.::. Участвайте в конкурса на БГ-Мамма и Хотпойнт-Аристон .::.

    Изкуството да бъдеш майка и Чудото да създадеш живот

Аз не мога да се разгранича само с едната тема, защото в момента изпитвам и двете: Изкуството да бъдеш майка и Чудото да създадеш живот.
И двете ми бременности бяха напълно планирани и желани. Родих дъщеря си преди три години и това разбира се беше най-щастливият ден в живота ми (както и на всяка майка предполагам).
Тези три години бяха изпълнени с много безсънни нощи и тревоги, заради вдигане на температура, никнене на зъбче или просто защото на моята принцеса не и се спеше, както и с още повече щастливи мигове, заради първото зъбче, първата дума, първата стъпка и другите безброй първи неща, които едно толкова малко човече може да постигне. Но нито една безсънна нощ не може да се сравни с думите, които Никол казва, когато се прибера от работа, а именно " Мамо много те обичам " и започват едни безброй целувки и прегръдки. И как след тези думи и тези прекрасни неща да не искаш пак да изпиташ чувството в теб да расте живот, да усещаш всяко ритниче, всяко хълцане и всяко обръщане на човечето в теб, да преминеш през всички неразположения на една бременна жена, през родилните болки, които изчезват и забравяш с появата на малкото човече, да стоиш будна отново по-цели нощи, да плачеш заедно с бебето, когато не знаеш, защо плаче в този момент, да се радваш и на най-малкият успех на твоето дете и отново да плачеш, но от щастие, защото и детенцето ти е щастливо и да чуеш пак онези прекрасни думи, но този път удвоени, защото вече две малки създания ще тичат към теб, ще те прегръщат, целуват и казват " МАМО МНОГО ТЕ ОБИЧАМ !!! "

Изкуството да бъдеш майка, умножено по......три

 Отиваме да вземем дъщеря ни от детската градина. Денят е хубав и децата играят в двора. Хем са  улисани в игрите, хем не забравят да хвърлят по едно око към оградата, за да видят първи своите родители или родителите на приятелчетата си от групата. Още с първите крачки сме забелязани и приятелките на дъщеря ни бързат да й викнат „ Зори, за тебе-е-е-е!”. 
Тя се втурва да си вземе якето и тича към нас с разтворени ръце: „Мамо-о-о, тати-и-и!”.
 „Е, ще изживеем това още веднъж” казва с усмивка мъжът ми, докато я прегръща.

Бъдещото „яслениче” кротко си играе в кошарата. Тя е третото ни дете.
С годините установихме, че да имаш повече деца е прекрасен лек срещу носталгията от порастването им.  На всеки родител е познато чувството на леко пристягане в сърцето при преминаването от един етап към следващия.
Когато синът ми завършваше предучилищната група, ни беше много мъчно за годините, прекарани в градината. Притеснявахме се от всичко, свързано с тръгването му на училище. Това беше първата му, макар и далечна стъпка към самостоятелен живот. В същото време се успокоявахме, че ще повторим всичко наново със сестра му. Заедно с проблемите и успехите на първите му училищни години изживявахме  градинските тържества и приятелства на Зорница. Лека-полека се изтърколиха четири години и на нея също й предстои да бъде ученичка. Със сигурност нервното напрежение наесен няма да е същото, както първия път със сина ми. Вместо с тъга за отминалото време, аз поглеждам с радост към бебе Галина и си казвам „ Е, с нея ще преживеем всичко това още веднъж”.

С всяко следващо дете пътят на родителството е някак по-утъпкан, по-спокоен, изпълнен с повече радост. Позициите ти стават по-умерени, възприемаш по-лесно промените в ежедневието на семейството. Когато имаш повече деца, получаваш страхотния шанс да прилагаш придобития опит от първия ден, да поправяш грешките, допуснати с по-големите. Научаваш се да отлагаш задоволяването на собствените ти нужди и интереси и да бъдеш по-отзивчив към нуждите на децата. Избягваш крайностите и търсиш равновесие между личния/професионалния живот и ежедневието си на родител. Заедно с това постоянно учиш нещо ново. Всяко дете те променя по специфичен начин и ти помага да бъдеш по-добър родител.

Много родители се притесняват, че с появата на брат или сестра  лишават от нещо по-голямото дете.  Когато бях бременна с второто ни дете, се чувствах странно как ще поделя обичта си между сина ми и бебето. Толкова много го обичах, че ми се струваше, че не мога да обичам друго дете така силно. После разбрах, че любовта не се дели, а се умножава. Сърцето на майката и бащата става по-просторно и подслонява новия член на семейството, отреждайки му абсолютното първенство на обичта, по същия начин, както на по-голямото дете.

За по-големите деца присъствието на братя и сестри също е уникален шанс да бъдат до тях от първия им ден и по свой начин да съпреживеят трудностите и радостите по отглеждането им. Сигурна съм, че това ги подготвя за момента, в който те самите ще станат родители. Синът ми преживя по един начин появата на сестра си, когато беше на четири години, и по съвсем различен начин раждането на втората си сестра сега, на десет години. Той самият ми казва „Мамо, много се вълнувам да преживея с Галето всичко отначало сега, когато съм по-голям и мога повече да помагам. Защото аз много-много не си спомням как е било от времето, когато Зори беше малка, а това сега ще го помня винаги”.

Може още много да се напише за разпределянето на позициите между децата (големият батко става „двоен” батко, „малката” сестра става кака) и за поделянето на отговорностите. Бих писала и за облекчението да гледаш бебе при наличието на толкова много ентусиазирани помощници в къщи. Но най-вече ми се иска да предам едно послание на колебаещите се родители- ако имате желание, раждайте повече деца! Това е най-милата, най-прекрасната „инвестиция” в бъдещето. Това е радост, която не може да се сравни с никоя друга, и умножавайки я по две, по три, по четири, вие я преживявате отново и отново,  и ставате богати- богати на прегръдки, на усмихнати очички, на детски рисунки, на детско доверие, на най-скъпото „Обичам те, мамо, обичам те, тати!”.

                                                   ЧУДОТО ДА СЪЗДАДЕШ ЖИВОТ!!!!!!

