За коловозите..

Знаете ли, аз не оспорвам удоволствието от семейното щастие и спокойствие.
Аз, самата му се наслаждавам и прочие, просто темата не е затова.
Точно за обратното е- моментите, в които вие не сте съпруга на мъжа си, майка на децата си, домакиня в дома си, а сте просто вие.
Не знам дали се изразих правилно, знам, че има хора, които не изпитват подобни емоции, отъждествяват се изцяло със семейството си, работата си  и т.н. и така се чувстват пълноценни, разбира се, но аз не съм съвсем от тях.
Обхваща ме определено безпокойство понякога, което ми трудно да определя и да опиша, но ми е приятно, че ме разбрахте.
Аз описах част от нещата, които ме успокояват и ми връщат равновесието.
Те не застрашават семейството ми, работата ми изобщо светът, в който живея, но не го касаят.
Това е нещо мое, лично.
Имам близки, които го забелязват и понякога споделят.
Мъжът ми ме познва, усеща тези ми моменти, но изпитва някаква ревност, без да ми я натрапва.
Може би трябва да ви призная, че аз харесвам тези моменти, по някакъв начин.
Също така не отъждествявам тези малки бягства с крайности, които биха застрашили няко от нещата, които ценя.
Говорим за нюанси, дами.
За ярки индивидуалности, може би и за малко здравословен егоизъм.
Също и за някоя добра идея.
Ева на сцена, аз също изпитвам известни затруднения в изразяването на мисълта си по тази тема, но съм много щастлива, че ме разбрахте.
Уточнението за мъжете беше също важно, благодаря ти, Шанел.
Разбира се, нямах предвид изневяра, а само поглед на възхищение в нечии мъжки очи.

  Много хубава тема. Накара ме да се замисля за собсвеното ми ежедневие,а то напоследък е точно като в коловоз.Бавничко се движим в коловоза,скоростта се определя не от нас със съпруга ми,а от децата...Понякога тъжно гледам прелитащото покрай нас време и се питам,дали не пропускам нещо?Но това е само когато съм много уморена и недоспала...Иначе шареното детско влакче си е моето возило и не бих го заменила с никакви други лимузини...И така ще е занапред,докато пораснат дребните.Всъщност за мислите и мечтите коловози няма,а също и за любовта!

Ева на сцена, мед ми капна на сърцето! 

На мен ми изглежда най-страшна точно тази ситуация


това усещане ме гонеше повече като ученичка, макар тогава определено да не съм имала кой знае какви отговорности. Коловоза май е състояние на духа, независещо от възраст и семейно положение. Напоследък все по-рядко ми хрумва, дори почти никак. Може би съм помъдряла, намерила съм себе си или някакво подобно клише.

Не мисля по този начин. Когато си свободен да бъдеш себе си за какъв коловоз можем да говорим?! А сега заради детето се съобразявам с неща, които изобщо не са в кръвта ми, но то е най - важното все пак. Най - важното , но не единственото, което ме определя, като личност, жена и т.н. Не единственото, което може да ме накара да се почувствам щастлива. Релсите за мен са точно нещата, с които се съобразяваш без да имаш голям избор. Въпреки нещо, заради някой - избрал си го сам, но все пак не изцяло това, което ти се иска.
Нагоре някой беше писал за романтична вечер със съпруга си, ами чудесно, само дето няма на кой да оставя малкия дори за 2 часа, че да излезем само с баща му като едно време. Давам го само като пример, далеч не е единственото, което имам предвид, но надявам се да ме разберете.
Пълно щастие няма и човек живее с изборите, които живота му предоставя.
За това малките бягства на откраднато щастие понякога са много ценни и за мен поне не тъжни....

pasinet, съгласна съм! Точно затова ме е страх, както каза Ева, и аз се съгласих. Просто си поразсъждавах за мойто битие в движение и открих, че съм се чувствала така и без да съм физически ограничена... Макар, че бях, от други неща, но бях.
Ако почета тая тема още малко и никога няма да родя дете.

То мойто ми се падна без план  , така, че ако на мен се очакваше да се почувствам подготвена сигурно и аз нямаше да се реша. 

