ИМА ЛИ ВДОВИЦИ/ВДОВЦИ СРЕД ВАС???

mamvalia, не пиш ачесто, макар да надничам в темата почти всеки ден. Като се замисля, аз май попадам в повечето от категориите родители на този форум
Да, аз съм самотен родител. Да, аз съм осиновител, отглеждащ сам(а) децата си. И да, аз съм вдовица.
Не знма какво да ти кажа, за да притъпя болката ти и да те утеша. Загубих съпруга си преди малко повече от 7 години (тогава дъщеря ми току-що беше навършила 7 и трябваше да тръгне 1 клас; синът ми нямаше 5 години). Ако ти кажа, че с времето болката намалява, май няма да е много вярно. Но човек свиква да живее с болката и да я задържа дълбоко в себе си. Колкото по-близки сте били със съпруга ти, толкова по-силно ще усещаш липсата му. И досега продължавам да си мисля какво би било АКО... Но така иили иначе това АКО никога няма да се случи...
Не пишеш колко деца имаш и колко са големи. За тях също е много тежко да преживечт загубата. И точно заради тях трябва ние да сме силните, да им бъдем опора, рамо, на което да могат да изплачат болката си и на което да се подпрат, за да се изправят и да продължат напред. В същото време, колкото и малки да са децата, те са в състояние да разберат, да осъзнаят, че болката  не е само тяхна, че на теб също ти е много тежко. Не бива /според моите разбирания/ да спестяваш, или по-скоро да криеш своята болка от детето/децата си.
И второто нещо, което аз направих преди 7 години инстинктивно и години по-късно разбрах, че съм постъпила правилно. Всички ме съветваха да се старая да избягвам тежките разговори, да не натоварвам децата, да им дам време да забравят. Аз обаче направих точно обратното - ние постоянно говорихме за нашия татко, за прекрасните дни, които бяхме преживели заедно, разглеждахме снимките, припомняхме си забавни случки и ... много се смеехме докато си ги припомняхме, защото нашият татко беше с удивително чувство за хумор и голям веселяк.  Резултат - децата пазят много жив и светъл спомен за баща си. Споменът за него предизвиква чувство на топлина и радост, а не болка и тъга. Да, той МНОГО им липсва, но тр се чувстват щастливи, че са имали възможността да имат прекрасен баща.

mamvalia, желая ти сила. Не знам дали съм ти помогнала, но ако имаш нужда от рамо, на което д апоплачеш, насреща съм.

ПП. Можеш да ми пишеш на лични, ако искаш
 

Дефи ,благодаря ти .Вече бях решила ,че само аз съм вдовица в този форум.Но може би защото пуснах темата покрай празниците,когато ми беше най-тежко,много хора може да не са я видяли.
Бяхме женени от три години,но сме заедно поне от 7-8 години,поправка-бяхме заедно.Особенно покрай празниците непрекъснато си мислех за това ,какво шеще да е  АКО...разбираш ме,и знаеш колко е тежко,да си мислиш какво щеше да е . Не знам дали някога ще спра да го мисля това АКО,въпреки че правя усилие да не мисля така. Иначе е много трудно да се живее,и не бих могла да продължа,и да съм опора за детето.
Имам момиченце на три години.И не и' спестих нищо.Аз също реших да следвам интуицията си и какво ми казваше сърцето.Още на другия ден и' казах,и когато тя поиска да и разказвам за татко и' го правя.Споменавам го непрекъснато ,и не се опитвам да избягвам темата.Направих го въпреки съветите на мнозина,да я оставя да го забрави.Не знам как бих постигнала такова нещо,при положение ,че тя попита за баща си още на другия ден,а и до ден днешен се сеща и иска да и разказвам за нашия живот заедно.Всяка вечер почти му праща целувки към небето,и когато ме види да плача или ми е тъжно ,казва "Мамо не плачи за тати,той е там горе и ни гледа и много ни обича"-думите ,който аз и казвах в началото ,когато казваше ,че и' е мъчно за татко и'.Не можах да я излъжа-казах и' истината,и се опитах да я кажа, така че да ме разбере.Казах и че татко и го е блъснал един лош камион,на пътя и, че татко е отишъл горе на небето и е станал звездичка.Много пъти още ми се наложи да го кажа,и сигурно още толкова ще го казвам,но не съжалявам.Имам чувството ,че всеки път ,когато и' го кажа, и част от мен се успокоява,не знам.Не мисля ,че съм сбъркала,а и твойте думи ми дават още повече увереност,че това е правилния начин.Благодаря ти.
Пуснах темата,защото ми се искаше да можем да си споделяме нещата при нас.За да може да сме полезни едни на други и да може всеки,който изпадне в подобна ситуация  (да не дава Господ никому) да може да намери информация и съвет.Казвам го защото в началото търсех точно такова място.Разбира се намерих много голяма подкрепа и получих много ценни съвети от хората в този форум,за което ще им бъда винаги много благодарна.Но намерих и ,смея да кажа приятелка тук, в нашето положение,чиято помощ беше за мен неоценима.

