Здравейте!
Искам просто да ви споделя моята болка. Омръзна ми да плача от мъка от яд и какво ли още не. Сега плача защото вече ме е страх от надеждата. Тъкмо се бях примирила,че по някаква неизвестна причина няма да изживея щастието да гушкам мое бебче и изведнъж се появи светлина в тунела. Страх ме е да се надявам страх ме е пак да започна всичко от начало. Да започна да се надявам всеки месец да започна пак да се заглеждам по малките сладки дечица и т.н. Историята ме е следната: Започнахме да правим опити преди 4години и половина и горката наивна аз си мислех че всичко ще се случи сега и веднага. Даже взех да гледам дрехи за бременни детски колички и какво ли още не хахаха. Бях тотално изумена когато не се случи на първия месец и така няколко пъти след което си казах просто трябва време. По принцип съм изключителен оптимист и доста време просто приемах нещата като нещо нормално. След една година реших, че имам проблем. Отидох на лекар и му казах,че не ми се получават нещата. Обърна ми внимание беше много мил изчерпателен и ми обясни какви са стъпките за да се установи има ли проблем какъв е и ми предложи варианти за всеки един. Появи се надеждата,че ще се установи проблема и ще се реши по един или друг начин дори да е най-лошия(никаква възможност за детенце) ще си осиновим. Започнахме с установяване на наличие на ову три месеца(всичко е като по учебник) запушване на тръби(напълно проходими) хормони(в норма) спермограма(чудесна). Ами сега??????????
През цялото това време вече се бях докарала до момента в който всеки месец изпадах в сърцераздерателен плач всеки път като ми дойде, вече не правих секс за удоволствие а с някакво настървение и надежда че този път няма начин да не стане. Просто не знаех какво да правя всичко е наред,но не се получава. Стигнах до положение в което едва ли не си мислех поне да имах някакъв проблем за да го излекувам и поне да има някакво обяснение по дяволите,но такова нямаше.Сменях лекарите с надеждата,че точно този ще открие проблема,но уви. След което реших,че вече нямам сили да плача,да се моля,да се надявам и реших,че това е краят повече няма да живея по календар да правя секс по дата и час. Решихме да изчакаме до септември и да пробваме инвитро,но често казано това ме притеснява като вариант по причини които няма да ви губя времето и да разказвам. И какво се случва този месец? Отидох на профилактичен преглед за цитонамазка и т.н. След което изведнъж се оказа,че имам полип на матката около 1.5 см. незнам дали ще ми повярвате,но едва ли не изпитах облекчение,че след толкова години все пак се откри някакъв проблем.Не ясно от колко време го имам и дали той е бил проблема не ми е ясно как никой преди това не го видя ходила съм на толкова лекари гледали са ме 100 пъти но както и да е,доктора щеше да припадне след като ми каза "Миличка, имаш полип на матката трябва да го отстраним оперативно по възможност преди ову, защото............." и аз му казах "Ооо,супер кога? Утре може ли?" Нправих си операцията след 2 дни в една частна клиника в която си бях правила изследване на хормоните преди известно време и лекар от тази клиника ми каза,че с хормоните ми всичко е наред. И така и така бяхме там доктора изиска от клиниката да му дадат резултатите на хормоните(док. който ме оперира не работи в тази клиника само използвахме базата им). След 5 дни ходих при него на контролен преглед-всичко беше наред с резултатите(полипа е доброкачествен или там както му казват) но ми каза че са ми открили "леко изразен хроничен ендометрит" и 2 от хормоните като стойности са в нормите но съотношението между тях не е такова каквото трябва да бъде. След което ми изписа дуфастон и би-профинид. Каза ми че най-вероятно това са били причините за всички неуспехи и вероятноста да забременея до няколко месеца е 70%. Усмихнах се благодарих му прибрах се в къщи и се разплаках. Той ми върна надеждата в момента в който тъкмо бях приела действителността и ми харесваше да ми идва без да плача да водя един нормален живот който не се върти около ову цикли и др. Страх ме е да се надявам страх ме пак да се разочараовам страх ме от болката в сърцето всеки месец просто не знам дали някой друг толкова го е страх от надеждата. А уж надеждата крепи човека. Аз имам чувството,че ще ме убие.
Целувам ви всички храбри и прекрасни момичета! Благодаря ви,че ви има,че сте съпричастни и че успявате да си вдъхвате кураж!
