Предварително се извинявам, ако тематане е за тук, ако не бива тук да се обсъждат подобни неща... може би във форум за деца с увреждания му е мястото,но на мен идеята ми е да покажа не само на тези, които имат деца с увреждания как един така наречен журналист се е опитал да напише "оригинален" материал по собствените си думи.
Репортаж от Дома за деца в Бузовград
ДИАГНОЗА: ФАБРИЧНО УВРЕДЕН
Светлозар СТОЯНОВ
В самия край на казанлъшкото село Бузовград, чието нелепо име винаги ме е разсмивало, нагоре по канала, край прашен черен път, там, където обикновено на село местните си устройват нелегални сметища, се намира Домът за деца с увреждания. По-официално казано, това е Домът за медико-социални грижи за деца “Мария Луиза”, или пък, както я знаят тук по-старите- Детската болница.
След половин час от автобусната спирка на “мегдана” на селото, благодарение на напътствията на местна краварка с колело, стигам до варосана бяла сграда. Под стрехите й лястовички вият гнезда, от двора й с луда страст напира пищна растителност. Питам за директорката жена с бяла манта, която на пейка досами входа е гушнала две нормално изглеждащи на пръв поглед дечица. Ако не знаех къде съм, щях да помисля, че са й внучета. По-късно ще науча, че тази жена е една от пенсионираните учителки или медицински сестри, които работят срещу символично заплащане по проекта “Баба и внуче” и на половин работен ден се грижат за децата от дома. По този начин възпитаниците на Дома имат контакти с хора, които не са част от персонала.
След две минути съм в канцеларията на д-р Ивелина Панова, директор на Дома (както ще го наричам за по-кратко оттук-нататък), която обещава да ми отдели едва половин час, тъй като е ангажирана като ръководител на проекта за Дневен център за деца с увреждания в гр. Казанлък. Той трябва да отвори врати следващия петък, но поради нашенските неуредици, разбирам, че редица дреболии около старта му се бавят. Д-р Панова набързо ми обяснява, че Центърът се изгражда по програма ФАР и че това е “най-великото постижение за община Казанлък”, тъй като в него грижи ще получават деца до 18 години, като чрез тази социална услуга бъдещите родители на увредени деца може би няма да ги изоставят, знаейки че има кой да се погрижи за тях. Така и двамата родители ще могат да работят, защото в противен случай, с болно дете вкъщи, единият винаги е ангажиран и в семейството влиза само една заплата.
Но да се върнем в Бузовград. Домът тук е построен през 1963 г. В момента тук са настанени, строго казано, деца с повишен социален риск, със здравословни проблеми, хронични заболявания, вродени аномалии. Иначе казано, увредени още преди раждането си деца, които няма да доживеят и десет години. Това са фабрично увредени човешки същества, неподлежащи на ремонт, или поредните излишни членове на обществото. Капацитетът на Дома е от 90 деца, в момента са настанени 79, от новородени до 7-годишни. След тази възраст би трябвало да ги “привеждат” в други домове за социални грижи към Социалното министерство, но на практика тук има и 13-годишни. “В социалните домове няма места, никой не иска нашите деца, защото са много тежко увредени”, споделя д-р Панова. Е, има и около двайсетина здрави, предимно от ромски произход, но и за тях осиновители няма.
По принцип, житейска визия за увредените деца Държавата няма. Явно е изчислила, че седем години живот им стигат. Но оцелели има и те остават тук. Някои и след 13-ата си година. “В Стара Загора не ги приемат”, обяснява д-р Панова, “защото от Социалното министерство им искат да отчитат намаляване на броя на децата в институциите и просто правят там някакви си проекти и се отчитат по разни показатели…”
Цяло щастие за Дома в Бузовград, смята персоналът, е, че се води не към Социалното министерство, а към Министерството на здравеопазването. Тук в момента тече сериозен ремонт на стойност над 16 хил. лв., благодарение на няколко български манекенки начело с Ирен Онтева, която наскоро игра в телевизионната игра на Ники Кънчев “Стани богат” по Нова телевизия, но с изричното условие (поставено от самата Онтева), че парите ще отидат изключително и само за този дом.