      Беше 24. 11. 2007 г. На нея, както винаги, месечният цикъл й дойде като по часовник с обичайните неразположения – подуване на корема, болки в гърдите, болки в корема, нервно поведение. Минаха два, три дни, но нещо беше по-различно, кървенето не беше толкова обилно и по-различно на цвят. Тя не обърна особено внимание, тъй като ежедневието й винаги беше натоварено и нямаше време да обръща внимание на подобни неща. Но все пак......Мина седмица, започна втора, защо този цикъл не свършва? Дали не се е разболяла от нещо?
Сподели тези свои опасения със своя колежка.
             -   Ти сигурна ли си, че не си бременна?-я попита тя.
             -   Сигурна съм, няма начин, просто няма как да е станало, а и съм неразположена, дойде ми като по часовник.
             -   Не знам, но когато аз бях бременна в третия месец получих кървене и изглеждаше точно по начина, по който ми описа, направи си един тест за всеки случай! – я посъветва колежката й.
             Тя отново не обърна особено внимание, каза си: “Не е възможно”, и продължи напред – работа, дежурства, събирания с колеги и приятели. Неразположението не свършваше, а на нея й се спеше, все едно цял месец е обикаляла по нощните барове. Заспиваше дори в автобуса, докато се прибираше вечер от работа. А иначе й бяха толкова чудни и смешни всички хора в автобусите, които се качваха с бясна скорост, на спринт тичаха до някоя седалка, бутайки с ръце, крака и торби и крайната цел беше винаги да седнат, да заспят и дори да захъркат блажено, марак и за една спирка.
             В началото на месец Декември дори отиде с мъжа си, с който живееха заедно от 6 години, но още не се решаваха да направят решителната крачка, на село, за да помогне за традиционния касаплък. След като цялата работа беше свършена, дойде време за сядане на масата. Странно защо като видя тавата със зелето и месото нещо отвътре взе да й се повдига.
            - Какво ми става, никога до сега не ми се е повдигало, янвно съм се преуморила. – помисли си тя, и за да не повърне, докато гледа всичката тази храна, я покри набързо с един вестник. В същото това време си представяше няколко жълти сочни ябълки, та чак й потекоха лигите. Сподели с мъжа си, че й се ядат ябълки и го помоли да я закара до магазина, за да си купи.
            - Как пък сега се сети за ябълки, при всичките тия пържоли и мръвки? Няма да ти стане нищо да си купиш утре, като се приберем в София – каза той.
           - Не искам утре, не ми се яде месо, искам ябълки, - продължаваше тя, вече доста сърдито.
           - Като малко дете си. Какво си се захванала сега с тия ябълки? Не знам какво ще правим като забременееш?
            В крайна сметка се скараха и не отидоха до магазина. Но тя се замисли за първи път, от седмици насам: “Боже, това странно кървене, постоянната сънливост, защо започна да ми се гади от месото, и това внезапно желание да ям ябълки? Дали пък...........наистина не съм бременна”. Но не каза нищо.
            На следващия ден, щом се върнаха в София, отиде до аптеката и си купи тест за бременност. Не че беше бременна, просто за всеки случай, да разсее съмненията. Вечерта си направи теста, без да казва на партньора си. Докато чакаше да минат 5 минути, сърцето й биеше с двеста удара в минута. Не искаше да вижда резултата, имаше усещане какъв ще бъде. Най-после, на осмата минута отвори теста и видя двете ярки розови чертички.
Взе теста и отиде в другата стая при мъжа си, който в този момент вечеряше. Без да казва нищо му показа теста.
              -   Какво е това? – попита той, като в същото време на устните му се появи лека усмивка.
              -   Тест за бременност. Бреманна съм – каза тя.
              -   Я не ме занимавай с глупости! Нали си неразположена!? Този тест не е верен, купи си друг!
               Сигурно е прав, помисли си тя. Просто теста е отчел погрешно. Вечерта не можа да заспи. Все си мислеше та това. Но нали теста за бременност реагира само на хормон, който се образува в организма при бременност! Значи не може да е грешен!
   Не можа да спи цяла нощ. На следващия ден беше 05. 12. 2007 г. Отиде и си купи още един тест за бременност. Направи го и ...... резултатът беше същият, но този път двете чертички не бяха толкова ярки. Не, това не беше достатъчно, за да повярва. Облече се и се запъти към най-близката поликлиника. Качи се до един от гинекологичните кабинети и зачака да й дойде реда. Когато влезе, докторката я попита:
              -   Казвай, момиче, какво има?
            Тя започна да обяснява как й е дошъл цикъла, но продължил прекалено дълго и си направила тестове за бремоннсот. Докторката нетърпеливо я прекъсна и няколко пъти я попита:
              -   Кога ти беше последната менструация?
              -   Аз мислех, че сега съм неразположена – отвърна тя.
              -   Кога ти беше последната менструация, те питам !
            Извади календарче от чантата си и отвърна:
              -   20. 10. 2007 г.
              -   Добре, разголи си корема и лягай! – заповяда докторката.
          Приготви и легна на масата с ехографа.
              -   Ммм... Плоден сак, 7 гестационна седмица! Омръзна ми цял ден да гледам едно и също! Ти си ми третата бременна с кървене за днес!
              -   Ама, аз бременна ли съм?!
              -   Да, ето това на монитора е бебето ти, отбелязала съм с ти къде е , виж го!
           Тя погледна в монитора на ехогрифа и видя едно кръгче. Помисли си: “Това ли е моето бебе? Едно кръгче? И как от това нещо ще стане човек? ”. Докато си бършеше гела от корема и си закопчаваше панталоните, докторката пишеше рецепта.
             -    Ето, пий тези неща и след една седмица ела пак да те видя! Даже ела след 5 дена, една седмица е много!
           И само толкова. Без обяснения какво й има, защо има кървене, какви са тези лекарства, как да ги пие. Тя излезе много разочарована и едновременно с това притеснена. Докато се прибираше по страните й се стичаха сълзи. Защо се случваше на нея, мислеше си, още не му беше дошло времето да имат дете, как ще се справят. Беше я страх, страх от това малко същество, което беше в корема й.
Вечерта, когато мъжа й се прибра от работа му каза, че е ходила на лекар и докато му обясняваше, започна да се задавя от плач.
              -   Какво ще правим сега? – питаше тя през сълзи – Нямаме собствено жилище, миналия месец се записах да уча второ висше, няма кой да ни помага, как ще го гледаме това дете, - продължаваше през сълзи.
           Мъжът й погледна сериозно и каза:
              -   Защо плачеш сега? Знаеш ли колко хора не могат да имат деца? Трябва да се радваш, че сме здрави и можем да имаме дете. Другото ще се оправи някак си. А какво ти казаха за кървенето? Това не е ли опасно?, попита той.
             -   Изписаха ми някакви лекарства, но нямам намерение да ги пия. Докторката беше много груба и неприветлива. Прочетох листовката на едно от лекарствата, а вътре пишеше, че може се пие орално или се слага вагинално. Тя не ми каза как да го приемам.
              -   Това е сериозен проблем, как няма да ги пиеш?
              -   Така! Ще отида при друг лекар!
