Работата, децата, домът, изобщо всичко онова, което се превръща в ежедневие, един кръг, в които започваш да се въртиш и неусетно животът влиза в релси, които понякога малко отегчават, независимо, че носят спокойствие, сигурност и прочие.
Въпросът ми е дали понякога ви се иска да излезете от тези коловози?
И дали го правите изобщо, или остава само мисъл в главата?
Как връщате блясъка в очите, вятъра в косите и изобщо бушува ли понякога тази лудост в главите ви?
Поглед на възхищение, от страна на непознат мъж..
Шофиране без цел и посока с определена музика в колата..
Танци със стара бойна дружка, която ви разбира без думи, само по интонацията на гласа ви..
Също така ме интересува как възприемат мъжете ви тези ви моменти?
Усещат ли приближаването на бурята? Оставят ли ви търпеливо да отмине или се борят със зъби и нокти, за да ви върнат в нормалните ви измерения?
Нека уточня, че не говоря за крайности, а само за леки нюанси, така да се каже.
Не знам дали ме разбрахте какви мисли ме занимават, но ще се раздвам да си поговорим по тази леко луда тема.