Д-р Панова споделя, че е постъпила на работа в този Дом през далечната вече 1994-та. “Смятам го в този му вид едва ли не като мое дете, като мое творение, защото го заварих пред разруха и закриване, когато още беше Детска специализирана болница и ми костваше много усилия и труд, за да стигнем до днешното му състояние”, разказва тя.
Навън, както сам ще се убедя с очите си, прилича на райски двор на добре поддържана детска градина с всичките му там люлки и удобства, които ни доближават до стандартите на ЕС. Европейското ми чувство е захранено и от свежия английски с британско наречие на десетте седемнайсет годишни колежанки от Нюкясъл, който боядисват на една от терасите на доброволни начала детските кошарки и креватчета.
Персоналът ме води на двора. Там, където извеждат децата, които могат да се движат. Птички пеят, слънце грее, а дечицата досущ като пиленца кълват солети от ръцете на приседнала жена с бяла манта.
Качвам се в тежкото отделение. Гледката (простете клишето, но друго не ми идва наум) е потресаваща. Имам чувството, че съм попаднал в четвъртата серия на “Пришълеца”, където едни лоши извънземни са си правили експерименти, клонирайки човешки същества. Единственото, което децата тук (деца с огромни криви черепчета и рахитични крайници) правят по цял ден, е да лежат вкупом на одеало на пода и да потъркват ръчички и крачета с по шест или два пръста. Тишината се нарушава единствено от нечленоразделни весели крясъци и неопределен вой.
Снимам тези деца. Те ме гледат разбиращо. Докато ги снимам, си мисля, че и да ви ги покажа, вие няма с какво да им помогнете. Мисля си още и да не пиша нищо, просто само да изпратя снимките на вестника, за да ги публикуват. После обаче някак си казвам по едно пресилено “здрасти” на децата за пред персонала. Какво друго да им кажа? Имам ужасното усещане, че децата ме разбират, а аз тях не успявам да разбера. Сякаш комуникацията върви в една посока- те чуват, приемат, обмислят и искат да реагират, обаче там нещо се е счупило, някоя жичка е изпушила и се е прекъснала връзката. И тяхната реакция, остава закодирана в плашещото им детско мучене и ентусиазиран вой… Вижте, увредените деца знаят що за стока сме нормалните хора. Сигурен съм. Видях го в очите им. Този ден атракцията за тях бях аз.
Преди да си тръгна, минавам покрай жена с посребрени коси, неестествено розова за сезона розова кожа и очила със стряскащ диоптър. Гушка нещо като хуманоид от далечна галактика, който нямам сили да опиша. “Тя е доброволка-американка”, обясняват от персонала, “идва вече почти цяла година, иска да работи само с деца с най-тежките заболявания, гушка ги, люлее ги, говори им, пее им песнички”. Сесъли Уълрд е 42 годишна, от Лафайет, Колорадо. Сама се е свързала с д-р Панова и казва, че ще стои тук, докато и стигнат силите. Да, християнка е. Баптистка, англичанка, протестантка, сектантка- не желае да сподели. Бог е един. И за болните, и за здравите.
Е, аз бях дотук. Какво да кажа повече? Домът в Бузовград си има две нови перални от “Стани богат”, шарени люлки, плосък телевизор, скъпи играчки и англоезични бавачки. Но увредените деца и в райска градина да ги уредиш, пак няма да има полза…
Не, не мога да седна и да измисля сега някакъв гръмък финал, изпъстрен с философски вметки за нашата социална отговорност и други такива работи. Просто искам най-откровено да ви благодаря, че издържахте с мен до края на тази разходка. В една иначе райска градина, засадена с най-излишните малки цветя на планетата.
2008-09-04
Източник: в-к Седмица ОNLINE
http://sedmica.kazanlak.com/?p=view&id=3950
Репортаж от Дома за деца в Бузовград
ДИАГНОЗА: ФАБРИЧНО УВРЕДЕН
Светлозар СТОЯНОВ
В самия край на казанлъшкото село Бузовград, чието нелепо име винаги ме е разсмивало, нагоре по канала, край прашен черен път, там, където обикновено на село местните си устройват нелегални сметища, се намира Домът за деца с увреждания. По-официално казано, това е Домът за медико-социални грижи за деца “Мария Луиза”, или пък, както я знаят тук по-старите- Детската болница.