             И така тя продължи да си ходи на работа, знаейки че е бременна, а кървенето продължаваше. Мъжът й беше много притеснен и постоянно й повтаряше да отиде на лекар и да се отнася по-сериозно. Тя го послуша и на 11. 12. 2007 г. отиде при друг специалист, като този път заложи на частна клиника. Докторката беше много внимателна. Установи се, че има отлепване на плодното сакче, в резултат на което се е получило кървене. Назначиха й лечение и й дадоха болничан лист. Условието, за да не я настанят в болница беше да се отдаде на пълна почивка и да се пази, докато отмине проблема.
            Макар и с лошо начало, започна нейната бременност, неочаквана, непланувана, но прекрасна. Тя не се притесняваше, че може да изгуби бебето. Щом имаше нахалството неканено да се настани в корема й, значи доброволно нямаше да излезе оттам. С изключение на първоначалния проблем, който с общи усилия беше отстранен, месеците на очакване бяха невероятни. Изкара лека бременност, без никакви неразположения, колкото и невероятно да звучи. Ходеше на работа, тичаше след автобусите, с две думи разцъфтяваше.
           Беше вече в четвъртия месец, а корема й не растеше. Просто от време на време изглеждаше малко попреяла. А наистина ли беше бременна...? Още не можеше да повярва. Дори, когато започна да й личи, дори когато корема й стана огромен и вече не виждаше дори интимните си части, усещаше движенията на бебето, което то време на нреме си подаваше целия крак, пак не можеше да повярва. Наистина ли в корема си носеше едно малко човече, наистина ли то ще излезе оттам и ще стане човек? Как така тя ще бъде майка? Обожаваше децата, бяха толкова малки, беззащитни и любвеобилни, но да има свое .....?
         Тя беше много активен човек и това, че беше бременна не й пречеше да бъде все така динамична и неуморна. В чест на бъдещото бебе с таткото решиха да узаконят дългогодишния си съюз и беше решено това да е на 30. 04. 2008 г. на церемония, накоято ще присъстват само те двамата и кумовете.
         Преди това, на 18. 04. 2008 г., имаше час за преглед на четириизмерен видеозон. Винаги, когато ходеше на преглед се вълнуваше, а когато я преглеждаха на ехографа сърцето й туптеше така, сякаш ще се пръсне. Вълнуваше се, че ще види малкото същество, вълнуваше се дали всичко ще е наред, дали мълкото сърчице ще тупти. Но все не можеше да различи нищо. Какви бяха тия машини? Докторите трябва да имат много развинтено въображение, за да вият нещо на тях, тя виждаше само някакви черни мазаници и нищо повече. Но на 15 трябваше да види всичко изатова се вълнуваше още повече. Малкото същество трябваше вече да е оформено човече и да прилича на бебе.
         Дойде 18. 04. 2008 г. Клиниката беше приветлива и добре издържана на външен вид. Докторът изглеждаше голям симпатяга, беше много прехвален. Дано да не остане разочарована. Когато влеза в кабинета за прегледи сърцето й отнов азапочна да тупти учестено. Разголи си корема и легна.
             -   Ще определяме ли пола на бебето? – попита доктора.
             -   Задължително!- отвърна тя.
             -   Добре, тогава ще започнем с това, за да знаем как да му говорим, в женски или мъжки род. Да видим дали не се е скрило... не е, момиченце.
             -   Наистина ли?
             -   Да, ето, виждаш ли?
             -   Даааа. А може ли да ми направите снимка, за да я покажа на таткото, защото той няма да повярва, иска момче и ще помисли, че го лъжа.
             -   Кажи на таткото да си приготви пушката !
             -   О, той си има и пушка, и пистолет!
             -    Е, значи отдавна се е приготвил да има щерка!
             След това започна по-обстойния преглед. За първи път тя видя бебето си! Беше толкова истинско и толкова добре се виждаше на екрана на големия LCD-телевизор, който беше окачен на стената! В този момент вече повярва, че е бременна и осъзна колко МНОГО ОБИЧА това малко същество вътре в себе си! За щастие Бог беше добър и всичко с малкото ангелче беше наред, въпреки проблемите в началото на бременността.
             Прегледът свърши и тя си тръгна. Докато вървеше по тротоара пред очите й беше прекрасното създание в утробата й – толкова малко, нежно, крехко и красиво! Нейното бебе! Как грациозно цупеше устнички и мърдаше с ръчички. Още не се беше родила, а вече проявяваше характер – разсърди се, че я безпокоят и нарушават спокойствието й.
            Вечерта снимките и клипчетата бяха представени и на бъдещия татко, който ги изгледа без коментар. Какво си мислеше, докато гледаше тази малка част от него, си остана загадка. Но беше решено, че името, коет още носи ще е Катерина и от този момент нанатък това беше нашето Кате.
            Тя вече беше в последния триместър на бременността си и реши, че е време да се подготвя за идването на бял свят на Катето. Започна да обикаля по специализираните магазини и малко по малко да купува разни неща за бебето. Подготви си и чантата за болницата, която носеше със себе си при всичките им пътувания, защото знае ли човек..., а тя обичаше винаги да е подготвена за всичко, въпреки че беше в началото но седмия месец. Но вече очакваше своята малка Принцеса.
            По това време реши, че е време да избере и болницата, в която ще ражда. След като поразпита приятелки, вече минали по този път, установи, че Майчин дом е мястото, където иска да се появи на бял свят малкото човече. Най-важният мотив за това решение беше, че бебетата са при майките си още от самото раждане, а за нея това беше особено важно. Искаше да е с него още от първата секунда и никога да не се разделят. Не проумяваше как може да има майки, които си казват: “За какво ми е това бебе? След раждането ще ми е само до него! По – добре да не е при мен, и за него ли ще трябва да мисля!”.
           И така, оставаше й само да чака.
           В края на месец юни влезе в деветия месец, а Катето трябваше да се появи на бял свят на 27. 07. 2008 г. Бременността й беше лека и спокойна, но в летните жеги не можеше да спи нощем. Коремът й беше огромен и както и да застанеше все не й беше удобно – по гръб си притискаше плацентата, а и бебето тежеше и не можеше да диша, по корем въобще и не можеше да става въпрос да легне. Когато се обърнеше надясно, Катето започваше да протестира и да рита с крачета, а на ляво й беше най-неудобната поза. Затова си намираше разни занимания посреднощ като простиране на пране например, за учудване на всички съседи.
На 09. 07. 2008 г. беше последното й пътуване, защото вече официално наричан неин многоуважаван съпруг, не искаше да я води никъде, от страх, че може всеки момент да роди.
              На 13. 07. 2008 г. решиха, че вече е време да освободят място за Катето в стаята и да поразместят мебелите. След местенето, естествено, дойде ред и на едно мощно чистене. Въпреки, че коремът й беше огромен и навсякъде се разхождаше 5 минути преди нея, тя беше много пъргава и си шеташе без проблем. След този динамичен ден, вечерта с бъдещия татко си подариха доза ласки и нежност.
             Легнаха си. След няколко часа тя се събуди. Усещаше лека болка, същата като тази, когато й идваше цикъла. Веднага осъзна, че това са контракции. Катето беше решило, че вече му е тясно в корема! Тъй като болката не беше много силна се опита пак да заспи, но не успя. Погледна часовника – беше 01. 30 часа. Стана и отиде в другата стая, за да гледа телевизия. След половин час, съпругът й, сякаш усетил, че нещо не е наред с всичка сила се развика, питайки къде е.
              -   Гледам телевизия, защото не мога да спя – отвърна тя.