Искам просто да ви споделя моята болка. Омръзна ми да плача от мъка от яд и какво ли още не. Сега плача защото вече ме е страх от надеждата. Тъкмо се бях примирила,че по някаква неизвестна причина няма да изживея щастието да гушкам мое бебче и изведнъж се появи светлина в тунела. Страх ме е да се надявам страх ме е пак да започна всичко от начало. Да започна да се надявам всеки месец да започна пак да се заглеждам по малките сладки дечица и т.н. Историята ме е следната: Започнахме да правим опити преди 4години и половина и горката наивна аз си мислех че всичко ще се случи сега и веднага. Даже взех да гледам дрехи за бременни детски колички и какво ли още не хахаха. Бях тотално изумена когато не се случи на първия месец и така няколко пъти след което си казах просто трябва време. По принцип съм изключителен оптимист и доста време просто приемах нещата като нещо нормално. След една година реших, че имам проблем. Отидох на лекар и му казах,че не ми се получават нещата. Обърна ми внимание беше много мил изчерпателен и ми обясни какви са стъпките за да се установи има ли проблем какъв е и ми предложи варианти за всеки един. Появи се надеждата,че ще се установи проблема и ще се реши по един или друг начин дори да е най-лошия(никаква възможност за детенце) ще си осиновим. Започнахме с установяване на наличие на ову три месеца(всичко е като по учебник) запушване на тръби(напълно проходими) хормони(в норма) спермограма(чудесна). Ами сега??????????
През цялото това време вече се бях докарала до момента в който всеки месец изпадах в сърцераздерателен плач всеки път като ми дойде, вече не правих секс за удоволствие а с някакво настървение и надежда че този път няма начин да не стане. Просто не знаех какво да правя всичко е наред,но не се получава. Стигнах до положение в което едва ли не си мислех поне да имах някакъв проблем за да го излекувам и поне да има някакво обяснение по дяволите,но такова нямаше.Сменях лекарите с надеждата,че точно този ще открие проблема,но уви. След което реших,че вече нямам сили да плача,да се моля,да се надявам и реших,че това е краят повече няма да живея по календар да правя секс по дата и час. Решихме да изчакаме до септември и да пробваме инвитро,но често казано това ме притеснява като вариант по причини които няма да ви губя времето и да разказвам. И какво се случва този месец? Отидох на профилактичен преглед за цитонамазка и т.н. След което изведнъж се оказа,че имам полип на матката около 1.5 см. незнам дали ще ми повярвате,но едва ли не изпитах облекчение,че след толкова години все пак се откри някакъв проблем.Не ясно от колко време го имам и дали той е бил проблема не ми е ясно как никой преди това не го видя ходила съм на толкова лекари гледали са ме 100 пъти но както и да е,доктора щеше да припадне след като ми каза "Миличка, имаш полип на матката трябва да го отстраним оперативно по възможност преди ову, защото............." и аз му казах "Ооо,супер кога? Утре може ли?" Нправих си операцията след 2 дни в една частна клиника в която си бях правила изследване на хормоните преди известно време и лекар от тази клиника ми каза,че с хормоните ми всичко е наред. И така и така бяхме там доктора изиска от клиниката да му дадат резултатите на хормоните(док. който ме оперира не работи в тази клиника само използвахме базата им). След 5 дни ходих при него на контролен преглед-всичко беше наред с резултатите(полипа е доброкачествен или там както му казват) но ми каза че са ми открили "леко изразен хроничен ендометрит" и 2 от хормоните като стойности са в нормите но съотношението между тях не е такова каквото трябва да бъде. След което ми изписа дуфастон и би-профинид. Каза ми че най-вероятно това са били причините за всички неуспехи и вероятноста да забременея до няколко месеца е 70%. Усмихнах се благодарих му прибрах се в къщи и се разплаках. Той ми върна надеждата в момента в който тъкмо бях приела действителността и ми харесваше да ми идва без да плача да водя един нормален живот който не се върти около ову цикли и др. Страх ме е да се надявам страх ме пак да се разочараовам страх ме от болката в сърцето всеки месец просто не знам дали някой друг толкова го е страх от надеждата. А уж надеждата крепи човека. Аз имам чувството,че ще ме убие.
Целувам ви всички храбри и прекрасни момичета! Благодаря ви,че ви има,че сте съпричастни и че успявате да си вдъхвате кураж!
Не се отказавай от мечтата си !
и сега пуша от началото на цикъла до овулацията... 
)