След половин час от автобусната спирка на “мегдана” на селото, благодарение на напътствията на местна краварка с колело, стигам до варосана бяла сграда. Под стрехите й лястовички вият гнезда, от двора й с луда страст напира пищна растителност. Питам за директорката жена с бяла манта, която на пейка досами входа е гушнала две нормално изглеждащи на пръв поглед дечица. Ако не знаех къде съм, щях да помисля, че са й внучета. По-късно ще науча, че тази жена е една от пенсионираните учителки или медицински сестри, които работят срещу символично заплащане по проекта “Баба и внуче” и на половин работен ден се грижат за децата от дома. По този начин възпитаниците на Дома имат контакти с хора, които не са част от персонала.
След две минути съм в канцеларията на д-р Ивелина Панова, директор на Дома (както ще го наричам за по-кратко оттук-нататък), която обещава да ми отдели едва половин час, тъй като е ангажирана като ръководител на проекта за Дневен център за деца с увреждания в гр. Казанлък. Той трябва да отвори врати следващия петък, но поради нашенските неуредици, разбирам, че редица дреболии около старта му се бавят. Д-р Панова набързо ми обяснява, че Центърът се изгражда по програма ФАР и че това е “най-великото постижение за община Казанлък”, тъй като в него грижи ще получават деца до 18 години, като чрез тази социална услуга бъдещите родители на увредени деца може би няма да ги изоставят, знаейки че има кой да се погрижи за тях. Така и двамата родители ще могат да работят, защото в противен случай, с болно дете вкъщи, единият винаги е ангажиран и в семейството влиза само една заплата.
Но да се върнем в Бузовград. Домът тук е построен през 1963 г. В момента тук са настанени, строго казано, деца с повишен социален риск, със здравословни проблеми, хронични заболявания, вродени аномалии. Иначе казано, увредени още преди раждането си деца, които няма да доживеят и десет години. Това са фабрично увредени човешки същества, неподлежащи на ремонт, или поредните излишни членове на обществото. Капацитетът на Дома е от 90 деца, в момента са настанени 79, от новородени до 7-годишни. След тази възраст би трябвало да ги “привеждат” в други домове за социални грижи към Социалното министерство, но на практика тук има и 13-годишни. “В социалните домове няма места, никой не иска нашите деца, защото са много тежко увредени”, споделя д-р Панова. Е, има и около двайсетина здрави, предимно от ромски произход, но и за тях осиновители няма.
По принцип, житейска визия за увредените деца Държавата няма. Явно е изчислила, че седем години живот им стигат. Но оцелели има и те остават тук. Някои и след 13-ата си година. “В Стара Загора не ги приемат”, обяснява д-р Панова, “защото от Социалното министерство им искат да отчитат намаляване на броя на децата в институциите и просто правят там някакви си проекти и се отчитат по разни показатели…”
Цяло щастие за Дома в Бузовград, смята персоналът, е, че се води не към Социалното министерство, а към Министерството на здравеопазването. Тук в момента тече сериозен ремонт на стойност над 16 хил. лв., благодарение на няколко български манекенки начело с Ирен Онтева, която наскоро игра в телевизионната игра на Ники Кънчев “Стани богат” по Нова телевизия, но с изричното условие (поставено от самата Онтева), че парите ще отидат изключително и само за този дом.
Д-р Панова споделя, че е постъпила на работа в този Дом през далечната вече 1994-та. “Смятам го в този му вид едва ли не като мое дете, като мое творение, защото го заварих пред разруха и закриване, когато още беше Детска специализирана болница и ми костваше много усилия и труд, за да стигнем до днешното му състояние”, разказва тя.
Навън, както сам ще се убедя с очите си, прилича на райски двор на добре поддържана детска градина с всичките му там люлки и удобства, които ни доближават до стандартите на ЕС. Европейското ми чувство е захранено и от свежия английски с британско наречие на десетте седемнайсет годишни колежанки от Нюкясъл, който боядисват на една от терасите на доброволни начала детските кошарки и креватчета.
Персоналът ме води на двора. Там, където извеждат децата, които могат да се движат. Птички пеят, слънце грее, а дечицата досущ като пиленца кълват солети от ръцете на приседнала жена с бяла манта.