             Той се успокои и продължи да спи, защото не беше необичайно през последния месец  тя да гледа телевизия посреднощ. Мина около един час. Контракциите се поуспокоиха и тя легна да поспи. Към 04. 00 часа чу тъп звук, идващ от корема й. Не знаеше какво е това, но продължи да лежи. Не можеше повече да заспи. След около час реши да стане, за да отиде до тоалетна. Направи две-три крачки и разбра от къде е дошъл странният звук – спукал се е околоплодният мехур. Между краката й се стече локва вода. Реши, че вече няма начин и трябва да му каже.
             -   Водите ми изтекоха – каза тя, леко усмихвайки се, защото знаеше как ще реагира спящият и нищо неподозиращ съпруг.
Той изведнъж поскочи и още със затворени очи попита:
              -   Какво ?!
           В следващия момент стана и с една крачка беше до нея. Погледна между краката й и каза:
              - Как ще са ти изтекли водите! Виж, че нищо няма!
              - Отвори си очите – каза тя, като я напуши смях.
           Пак потече и този път стана локва на пода. Той видя това. Излезе с бясна скорост от стаята, отиде в другата, взе чантата за болницата и каза:
               - Обличай се, тръгваме!
               - Как, така по долни гащи ли ще тръгнеш ?- попита тя. Освен това има достатъчно време. Бебето няма да излезе на момента. Трябва да се изкъпя, да се избръсна и тогава. Нали се сещаш, че смоя огромен корем не виждам нищо и бръсненето няма да е експресно!
                - Айде, айде, не говори, ами действай! До 10 минути да си готова.
               А беше 5.30 сутринта на 14. 07. 2008 г.
              Тя спокойно свърши всичко, което беше необходимо. Внимателно провери дали не са забравили нещо. През цялото време бъдещият татко беше кълбо от нерви и не можеше да си намери място. Изпитваше неописуем страх, та чак беше комичен. Когато всичко беше готово направиха няколко снимки на огромния корем, който беше придобил странна квадратна форма, ей така, за спомен, и излязоха. Хванаха такси и се запътиха към болницата.
              В 7.30 часа официално я приеха в Майчин дом с 3 сантиметра разкритие. Съпругът беше изпратен по  живо, по здраво да ходи на работа и да чака, а как ще работи, само той си знаеше. Най-вероятно, докато чака да му се обадят единствената работа, която щеше да може да свърши беше обилно да се поти от вълните на притеснение.
              Качиха я в предродилна зала и я настаниха на едно легло, където вързаха корема с каиши и включиха апарат, за да слушат тоновете на бебето. Общо взето с тоя апарат изтърпя точно 30 минути. Не можеше да стои в легнало положение. Контракциите се бяха учестили, бяха през 2-3 минути, и просто не можеше да стои легнала. Когато дойде докторката, за съжаление така и не разбра как се казва, последното, за което си мислеше в този момент беше да пита за името й, я помоли да я развърже и да я пусне да се разхожда. Тя беше изключително добра и отзивчива и не се възпротиви. А и вече беше станала симпатична на целия персонал, защото не викаше, не се оплакваше, все едно не раждаше. За разлика от всички останали. Всъщност, тези, които раждаха нормално бяха около три, а без упойка – само тя.
               Докато минаваха часовете с идващи и отшумяващи контракции, тя някак си не можеше да повярва, че в резултат на висчки напъни, на цялото това потене и пухтене, от корема й ще излезе едно малко бебече, нейното Кате. Тъй като ежемесечно идването на цикъла й беше съпроводено със същите силни болки, сякаш имаше усещането, че ще се помъчи малко и в крайна сметка всичко ще отмине, без да се случи нищо ново и необичайно. Сякаш извършваше някаква рутинна процедура.
              През цялото време, докато се разхождаше из коридора на болничното отделение, гледаше часовника. Минутите й се струваха часове. Дойде в 7.30, като си мислеше, че до обяд ще е родила. Е, случи се два часа след обяд, но на нея й се струваше, че е минала една седмица.
Разкритието й стана 10 сантиметра още към 11 часа, кожето я обнадежди, че съвсем скоро ще роди, но уви...Все някой си пъхеше ръката в интимните й части, което й причиняваше страшна болка и казваше:
              -   Сега, като ти дойде контракцията напъвай с всичка сила!...М...даа, още 25 градуса ротация! Продължавай да напъваш!
              -   Добре, но си извадете ръката, защото много ме боли!
            И така наближи 14 часа. Докторката отново реши да провери какво става, естествено с ръка. Пак контракция, пак напъване. Не каза нищо. Излезе за малко от стаята и след няколко минути се върна със своя колежка, която, да не вземе да изпусне нещо интересно, ей така, за спорта,  също си напъха ръката във влагалището й и каза:
              - А! Ами тя е готова, айде да я вкарваме!
            Най-после, най-после! Не изпита никакъв страх, когато чу тези думи, само нетърпение.               
            Щом й казаха, че ще я водят в родилна зала скокна пъргаво като сърничка, все едно, че няма огромен търбух и постоянни контракции, съпроводени с напъни. Нали точно това чакаше и се надяваше да чуе от часове насам.
Когато влезе в родилна зала я настаниха на родилното легло. Екип от няколко души се скупчи над главата й и още няколко между краката й. Казаха й:
             -   Когато ти дойде контракцията, ни кажи и напъвай силно!
            Речено-сторено.
             -   Ето я, идва! – каза тя. Пое си силно въздух и напъна с всичка сила.
            В същия момент нечия предмишница натисна силно от гърдите към корема й, извършвайки въртеливо движение.
             - Добре! На следващата контракция пак така!
            И действието се повтори. Тъй като инструкцията не беше потретена, си помисли, че Какето е успяло да излезе, но в същия момент чу:
             - Хайде де, какво чакаш, напъвай!
           Тя напъна още веднъж с всичка сила и в същия момент видя как нещо излиза между краката й и попада в ръцете на акушерката! Не усети нищо, нямаше болка! Надигна си главата, доколкото можеше, и видя едно миниатюрно черно-червено слузесто вързопче. Тупнаха го да заплаче и го отнесоха в съседното помещение.
              -   Момиченце ли е? – попита тя.
              -   Да – отвъпнаха й- сега ще го донесем да го видиш.
            В следващия момент чу силен глас:
              - 3, 350, 51 сантиметра.
            Това сигурно се отнасяше за нейното Кате! Толкова ли беше голямо! Браво на мама момичето! Докато си мислеше това, при нея дойде жена, която носеше две розови гривнички. Показа й ги, за да потвърди, че номерата и на двете са еднакви – 3764, щеше дълго да ги помни.
            След няколко секунди й донесоха голото бебче и го сложиха за миг на гърдите й. Винаги си беше мислила, че ще се разплаче от умиление, когато види бебето си. Но не се разплака. Малката Катерина я гледаше с ококорени влажни очи и тя само се усмихна и й каза:
              -   Здравей, Кате!, като в същото време я погали по все още мазната главичка.
             Катето си стоеше кротко и сгушено на гърдите й. Този миг продължи само няколко секунди, толкова кратко, че дори не успя да я разгледа, да я запомни. Нечии ръце я взеха и я отнесоха.
             След този миг започна най-болезнената и неприятна част от цялото раждане. Струваше й се, че има неподозирани сили да роди, но с раждането и силите й изчезнаха. Процесът на шиене й се стори безкраен и мъчителен, толкова болезнен. Но и това свърши.