здравей мила непозната ,но с  близка мъка...........не знам и аз в коя категория попадам  дали на вдовица или самотна майка  ...май и в двете   .аз живях 15г. с бащата на 2-те си деца на семейни начала.първо се роди синът ми ,който в момента е на 14г./да ми е жив и здрав/  и 11г.след него родих и дъщеря която сега е на 2,4г. в знак на любов между нас .всичко щеше да е прекрасно ако на 24.04.2007г не беше станало най -лошото  ...........катастрофа ..................и смърт.останах без съпруг  и баща на децата си..........тегло и мъка,скапани дни и още по тежки и непосилни нощи.ако ти кажа че времето не лекува а става все по тежко няма да ти олекне но ще си наясно какво те чака.и помни когато изгубиш любим губиш и нещо от себе си .стискай зъби и гледай напред/но не е толкова лесно/

                Аз съм взовица от 24 години,тогава децата ми бяха на 12 и 2,5 години.Зная,какво е да си сам и да се бориш.Един съвет,избийте си от главите дамата -АКО...-това само ще ви озлобява към съдбата.От това нямате нужда нито вие,нито децата!Изживявайте си живота,той е вашият единствен,децата ви не трябва да се чувстват различни от другите и НИКОГА не казвайте това не можем да го купим,защото нямате баща!
                 Верно,че е трудно,верно,че понякога те заболяват зъбите от стискане...Важното е да се продължи напред с кураж и надежда!

Трудно се пише по нашата тема.
Трудно се живее с такава мъка.
Трудно се оцелява.
Знам че "човъркам" неща,за който е трудно да се сподели или да се говори,и че е много по-лесно да се затвориш в себе си и да държиш вътре цялата си мъка.Да вървиш по пътя на оцеляването и да не искаш да отговаряш на всеки  на въпроса "Как си?'' (как го мразя този въпрос) ,знам че искам да се скрия от света......Много е трудно. И все пак живота ТРЯБВА да се живее..въпроса е как.

записвам се за темата и ще я следя, че сестра ми е вдовица и тежко го преживява ще и кажа да се регистрира във форума може да й помогне да се отърси и да го преживее по лесно

Ще се радвам ,ако можем да й помогнем с нещо.

ренитооо, телефона.
ако не знаеш, да знаеш - не се публикуват така номера.
не си в ред - два поста и в двата номер.
регистрирай се, пък на ли4ни ще се разберете.

Да, по темата се пише трудно. Но просто.. трябва да се оцелява. Ако ще да го нарачем в името на децата ни. За тях ние ще си останем железните майки, независимо дали отвътре мъката не ни е изгризала като ръжда. Защото винаги се усмихваш, винаги отговаряш "добре съм". Накрая чак и себе си убеждаваш.. А да се скриеш от света няма нужда - той светът сам ни изблъсква настрани. Само не си позволявай да се озлобиш. Макар да вървим по успоредна пътека, вървим в същата посока.

Има ......
Вдовица съм от 4 дни,с мъжа ми сме заедно от 5 год.,2 от които женени,имаме момченце на 10 месеца..............

 vera79  много ,много,много съжалявам....
 

Няма думи,който да могат да се кажат.....

vera79, моите най-искрени съболезнования...


Пиши, ако имаш нужда от нещо.

Съболезнования, мила vera79....
Тъжно е когато това се случва с млади хора ...
Аз също съм вдовица от близо 4 год., бяхме заедно 10год.- седем от тях в брак, две деца..... Трудно е, но живота продължава и трябва да се справяме. Ще се радвам да си споделяме проблеми тук...

Успех и сила на всички 

Мила Вера 79, приеми и мойте искренни съболезнования и бъди много силна, защото както споменах по- горе не съм вдовица, но пък имам много близка вдовица и от опита знам, че тепърва ще ти е все по- трудно, само изказвай мъката си на който чувстваш близък, но не се затваряй в себе си и вкъщи, а се ангажирай с нещо- работа ли, форум ли или пък каквото сметнеш ,че ще те интересува , за да се откъснеш от самосъжалението и огромната мъка!