ще обърша всяка сълза от очите ти...Откровение 21:3-4
И ще отнема болката ти, изстрадана на тази земя...Откровение 21:3-4
Аз съм твоя баща и те обичам така, както обичам сина си Исус...Йоан 17:23
Любовта ми към теб е разкрита чрез Исус...Йоан 17:26
Мое дете,
Може би не ме познаваш, но аз зная всичко за теб…Псалм 139:1
Зная кога сядаш и кога ставаш… Псалм 139:2
Зная всичкте ти пътища…Псалм 139:3
Дори космите на главата ти са до един преброени...Матей 10:29-31
Защото си създаден(а) по мой образ...Битие 1:27
И в мене живееш, движиш се и съществуваш...Деяния на Апостолите 17:28
И си мое потомство...Деяния на Апостолите 17:28
Познах те преди да бъдеш заченат(а)...Еремия 1:4-5
Избрах те, когато сътворих вселената...Ефесяни 1:11-12
Ти не си грешка, защото всичките ти дни са записани в Моята книга...Псалм 139:15-16
Определих точното време на раждането ти и мястото, където живееш...Деяния на Апостолите 17:26
Ти си страшно и чудно направен(а)...Псалм 139:14
Изтъках тялото ти в утробата на майка ти...Псалм 139:13
Укрепих те от рождението ти...Псалм 71:6
Но съм представен погрешно от онези, които не ме познават...Йоан 8:41-44
Не съм далечен и гневен, а съм пълния израз на любовта...1Йоан 4:16
И желая да излея любовта си върху теб...1Йоан 3:1
Просто защото си моето дете и аз съм твоя баща...1Йоан 3:1
И ти предлагам повече отколкото земният ти баща някога би могъл...Матей 7:11
Защото Аз съм съвършения баща...Матей 5:48
Всяко добро, което получаваш, идва от мен...Яков 1:17
Аз посрещам всичките ти нужди...Матей 6:31-33
Искам да ти дам бъдеще, пълно с надежда...Еремия 29:11
Защото те възлюбих с вечна любов...Еремия 31:3
Мислите ми към теб са многобройни като песъчинките по морския бряг...Псалм 139:17-18
И ще се развеселя за тебе с песни...Софония 3:17
И никога не ще спра да ти правя добро...Еремия 32:46
Понеже ти си моето избрано богатство...Изход 19:5
Ще те установя здраво с цялото си сърце и с цялата си душа...Еремия 32:41
И ще ти покажа велики и чудни неща...Еремия 33:3
Ако ме потърсиш с цялото си сърце ще ме намериш...Второзаконие 4:29
Наслаждавай се в мен и ще ти дам желанията на сърцето ти...Псалм 37:4
Защото аз съм, който ти дадох тези желания...Филипяни 2:13
Мога да направя за теб несравнимо повече, отколкото някога си мислил...Ефесяни 3:20
Понеже съм най-голямата ти опора...2Солунци 2:16:17
Аз съм също бащата, който те утешава във всичките ти скърби...2Коринтяни 1:3-4
Когато си съкрушен аз съм близо до теб...Псалм 34:18
Както овчарят носи агнето си, така и аз те нося близо до сърцето си...Исая 40:11
Един ден ще обърша всяка сълза от очите ти...Откровение 21:3-4
И ще отнема болката ти, изстрадана на тази земя...Откровение 21:3-4
Аз съм твоя баща и те обичам така, както обичам сина си Исус...Йоан 17:23
Любовта ми към теб е разкрита чрез Исус...Йоан 17:26
"Звездите се завъртат отново всяка нощ
опиянени от любов.
Не би ли им омръзнало това,
ако не бяха влюбени?
Не биха ли възроптали:
"Докога ще се въртим все така?"
Бог докосва Своята тръстикова флейта
и дъхва в този свят.
Всяка нота
е нуждата на един от нас,
Страстната му копнежна болка.
Нека си спомняме устните,
породили този полъхнал дъх
и нека нотите ни зазвучат чисто.
Не ги възспирайте!
Бъдете своята нота.
Нека ви покажа колко много значи това!
Изкачете се нощем на покрива
над този град на душите.
Нека всеки излезе на покрива си
и запее своите ноти!
Пейте силно!"
Руми
опиянени от любов.
Не би ли им омръзнало това,
ако не бяха влюбени?
Не биха ли възроптали:
"Докога ще се въртим все така?"
Бог докосва Своята тръстикова флейта
и дъхва в този свят.
Всяка нота
е нуждата на един от нас,
Страстната му копнежна болка.
Нека си спомняме устните,
породили този полъхнал дъх
и нека нотите ни зазвучат чисто.
Не ги възспирайте!
Бъдете своята нота.
Нека ви покажа колко много значи това!
Изкачете се нощем на покрива
над този град на душите.
Нека всеки излезе на покрива си
и запее своите ноти!
Пейте силно!"
Руми