             В следродилна зала вече й олекна, въпреки, че болката между краката й постоянно й напомняше за това какво е станало. Но искаше само да си пийне малко вода, защото устата й беше така пресъхнала, че не можеше да говори и да си подремне, пък нека боли, кой ще обръща внимание. Бяха й забранили да пие вода, докато не минат 2 часа от раждането, но когато я оставиха в стаята, с комични чупки, поради болките и обстоятелството че се намираше върху количка, от която не можеше да слезе, се добра до чешмата, пусна водата с неимоверни усилия и с помощта на шепата си отпи няколко глътки, за повече нямаше сили. “Господ да поживи този, който се е сетил да сложи чешма в стаята”, помисли си тя. Следващото важно нещо беше да се добере до мобилния си телефон, който беше в чантата й, която пък беше в краката й. С причудливи пози и движения, и малко пъшкания естествено, успя и това да направи. Набра новоизлюпения татко, за да го осведоми за ситуацията и след първото позвъняване батерията й се изтощи тотално и предаде богу дух. Нищо, той щеше да разбере.
             Е, сега вече можеше блажено да дремне. Но, уви! Тъкмо се унесе и някой влезе, за да й натиска корема, нали трябваше да излязат лохиите. Нищо де, и това преживя, два часа, какво толкова.
             Когато я качиха на дванадесетия етаж вече си беше починала и единственото, което искаше беше да й донесат Катето. Но я настаниха на леглото в стаята я иструктираха още два часа да не става и да пие много течности.
              -   О, това за течностите ми хареса! Ей сега ще изпия 2-3 литра вода на един дъх, че не мога името да си кажа вече, толкова ми е песъхнала устата! – каза тя!
              -   Вашият мъж ли се обажда да пита в коя стая сте? – я попитаха в следващия момент.
              -   Ох, бях забравила за него! Не знам, не съм го чувала, може и той да е.
            Е, ще трябва да наруши заповедта и да стане от леглото, за да включи телефона да се зарежда. Това й коства известни усилия, но се справи. Нали трябваше да разнесе мълвата. Обади се на таткото, който се оказа, че вече е осведомен в коя стая се намира и само чака сигнал, за да се появи. Беше инструктиран да донесе със себе си и няколко бутилки вода, както и шоколад.
            Надяваше се, да й донесат Катето, за да го покаже на тате, но уви. Явно днес не му било писано да я види. Казаха й, че ще я донесат при нея към 20 часа.
              -   Как изглеждам? Зле ли? – попита го тя.
              -   Не, все едно, че не си раждала!
              -   Виж, корема ми вече го няма!
            Той я гледаше по някакъв особен начин, с някаква нежност и умиление, съпроводени с притеснение. Все едно е ходила на пътешествие до Оня свят и се е върнала, но с някакъв безценен подарък. Погали я и я целуна.
              -   Ако искаш отиди до стаята на акушерките, за да видиш бебето. То е там и казаха, че ще ми го донесат към осем.
              -   Не, не, утре ще я видя. – каза той. Беше го страх да се изправи пред малкото вързопче. Никога не беше виждал новородено.
              -   Добре.
             След като основната информация за размерите, очите, косата и вида на Катето беше предадена, таткото си тръгна, за да разнесе клюката.
             Тъй като до 20 часа имаше доста време, тя реши да го уплътни и да направи същото. Започнаха се едни телефонни разговори, та не им се видя краят.
             Е, вече наближаваше уреченият час и тя ставаше все по – нетърпелива. Толкова искаше да бъде с Катето, да я види, да я гушне. Ставна осем, девет, но никй не идваше. Изчака още малко и реши да ходи да я търси. Стана й отиде до стаята на акушерките, където бяха и бебоците. Погледна вътре. Мислеше, че веднага ще я познае, но се лъжеше. Видя една акушерка и я попита дали може да си види бебто.
            - Разбира се! – каза тя – Кое е вашето?
          Тя погледна отново бебетата. Тъй като не можа да определи кое е нейното, погледна номера на гривничката и каза:
              -   3764.
          Акушерката отиде до едно от бебетата, погледна номера, взе го и й го даде. Тя го пое неопитно. Беше толкова малко и крехко. Бяха го изкъпали и облекли и изглеждаше по съвсем друг начин. А очите й. Когато ги видя първия път бяха кафева, а сега – сини. Беше толкова кротка и как любопитна се оглеждаше. Настани се в прегръдката й така, като че ли винаги там е стояла и все едно няма намерение да излиза оттам.
              -   Закърмено ли е? – попита акушерката.
              -   Не – отвърна тя.
              -   Добре! Дайте да я сложим на гърдата, за да й покажем какво трябва да прави, защото сама няма да се сети.
          Тя си разголи едната гърда и с вещата помощ на добрата акушерка попадна на точното място – в малката устичка на Катето! С леки напътствия тя засука. След няколко опита стана по-уверена. Обхвана с малките си ръчички гърдата, все едно казваше:
             -   Ето това търсех! От днес - нататък тя е завинаги моя!
           И се сгуши блажено. Погледна майка си с огромните си очи, които й благодаряха за този подарък и се унесе в сладък сън.
В този момент очите й се насълзиха. В този момент тя разбра, осъзна и повярва, че е станала майка, че е дала живот. Така, свързани с бебето, заедно, искаше да си останат завинаги. Гледаше я, толкова малка, толкова съвършена, толкова беззащитна и търсеща ласка и любов, търсеща топлината на майчиното тяло и успокоението на майчината гръд. Беше съвършена. И даваше толкова много любов. И предизвикваше толкова много любов, колкото не можеше да си представи, че съществува на този свят. Това ли беше чудото да създадеш живот! Толкова много чувства, събрани в едно малко телце. За науката да създадеш живот е нормален физиологичен процес на възпроизвеждане на индивидите. Но за нея от този момент това беше чудо, чудо, което беше част от нея. Винаги си мислеше, че Господ наказва за доброто и злото, което правиш в живота си. Нея я беше наказал по един неописуем, чуден начин. И вече знаеше – искаше поне още няколко пъти да усети чудото да създаде живот, искаше да живее с щастието от това чудо, да му се радва и наслаждава. Това малко чудо беше дошло неканено, но беше най – голямата награда в живота й. И така сучещо от гръдта й сякаш караше времето да спре. Нищо друго нямаше значение, освен малкото вързопче, което блажено спеше, защитено в майчината й прегръдка. С какво ли беше заслужила тази награда? Не знаеше. Но от този момент знаеше, че това е смисълът на живота й, това е Чудото, което осмисляше живота й и му даваше нови надежди, нови светлини и нови пътища, Чудото, което я направи по – добра и което с един поглед й дари толкова много любов, че щеше да й стигне за цял живот, Чудото, което щеше да защитава и пази цял живот.
            От този момент нататък Катето почти непрестанно искаше да суче и естествено това удоволствие не му се отказваше. На следващия ден се запозна и с баща си, въпреки, че проспа тази среща. Той я погледна и обичта струеше от очите му. Гушна я неопитно, със страх да не й направи нещо, да не я счупи, защото беше толкова крехка. Погледа я няколко минути и усмихвайки се, типично в негов стил каза:
            - Ех, Кате, Кате, толкова си малка! А от коя ли петминутка са появи на бял свят?