Излизам много лесно и пак влизам, като се наложи. Съвсем елементарни неща- дори дискотеките не  влизат в списъка ми, погледи и флиртове- не ме вълнуват особено, дори и не ги забелязвам вече.
Обаче без тези коловози, особено работата- не ми еясно как ще може да се излезе от тях. ОСвен в сънищата и мислите

Моето виждане за темата е, че тя няма нищо общо с децата.
Всъщност има дотолкова, доколкото мога да го метна на седлото и заедно да препускаме 

Azzy, аз много добре те разбрах. Никак не ми е приятно да ме "мамосват" по тази причина (освен синовете ми, де). Не съм никакво майче (умирах, когато в родилното ми казваха така), не съм и от "мамитата"  . Децата са ми много желани, много мечтани, много обичани, но аз, мерси, не съм "майката на...". Човек може да има и други щения душевни най-паче.
Това се опита да каже в една тема съфорумката Седада, ама я ядоха, ядоха...
Ми не ме е срам да твърдя горното. Нямам никакви съмнения добра тролска майка ли съм.
(Пак казвам, не винаги работата опира до бягство с чужд мъж или бар до рано сутринта.  )
П.П. Анджелина много хубаво го е написала. Обичам Анджелина. (Каква е температурата на морската вода, казваш?  )

Е, хубава работа.
Настоявам, че темата няма общо с щастието от семейния живот, децата и прочие.
И пак настоятелно подчертавам, особено за необвързаните дами, че аз, самата се чувствам щастлива с мъжа си и детето си и ако темата ми е оствила и сянка съмнение, че брака е всъщност тежки окови и влачене на безцелно и еднообразно вегетиране под куп мръсни чинии, моля да прочетете отново.
Темата не е отчаян вик, а лек намек, усмивка.
Между другото, аз не вярвам в лозунгите за готовността за деца.
Децата според моите скромни представи трябва да се раждат от любов.
Но моля ви, нека в тази тема не говорим за деца, семейства, домакинства и работа и отговорности изобщо.
Само за бягството от тях и вашият начин да го направите и това да ви дава усещането, че сте живи, в самия живот, в най-прозаичния смисъл.
Ох, Василиса, първо за теб се сетих, когато пишех заглавието   

Дойдохме си на думата 

Около 19 градуса, Василиса. Все още става само за пиене  .  И аз те обичам.

Карам в един коловоз, докато много ме стегне шапката и тотално го сменям. И така пак мога да изкарам няколко години, но в новия коловоз. С времето смяната на коловоза се доближава все повече към този коловоз, който съм си представяла като завърших училище. При мен нещо лекото кривване в друг коловоз не върши работа.

Работата, децата, домът, изобщо всичко онова, което се превръща в ежедневие, един кръг, в които започваш да се въртиш и неусетно животът влиза в релси, които понякога малко отегчават, независимо, че носят спокойствие, сигурност и прочие.
Въпросът ми е дали понякога ви се иска да излезете от тези коловози?

Ами я ми обясни пак как темата да няма общо със семейния живот и децата, че нещо между тези два твои поста има огромна разлика? 
В началото на темата пишеш, че точно работата, децата и т.н. те докарват до коловоза, после, че нямат нищо общо. Кои са твоите коловози, че не можах да разбера.
 Аз за моите съм си ги написала.
Сега започваш да казваш темата няма общо с това, няма общо с онова, аз разбрах, че темата е за коловозите на всеки такива каквито той ги усеща.

Коловози, релси, черни пътища, криволичещи глухи пътеки, шосета, автомагистали, полоси, къде с кръстопътища, къде право напред, за всекиго различни,


аз така я възприемем и така пиша

Azzy, и аз разбирам за какво иде реч, но за малко ще се откъсна от метафоричната образност на темата. За мен статуквото е по- скоро състояние на духа, отколкото на заобикалящата ме действителност. Едно нещо, което вчера ми се е сторило тривиално и скучно, днес го виждам по друг начин. Дали не е признак на одъртяване това?   Пък и тези малки залитания ( ето, че пак се намеси въпросният троп)  мисля, трябва да са част от живота ни.