Качвам се в тежкото отделение. Гледката (простете клишето, но друго не ми идва наум) е потресаваща. Имам чувството, че съм попаднал в четвъртата серия на “Пришълеца”, където едни лоши извънземни са си правили експерименти, клонирайки човешки същества. Единственото, което децата тук (деца с огромни криви черепчета и рахитични крайници) правят по цял ден, е да лежат вкупом на одеало на пода и да потъркват ръчички и крачета с по шест или два пръста. Тишината се нарушава единствено от нечленоразделни весели крясъци и неопределен вой.
Снимам тези деца. Те ме гледат разбиращо. Докато ги снимам, си мисля, че и да ви ги покажа, вие няма с какво да им помогнете. Мисля си още и да не пиша нищо, просто само да изпратя снимките на вестника, за да ги публикуват. После обаче някак си казвам по едно пресилено “здрасти” на децата за пред персонала. Какво друго да им кажа? Имам ужасното усещане, че децата ме разбират, а аз тях не успявам да разбера. Сякаш комуникацията върви в една посока- те чуват, приемат, обмислят и искат да реагират, обаче там нещо се е счупило, някоя жичка е изпушила и се е прекъснала връзката. И тяхната реакция, остава закодирана в плашещото им детско мучене и ентусиазиран вой… Вижте, увредените деца знаят що за стока сме нормалните хора. Сигурен съм. Видях го в очите им. Този ден атракцията за тях бях аз.
Преди да си тръгна, минавам покрай жена с посребрени коси, неестествено розова за сезона розова кожа и очила със стряскащ диоптър. Гушка нещо като хуманоид от далечна галактика, който нямам сили да опиша. “Тя е доброволка-американка”, обясняват от персонала, “идва вече почти цяла година, иска да работи само с деца с най-тежките заболявания, гушка ги, люлее ги, говори им, пее им песнички”. Сесъли Уълрд е 42 годишна, от Лафайет, Колорадо. Сама се е свързала с д-р Панова и казва, че ще стои тук, докато и стигнат силите. Да, християнка е. Баптистка, англичанка, протестантка, сектантка- не желае да сподели. Бог е един. И за болните, и за здравите.
Е, аз бях дотук. Какво да кажа повече? Домът в Бузовград си има две нови перални от “Стани богат”, шарени люлки, плосък телевизор, скъпи играчки и англоезични бавачки. Но увредените деца и в райска градина да ги уредиш, пак няма да има полза…
Не, не мога да седна и да измисля сега някакъв гръмък финал, изпъстрен с философски вметки за нашата социална отговорност и други такива работи. Просто искам най-откровено да ви благодаря, че издържахте с мен до края на тази разходка. В една иначе райска градина, засадена с най-излишните малки цветя на планетата.
2008-09-04
Източник: в-к Седмица ОNLINE
http://sedmica.kazanlak.com/?p=view&id=3950
Незнам за вас, но аз съм потресена от този материал и от отношението на автора. Нямам думи за коментар, просто ми се плаче... 
! 
Потресена съм. За мен това е човек без минимална представа за живота, който изобщо не се е замислил над същината на проблема и решил да изрази редица словесни недоразумения. Между две кафенета и обикаляйки по магазини за маркови дрехи, човекът си е решил да мине през Дома и да опише половин часовите си впечатления.... Проблемът нямаше да е толкова тежък, за съжаление ограничени хора има и винаги ще има (извинявам се за епитетите, но тесногръдието на автора ме потресе, пък и това си е самата истина за мен), ако се беше намерил трезв човек да не публикува статията 
На моменти и аз си помислих, че се е опитал да ни доближи до децата, но моментите бяха кратки и безлични, в сравнение с помията, която се нарича журналистически репортаж. Отвратително 
Дори оправдание някакво не прочетох, нито извинение..... 
А има и литературен стил, който използва леко подобен похват (но това разбира се е далеч от целта) - обзервация + описание - емоция. Там ефект се постига, ама пак не за всички. Но за журналистическа статия трябва май повече усет. И съответно няма да е за широка аудитория. Зашироката е необходимо колкото се може по-неутрално, т.е. да не наранява тези, които не трябва, но от друга страна да замисля, дори да засрамва останалите. Като примерно повечето, писали в тази тема и обидили се (незнайно защо те) от стила на автора. Не това е тъжното. 
Ти сериозно ли?!
Наскоро в някаква тема пак за нещо имахме единодушие и аз бях не по-малко изненадана от теб 