Чудото да създадеш живот!

При нас чудото на сътворението се случи в края на януари 2006 г., когато видяхме двете чертички на теста за бременност. Щастието се стовари на главите ни с пълна сила! Веднага започнахме да се стягаме за сватба, от което не бях много доволна, защото щях да съм въз дебеличка, но................. малкото същество изисква такива жертви. Слава Богу всичко вървеше нормално и малката се държеше много добре на сватбения ден. Изкарах много лека бременност и съм благодарна. Летните дни се нижеха един след друг, а ние с таткото очаквахме заветния месец септемрви, когато по план трябваше да се появи бебка. Докторите плануваха секцио, защото малката беше с омотана около вратлето пъпна връв. И така на 17 септември вечерта постъпих в болница за да ме подготвят за срещата с малката. Секциото беше планувано за 8,30 часа на 18.09.2006 г. Цяла нощ не можах да мигна от вълнение и известна доза притеснение дали всичко ще мине нормално, как ще е бебка, как аз ще понеса упойки, клизми и всички други неща. Така осъмнахме с бебка. Минах процедурата клизмата. Вече трябваше да се качвам на мосичката в операционната. Ужас!!! Бях 90 килограма и трябваше да легна на тази малка маса. Мислех си, че ще се счупи, но тя пък взе че ме издържа. Сложиха ми абокатче и след пет минути дойде анестезиологът - много мил човек. Каза да се обърна на една страна и да си свия краката колкото мога повече. Невъзможно - с този корем! Но все пак успях да се свия и зачаках да видя каква ли ще е тази болка и тази упойка, с хиляди молби към небесата да оцелеем с бебка. Анестезиологът каза да не мърдам по никакъв повод и.............едва усетих едно много лекичко боцване. Това било упойка на мястото, на което ще поставят самата упойка. Пак заповед да не мърдам и като усетя, че ми се затопля кракът да се обръщам бързо по гръб. Лежа си аз и чакам да ми се затопли, но тц.................. Докторът ме пита: "Още ли не усещаш нищо?" и аз: "Ами не." В момента, в който изричам това и усещам как краката ми изтръпват от пръстите нагоре и се обръщам по гръб. Човекът ме изгледа като През цялото време майка ми беше в залата до мен, защото е част от персонала, а мъж ми отвън пред вратата на отделението. Дойдоха и докторите, които ще ми правят секциото. Единият си беше с бялата престилка, но вторият си беше сложил една от тези месарските престилки като от балатум.  Като го видях, ако не бях с упойка, бях готова да скоча от масата и да си тръгвам. Нямаше къде да ходя обаче. Започнаха. Всичко вървеше много спокойно, през цялото време се шегуваха, анестезиолога седеше на едно столче над главата ми. Тъкмо взех да си мисля дали някой няма да донесе по едно кафе и........... Докторите извикаха: "Бебето!!!" Усетих, че тялото ми се разтърсва и точно след миг казаха: "Ето я малката госпожица! Доста се е замотала."  Бебка първо изхърка и след това изплака. Чух майка ми да казва: "Леле, каква дълга коса има." И се почувствах най-гордата и доволна мама на света. Изнесоха бебка, за да я приготвят за среща с мама. Очаквах я, като през цялото време се мъчех да не се разплача. Не исках да бебка да ме сметне за лигла.  Вратата на операционната се отвори и влезе акушерката с думите: "Ето я мама. Мамо ето я малката кукла." Това е най-великият момент през целия ми живот. Подадоха ми малко вързопче, от което ме гледаха едни прекрасни сиви очички - очичките на моето съкровище. Тогава си обещахме хиляди неща и вечна обич. После акушерката изнесе бебка, а мен ме преведоха в реанимация. Прекарах едно денонощие там, но ми се стори цяла вечност. На другата сутрин ме преместиха в отделението и на обяд беше втората ни среща с бебка. Започнахме опити да се кърмим. Справихме се! И ще се справим с всичко на този свят!
Кръстихме нашето малкото цветенце Ралица.
Рали, обожаваме те, мила!

