Извинявай за тъпия въпрос, ама ти добре ли си?Теб те интересува просто да имаш дете, без да те е грижа, че децата се раждат с любов и желание и е голямо щастие да бъдат отглеждани в пълноценно истинско семейство от двама обичащи се родители. Ако просто имаш зор някой да ти направи дете, мисля наистина, че доста си закъсняла-такива неща хората правят авантюристично на 18-20, ама на 30......Аз имам приятелка, на която й минават подобни мисли през главата, на 33 е, няма сериозен приятел, а според мен няма как и да го има, защото се мисли за прекалено независима, самодостатъчна и други от сорта. Абе развила е синдрома на старата мома според мене, да ме извиняват несемейните дами над 30 ама има нещо като такъв манталитет.
А ти добре ли си. Бабите ни като че ли все по любов са се женили и са планували децата си. Тамън ни едното ни другото. Раждали са на по 12 години и изобщо не са знаели кво правят. И са ги женили родителите по техен избор. А пък днес като видиш как повечето деца живеят в пълноценни сплотени семейства изпълнени с любов между съпрузите.... Половината са разведени, а другата половина пред развод. Дай да спрем да раждаме деца в такъв случай. Или това, че не можем да си намерим мъж, който да търпим да се обричаме на самота и бездетие.
И синдромът на след 30 годишните стари моми много не го разбирам. По скоро стари моми остават особените жени, които се имат за много независими, или не могат да търпят някой покрай тях или са прекалено придирчиви към мъжете или не знаят кво искат.... Има разбира се и такива, които с удоволствие биха се омъжили, но наистина не могат да си намерят, нямат кандидати. Но дали си самотник ти идва от природата, а не от възрастта. И тя помага ама не е определящ фактор.
Съвсем нормално е жената като мине 30 години да започне сериозно да се замисля за дете. Това и е заложено в женската природа, страх да не остане без деца. По скоро е ненормално да искаш да имаш деца ама да нямаш, защото се съобразяваш с обществото какво ще каже. Бе не че е ненормално, но е глупост
като бях на 32. С мъжа ми /тогава гаджета/ живеехме у нас /ако може да се каже живеене - то си беше направо на гости от негова страна/. Издържах цял месец и се разделихме. А през цялото време си мислех "Господи, той е перфектен за баща на детето ми" и реших и аз че съм изтървала вече влака /каква смотана съм била/, а искам дете от него, а не искам да живея с него. Мислих към месец, накрая реших да пробваме да поживеем като семейство самостоятелно със всички + и -. Така и стана, на 2-рия месец от пробния период бях бременна. Всичко сякаш се преобърна. Сега съм на 34, с дете на 1г. Съжалявам само за това, че по-рано не заживяхме заедно.
