Вече трета година ходим и при по-дълго отсъствие се започва едно тъжно плакане сутрин...Обърквам се вече как да реагирам.
И се замислям аз ли бъркам някъде. Далеко съм от мисълта, че има универсална рецепта- децата са различни по темперамент, чувствителност, привързаност и какво ли не... Моето знам, че е чувствително, доста привързано към мен, не сме се делили почти, ние си го гледаме нон стоп. От друга страна е много контактно, даже прекалено. Вечер не иска да си тръгва, но сутрин...тъжна картинка.
Днес пробвах нова рецепта- малко по сериозно, без нежности много, настоятелно и категорично- всички деца ходят, всички майки работят и т.н. Резултата беше- на границата на рева, пълни очички, но не заплака. Обаче вероятно в душата е същото. Моля давайте съвети.