Чудото да създадеш живот

   Късния следобяд на 18 януари 2008 г. е. Краката ми са подути ,а коремът голям,по точно огромен ,а вътре малкото човече рита ли , рита ! Хапват ми се пуканки , но са останали само празни опаковки .Навън е студено и снежно ,но въпреки това съм решена да „отскоча” до близкия магазин. А не , мойта няма да я бъде .Колкото и да напъвам ципа на ботушите –не ще и не ще да се закопчае .Какво да правя  , звъня на бъдещия татко да свърши тая работа,а аз продължавам да ровя из нета .Отскачах от тема на тема в БГ МАМА ,  да се осведомя за предстоящото раждане .Регистрирах се и пусках дори запитвания . Неочаквано попадам на тема „ Какво усетихте като започнахте да раждате?” или нещо от тоя род  . Зачетох се аз в различните варианти и усещания на миналите по тоя път майки. И с това приключих подготовката .Изморена от четене ,с натежали и подпухнали крака се отпуснах на дивана и съм задрямала .  Събуждам се от топлия мирис на масло . Щастливия бъдещ татко ми се усмихва с пълна купа от любимите хрупкави пуканки .А малкото човече рита ли, рита ! Какво ли прави сега ? Кълбо напред , кълбо назад или лицеви опори ? А може би коремни преси ? Не мога да определя ,само виждам как коремът се деформира  отляво,  отдясно  ...
   Не мога да спя , събуждам се и усещам нещо странно .Мда , познах един от вариантите на усещанията при раждане , които бяха описали момичетата . Исках да се убедя .Беше едва 3ч. през  ноща, събота . Всички  спят,уморени от тежката работна седмица включително и доктора ми .Дали пък не съм се объркала? .Почаках до сутринта , без да мигна от вълнение .Като се убедих ,се забързах с корема напред към банята .Пуснах душа .В този момент ми се искаше да имаме вана и аз да си полегна вътре , но уви.После излезнах от банята ,застанах пред огледалото и пускайки сошоара започнах да си правя нещо като прическа .А таткото продължава да спи .Какво ли сънува ? Мисля си „Хайде давам му още 5 минути и ще наруша блаженния му сън !”
   В 7.30 ч вече пътувахме по Цариградско шосе към Майчин дом ,а аз се бях вкопчила в дръжката на вратата и стисках зъби.Пътят до болницата  ми се стори цяла вечност ! Не помня колко формуляра попълних и колко подписа завъртях .Помня само появата на малката принцеса, свита на кълбо със затворени очички и черна коса. Едно малко пъшкулче. Сега когато си спомням, картината е пред очите ми. Ако ми дадете четка и бои –ще я нарисувам един път ,втори път и всеки път когато си поискам. Не ми трябва фотоапарат .Всичко е в мен , пред очите ми . Помня и погледа на таткото , изпълнен с благодарност ,щастие и вълнение.От този миг всичко се промени. Светът стана по красив ,  а  живота придоби смисъл.Вълнува ме всяко нейно откритие и ново умение – първите движения , първото изправяне , първите думички , първите танци ,първите крачки.Преживявания които не съм си представяла колко са вълнуващи и незабравими !

За малко да изпусна срока 

А къде ще се публикуват одобрените?  Ако вече е отговорено на въпроса се извинявам.   

ИЗКУСТВТ ДА БЪДЕШ МАЙКА НА...ТИЙНЕЙДЖЪРКА

   Чела съм много книги, свързани с приложната психология: като започнем от „Изкуството да бъдеш” на Ерих Фром, преминем през „Изкуството да бъдеш егоист”, „Изкуството да бъдеш Бог”, „Изкуството да бъдеш беден, но щастлив” (хм ), „Изкуството да бъдеш опозиция”, „Изкуството да бъдеш чужденец”,” Изкуството да бъдеш щастлив” до „Изкуството да бъдеш родител” на Фицхю Додсън. Вярвах, че съм доста умна като за блондинка . Детето ми растеше като дръвче – право и здраво. Усмивката му беше на слънчице...
   Допреди година. Когато стана пъпчива и намусена пуберка с увинали в ъгълчетата джуки (Боже...къде ми е Слънцето... , нервак (като се ядоса тръшка или вратата, или поредното чудо на техниката – лична собственост – от джиесема си до фотоапарата). „Боже, Боже...какво да правя...” - си рекох... И направих организирана
антикризисна план-програма.
   На първо време освежих спомените си като препрочетох с химикал зад ухото (за подчертаване на важните абзаци ) целия набор от книги, за който ви споменах. Консултирах се с родители на тийнейджъри, включително и с родители на бивши такива (менкахме си опит, де )... И като се започна една вътрешна политика... Разговори (с тийнейджърката). Разговори (с бащата на тийнейджърката). После – пак разговори - с тийнейджърката... Милото (разбирай – тийнейджърката, баща й чак пък да ми е толкова мил...- айде, айде... ме гледа с празен поглед, мълчи учтиво (все пак още има остатъци от доброто си седемгодишно възпитание), слуша смирено (макар и да не съм съвсем сигурна, че ме чува...),а накрая (за да приключа с тирадата, щото я чакат приятелите в скайп-а) казва със сладък глас, изпълен с разбиране...и със съчувствие (вероятно към моето ЕГН ) - „Оки, мамо...” Сиреч – съгласява се. Таман си отдъхвам, доволна от постигнатия консенсус и обнадеждена за добро и сговорчиво бъдеще... и...идва следващия ден... А той... -същият – както предния... Детенце–Слънце е забравило за добрите си намерения...и отново си е на мама пъпчивия и кисел пубер...
   „Боже, Боже...” – си казвам... „Кога ще свърши това чудо – пубертета...че то едва е започнало...” А и като гледам...всеки тийн го кара по индивидуална програма  - т.е. всеки си е луд по своему и нали е пубер – не могат да го обхванат ничии правила, натрупан опит (и страдание - разбирай) и съвети... Въобще не можеш да се опреш на поговорката „Не питай мъдрило, а патило”...няма „Изкуството да бъдеш майка на тийнейджър” (кой ли пък нормален родител-психолог ще посмее да се конфронтира с родния си пъпчивец  и да напише подобно четиво)...
   Вчера я гушнах и й казах: „Маме...осъзнавам, че си в пубертет. Но не забравяй, че и майка ти навлиза в „пубертета” (нещо взеха да ме заливат топли вълни и не знам от нерви по пубера ли е или от ЕГН-то ми ).” Детенце ме погледна с големите си зелени очи (само те й останаха непъпчасали май) и с топъл и съчувстващ глас ми каза: „Оки, мамо”...
   Боже Боже...Драсни един ред по темата...pls...
   Сега чета „Изкуството да бъдеш картоф : 10 рецепти как да сготвим себе си”. Нещо като Алф и неговата прословута реплика за самовнушение...”АЗ съм геврек, аз съм геврек, аз съм геврек...”  Помага. Което ме навежда на мисълта, че май съм за усмирителна риза... ))

ПРИЛОЖНА БИБЛИОГРАФИЯ)) – за любопитни 

Ален. Изкуството да бъдеш щастлив тов. - София : Кибеа, 2007 ([София] : ПК Д. Благоев). - 302 с. ; 17 см. - (Серия Познай себе си)

Додсън, Фицхю
Изкуството да бъдеш родител. - София : Колибри, 1999 (В. Търново : Абагар ООД). - 320 с. ; 20 см. - (Colibri )

Друмев, Георги.. - София: Народна култура, 1999 ([София]: Вулкан 4). - 36 с. : с ил. ; 20 см

Календеров, Георги Минчев. Изкуството да бъдеш чужденец : Весел пътепис за приключенията на двама българи из Сърбия, Австрия, Италия, Адриатика и Гърция. - Пловдив : ИК Хермес, 2004 (Хасково : Полиграфюг АД). - 176 с. : с ил. ; 20 см

Киршнер, Йозеф. Изкуството да бъдеш беден, но щастлив : Голямото приключение на нашето време. - София : Кибеа, 1998 ( София : Балкан прес). - 205 с. ; 20 см. - (Серия Познай себе си)

Киршнер, Йозеф.Изкуството да бъдеш егоист : Приключението да живеем щастливо - дори когато това не се харесва на другите. - София : Кибеа, 1994. - 277 с. ; 20 см. - (Серия Познай себе си)

Пек, Морган Скот.Изкуството да бъдеш Бог : Нова психология на любовта, традиционните ценности и духовното израстване: В 3 ч.. - София : Кибеа, 1994. - 304 с. ; 20 см. - (Серия Познай себе си)

Фьолкер, Изидора. Изкуството да бъдеш картоф : 10 рецепти как да сготвим себе си. - София : [Изд. авт.], 1999. - 51 с. : с ил. ; 16 см
Фром, Ерих.Изкуството да бъдеш. - София : Кибеа, 1999 ([София] : Балкан прес АД). - 164 с. : с портр. ; 20 см. - ( Серия Познай себе си)

Ще публикуваме творбите, които ще участват в томболата в отделна тема, тук, във форума.

С оглед на огромния брой публикации в темата + 59 получени писма на пощата и времето, което ще е нужно на трима човека да ги прочетат, да дадат независимо един от друг мнението си за всяка творба, да бъдат отсяти тези, които не отговарят на зададените теми или не съдържат литературен елемент, най-вероятно ще има малко забавяне и ще бъдат публикувани до 14-ти април.


Тегленето на томболата ще бъде на 16-ти април в присъствието на нотариус.
Творби, които са дублирани (публикувани в темата и изпратени по електронна поща) ще участват в томболата само с едното копие.